На сутринта станахме и логично първата ни работа бе да потърсим кафе, ама да е баш кафе. Нашият любезен хостелджия ни препоръча кафене на няколко преки от хостела, с уверението, че отварата там ще ни събуе обувките и ще ни изстреля в Космоса.

Докато се приготвяхме да се отправим натам, нашият любезен хостелджия ни попита кога тръгваме. Оказа се, че минути преди това едно австралийско девойче се е поинтересувало от автобусите за Нови Сад и човекът се сетил, че и ние сме в тази посока и можем да влезем в ролята на автобус, ако имаме свободно място в колите.

Е, място имахме и съответно се запознахме с Фиона от Аделейд, която се оказа свежа и позитивна мацка (няма и как иначе да бъде, щом е толкова шантава, че да тръгне да обикаля самичка балканския Див Изток, толкова далече от дома). Повлякохме я и нея на кафе.

Мястото се казва Koffein и е от онзи тип кафенета, където не е достатъчно да си поръчаш кафе, а трябва да уточниш, че искаш двойно еспресо макиато с 82% арабика от Колумбия и 18% робуста от Бурунди. Сервитьорката обаче много ни помогна и препоръча микс, чрез който отговаря на нашите критерии (които, както споменах, включват събуване на обувки и изстрелване в Космоса). Дамите от компанията, като по-чувствителни на стимуланти, пък си поръчаха просто капучино.

Общо взето, този Koffein го препоръчвам на всички любители на кафето. Атмосферата е приятна, асортиментът – богат, обслужването – добро, а кафенцето напълно отговаря на техническите задания. Цените са малко височки, но напълно поносими.

Природният стимулант ни върна към живота и ни даде сили за една последна разходка из центъра на Белград, отбивка до банката за динари, почивка за пица на парче (за последната ще кажа само, че е по-малка, но по-вкусна от софийската), картички, сувенири и подобни туристически глупости. След което се натоварихме всички на колите, включително Фиончето, приготвихме се за потегляне, и… се изложихме пред чужденците.

Съвет за собствениците на Рено Туинго: ако бензинът е на свършване, не паркирайте колата, килната на една страна. Поради специфичната форма на резервоара, всичко току-виж се стекло на място, недостъпно за помпата.

По пътя спряхме да погледаме малко впечатляващи останки от бомбардировките на НАТО през 1999. На ключово място в центъра на града още стои разрушената сграда на югославското военно министерство (макар че ние си мислехме, че е сградата на телевизията, която също е бомбардирана). Самата сграда е (била) огромна, впечатляващ екземпляр на юго-соц архитектурата и доста символична за Югославия като цяло… Направихме малко снимки и разяснихме накратко на Фиончето някои съображения за политиката на Балканите (най-общо – всичко си е е… майката).

Малко след потеглянето се изложихме за втори път пред чужденците. Този път бензинът беше налице, но успяхме два пъти да минем през една и съща детелина и да изпуснем отбивката за излизане от града. Чак на третия път я нацелихме. Истината е, че детелината не е толкова сложна, но явно шофьорът и навигаторът нещо не бяха във форма…

Иначе пътят от Белград до Нови Сад е кратък и хубав, нещо като София-Пловдив. Въпреки че за момент хванахме зверски дъжд, който ни позабави, пристигнахме преди да се усетим.

Тъй като фестивалът се провежда на Петроварадинската крепост, която е срещу града, намерихме на картата място, където да пресечем Дунава и да се доберем дотам. И тук си припомних старата поука – не вярвай винаги на карти и GPS-и! На въпросното място действително има мост, но това е най-странният мост, който съм виждал. Оказа се, че основният трафик минава по друг мост, а това е някаква временна конструкция (а до нея пък се строи нов мост, щото старият го няма, отново благодарение на братята американци). По тази временна конструкция един след друг преминават коли в едната посока, коли в другата посока, и влакове – като всеки си чака реда на светофар. Резултатът е едно голямо чакане.

След прекосяването на реката и малко въртене, зад един завой пред очите ни се показа лелеяната крепост. О, радост, о, щастие! Отпред една полянка беше отредена за нещо като паркинг, така че спряхме и питахме охраната дали е разрешено да оставим колите. „Няма проблем“, викат. По-късно погледнах картата в програмата и се оказа, че това било някакъв VIP паркинг. Е, явно сме имали VIP излъчване.

VIP паркирането ни обаче не продължи дълго, защото се оказа, че е далеч от крайната ни цел: „О, къмпингът е в града. От другата страна на реката. Следвате табелите за Нови Сад и вдясно по моста…“

И тъй, обратно в града. Залутахме се в някакъв квартал, доста близо до търсения къмпинг, но така и не го намерихме. В един момент спряхме да питаме местните… и първият местен, на когото попаднахме, ни отговори на чист български. От балкона на панелката разказва колко години бил живял в България, какви хубави спомени имал и тъй нататък, след което слезе, за да ни заведе лично до въпросния къмпинг, който беше буквално на две преки оттам. И понеже няма място в колите за всички – сърбинът и един от нашите водят пеша, автомобилите се влачат след тях, абе весела гледка. И докато карам с 5 км/ч, обяснявам на нашата австралийска спътничка каква е целта на цялото занимание и как сме се намерили с комшията 🙂

Самият къмпинг, оказа се, тази година беше разположен на поляна до градския стадион. На входа ни чакаше една от малкото организационни неуредици: огромна опашка. Системата е малко бюрократична – трябва да си покажеш билета, да попълниш някакъв формуляр, да платиш туристическа такса, да ти копират личната карта и да си вземеш гривната, с която да влезеш. Разбира се, така е навсякъде, но се изсипаха наведнъж няколко автобуса (повечето – от България), и момчетата и момичетата, които бачкаха там, просто не смогваха да „обработят“ хората достатъчно бързо, макар че си скъсваха задниците от работа и се опитваха максимално да улеснят процедурата. Ако зависеше от мен, бих осигурил малко повече хора и техника на първия ден, за да става по-безболезнено. Така Фиона се запъти към някакъв хостел, който си беше резервирала, пък останалите си повисяхме на опашката около два часа. С ей толкова багаж:

Така или иначе, с помощта на няколко бирички от околните магазинчета се справихме с висенето 🙂 В един момент един сърбин доближи компанията ни с малка, почти празна стъклена бутилка в ръка. „Пробвайте,“ вика на сръбско-английско-руски език, „домашна сливовица“.

Отпиваме ние, нали сме българи и малко или много разбираме от ракии. Е, не беше лъжа. Чудна амброзия с плодов дъх. Пича извади още едно такова шишенце, но пълно догоре и затворено, и обясни, че ги продава за .. не помня колко, май 5 евро. Аз съм страшно скептичен към хора, които правят подобни оферти на места, където се събират туристи. Особено на Балканите. Почти бях сигурен, че запечатаното шишенце е пълно с вода или има някаква друга шашма. Някои от компанията обаче бяха толкова очаровани от вълшебния плодов дъх, че събрахме пари и си взехме.

След малко го отворихме… и ни лъхна същият прекрасен чаромат. Да ги разцелуваш тия сърби!

Вече с такава сериозна подкрепа успяхме да дочакаме всичкото чакане, но вече бързо се стъмваше. Скоропостижно извадихме фенерчетата и намерихме хубаво място за нашите палатки с лесен достъп до тоалетни, душове и подобни. Този хубав комуникативен квартал от къмпинга нарекохме „Катуница“…

Изобщо – активен ден, пълен с премеждия, но баш фестивалът тепърва беше пред нас. А за него – в следващата част 🙂

Така се получи, че през скучната зима няколко приятели бяхме едновременно осенени от идеята, че ще е много добра идея да посетим най-после фестивала EXIT в Нови Сад.

На тази идея ни наведоха имената в програмите от миналите години (фестивалът се провежда за 14-ти път и вече е доста стабилно име в Европа), впечатленията на познати, които са ходили (най-общо казано: „ебаси якотооо”), и най-вече специалните билети от тип „рано пиле рано пие”, които бяха пуснати през зимата: два фестивала под шапката на EXIT (вторият – на Адриатическо Море в Черна Гора), плюс къмпинг в Нови Сад, и всичко това – само за 100 лева. (Организаторите предвидливо пускат в България, Сърбия и околността по-евтини билети в сравнение с тези, които продават в по-богатия Запад.)

И тъй, издеянихме някак си до лятото, взехме си отпуски, опаковахме палатките, стегнахме две 20-годишни коли, накачулихме се на тях и дим да ни няма, дет’ се вика.

В тази пращулка (и в следващите) ще опиша впечатления, емоции, истории, съвети и картини, защото едно приключение е по-хубаво, когато е споделено, нали?

Започвам с Белград – първата ни спирка по пътя, където решихме да пренощуваме и да разгледаме. По принцип не е проблем разстоянието до Нови Сад да се вземе за един ден, но тъй като вече съм бил няколко пъти в сръбската столица, знам, че тя категорично не е за изпускане.

Белград е малко по-беден град от София, но същевременно някак по-чист и подреден. От София се стига бързо и лесно с автомобил, и ще стане още по-бързо и лесно, когато някой ден сърбите довършат магистралата от Ниш до границата. Грандиозната юго-соц инфраструктура е захабена, но се поддържа, доколкото е възможно. Например колите са стари и раздрънкани, но са паркирани на означените места, а не хаотично разхвърляни по тротоара. Хората също правят добро впечатление – всички сърби, които срещнахме, бяха възпитани, работливи и гостоприемни, противно на представата, която някои наши сънародници имат за комшиите.

Както почти навсякъде в Източна Европа, в Белград се спи сравнително евтино и удобно. Ние си намерихме хостел в центъра на града; цената за това удоволствие върви към 10-15 евро на вечер в зависимост от сезона. Тъй като бяхме там точно в деня преди фестивала, хостелът беше пълен с пияна британска младеж. Иначе пичът, който работи там, каза, че това е само няколко дни в годината, а през останалото време цари спокойствие. След което сподели, че е ходил редовно на EXIT в продължение на 10 години и ни предупреди да не се разбиваме тотално още първата вечер, защото енергията на фестивала е огромна и рискуваш да се изхабиш в самото начало и след това да си като парцал.

За разлика от едно време, в Сърбия вече почти никъде не може да плащаш директно в евро (а в дойче марки – хич). Вместо това трябва да ползваш техните пари, като изтеглиш на банкомат или минеш през „менячница“. Курсът е около 60 динара за 1 лев. (Давам го само за справка – реално никъде не можеш да обмениш левове, или поне ние не намерихме. Ако ходите по сръбско, вземете си предварително евро, динари или дебитна карта.)

Веднага след посещението на менячницата се състоя разходка из града с любезното съдействие на няколко кена студена бира от първия срещнат магазин. Най-комерсиалната сръбска марка е „Йелен”, доста приятна биричка, която оприличихме на нашата „Ариана”.

Белградската крепост и парка в нея (Калемегдан) са сред най-красивите места в града. Крепостта е обитавана (и достроявана) от келти, римляни, византийци, унгарци, сърби и турци, и като резултат е станала доста големичка. На това място Сава се влива в Дунав и гледката към реките е прекрасна. Малък съвет: питайте Гугъл в колко часа залязва слънцето и гледайте да сте на крепостната стена по това време…

И така, слънцето залезе и се отправихме в търсене на кръчма със сръбска скара, народни цени и телевизор за мача Аржентина-Холандия. В хостела ни бяха дали карта, на която една от улиците беше означена просто като „Belgrade’s main bar street”. Всъщност истинското й име е „Страхинич бан”, и веднага щом излязохме на ъгъла, ето тази табела привлече погледите ни:

Решихме, че това е нашето място – и тъкмо навреме, защото малкото изнесени маси на улицата тъкмо бяха започнали да се пълнят и беше останало място точно като за нашата компания. Разбира се, почти всичко в менюто беше от месо, и както се разбра по-късно – от истинско месо. Толкова хубава и чиста кайма у нас рядко се намира. Пробвахме и по една „шопска салата”, ей тъй за експеримент – да видим как я правят комшиите. Е, същата си беше, макар и на по-малки порции и по-скромна откъм пиперки.

И така, след два-три часа, леко приспани от скучния мач, но подкрепени с хапване и пийване, пожелахме да продължим разходката си, отново с няколко бири за из път, но в първия супермаркет ни очакваше неприятна изненада: след 10 вечерта било забранено да се продават всякакви алкохолни напитки (дори бира). За последно бях в Белград преди повече от пет години и тогава нямаше такива истории, но междувременно общинският съвет е въвел нови правила въпреки протестите на някои граждани.

Безбирената разходка бързо изморява, затова след малко въртене из нощния град се запътихме към леглата си, където да отморим преди тежкия първи фестивален ден.

Следва продължение