Skip to main content

Кога дъмпингът става социален?

От новините разбрахме, че лятната разходка на бай ви Еманюел Макрон в Източна Европа има една-едничка цел – да си пробута идеите в подкрепа за нови мерки против „социалния дъмпинг“. Дотук добре, но никой обаче не ни обяснява какво точно е това „социален дъмпинг“? Говори се, че едни хора били командировани на едни места, плащали им прекалено малко (според някой си), и това било много лошо. Сега ще се опитам аз да запълня този вакуум и много накратко да разкажа какво е дъмпинг и кога той става социален.

„Дъмпинг“ е лесно да ви разкажа какво е, защото терминът е точно определен в правилата на Световната търговска организация. Най-просто казано, дъмпинг има, когато на чуждестранен пазар дадена стока се продава под пазарната цена в страната-износител. Примерно, ако в България продавам брашно от смърчови иглички за левче килото, а в Гърция го изнасям за по 10 евроцента, това е дъмпинг.

Словосъчетанието „социален дъмпинг“ обаче не е така ясно определено и може да означава всичко – според това кой го употребява и как му е изгодно. Фразата се използва от медии, профсъюзи, НПО-та и политици в Западна Европа. За „социален дъмпинг“ се говори, когато работодатели предпочитат да наемат работници със същата квалификация, но на по-ниска заплата. Навремето на това му викахме просто „пазар на труда“, но какво да правиш, Новговор.

Хайде обаче да опитаме да го определим това животно, социалния дъмпинг. За да има някакъв смисъл употребата на думата „дъмпинг“, трябва да направим някаква аналогия с дъмпинга на стоки. По тази логика, за „социален дъмпинг“ ще може да се говори, ако държавата по някакъв начин субсидира „износа“ на работници в чужбина при по-ниски разходи от тези „у дома“.

Например преди години в българското законодателство дневните пари за командировки не влизаха в осигурителния доход – тоест, фирмите можеха да пращат служители в чужбина и да не начисляват осигуровки върху всичко, което им плащат. Какво се получава – у нас плащаш, в командировка не плащаш. Ето това съвсем основателно може да се тълкува като дъмпинг и съвсем основателно тази практика беше спряна през 2012.

Когато обаче работници от Източна Европа биват временно изпращани например във Франция, с по-висока заплата от тази, която биха получили в родната си страна, с редовни здравни и пенсионни осигуровки вкъщи (т.е. без по никакъв начин да тежат на френската социална система), няма логика да се ползва думата „дъмпинг“ само защото някой така е решил. Истинският дъмпинг представлява агресивно ценообразуване, при което често износителят продава на загуба – или за да се освободи от излишни количества, или да завземе пазарен дял и да пребори местната конкуренция. При т.нар. „социален дъмпинг“ такива загуби няма. Печели работникът, печели и работодателят му.

Ето защо в практиката за командироване на служители в други страни от ЕС далеч няма такава драма, каквато се изкарва. Затова най-добрият отговор, който можем да дадем на ходатайстването на бай ви Еманюел Макрон би бил същият, който той ни дава за Шенген – „Добра идея, много готино, браво. Може би един ден ще стане, кой знае… Беше ни приятно и ви желаем успех!“.

Колко струва музиката всъщност?

IMAG0243 Авторското право отдавна е обект на дебати по света и у нас. Как е по света – не знам, но у нас е факт, че народът масово си „дърпа“ филми и музика оттук-оттам, и докато някои от родните „звезди“ се сърдят и тропат с краче, повечето открито заявяват, че се радват, когато са сред „най-крадените“ и имат проблем единствено ако видят свое произведение на изкуството, изпиратствано с търговска цел. Междувременно „административните“ кадри зад изкуството – продуценти, разпространители, адвокати – се борят със зъби и нокти за зачитането на авторските права, пък горепосоченият обикновен народ вижда в тях чорбаджии, изедници и кръвопийци.

Това полемизиране е странно, защото на пръв поглед нещата са прости – който работи, трябва да получи възнаграждение, всичко друго е кражба, експлоатация, както искаш го наречи. Сегашната система на възнаграждение обаче е сложна и объркана, а на обикновения човек не му е ясно защо е хубаво, че Софроний Врачански е преписал Паисиевата история, пък е лошо да запишеш на гаджето диск с лигави любовни песни (примерно).

Цената в икономиката

augmentation-prix-640x308[1]

Основната икономическа теория за цената е проста и е позната не само на икономистите, а на всеки, който има малко обща култура или сергия на пазара. Например през 13-ти век арабският философ Ибн Таймия пише: „ако желанието за стоката се увеличава, а нейната наличност намалява, нeйната цена расте. От друга страна, ако наличността на стоката се увеличава, а желанието за нея намалява, цената пада.“

Няколкостотин години по-късно класическата икономика доразвива тази идея и я описва математически, като използва познатите термини „търсене“ и „предлагане“.

Изкуствен недостиг

Като следствие, всеки „мръсен спекулант“ може да увеличи цената на стоката си, като намали общото й предлагане на пазара – стига да има тази възможност. На това му се вика „изкуствен недостиг“. За да контролираш предлагането, трябва или да се разбереш с всички останали производители и да направите картел, или самият ти да си единственият производител, демек монополист. Монополист се става, когато никой друг не може ефективно да произвежда това, което ти можеш, или пък когато имаш приятелчета в държавната власт, които ти помагат да наложиш монопола си със сила.

Конкуренция и пределна стойност

В обратния случай – конкуренция, свръхпредлагане и „заливане“ на пазара с продукти, теорията казва, че цената може да падне най-много до така наречената „пределна стойност“. Пределната стойност е разходът, измерен във време и пари, който производителят заплаща, за да създаде една допълнителна бройка от стоката си. Ако предлагането стане толкова голямо, че цената да започне да пада под пределната стойност, някои от производителите ще си кажат „майната му“ и ще започнат да си изкарват хляба с нещо друго. Така предлагането отново ще намалее и цената ще се върне към пределната стойност.

При интелектуалните продукти – филми, книги, музика и подобни – странното е, че пределната стойност на практика е нула, или поне е много близка до нулата. Ако си автор на книга и имаш едно копие, записано във файл на компютъра си, можеш на практика почти без никакъв труд и разходи да създадеш второ, след това трето, и така нататък.

Цената на интелектуалните продукти обаче не пада до пределната стойност, защото на практика те не се конкурират помежду си в икономическия смисъл на думата. Например всяка книга е уникална и не може да се замени с произволна друга книга. Както производството на сирене не е пряко свързано с търсенето на автомобилни гуми, така и предлагането на един филм не е пряко свързано с търсенето на друг.

Войните на браузърите

Има и изключения, разбира се. През 90-те години например, „войните на браузърите“ доведоха до създаването на два различни интелектуални продукта с практически еднакво приложение и свойства – Netscape Navigator и Internet Explorer. Стана точно това, което икономическата теория предсказва: цената за потребителя падна до пределната стойност, тоест 0. Повечето Интернет браузъри и днес са безплатни, а създателите им намират други начини да печелят от тях. Например в годишния си доклад, Mozilla казват: „По-голямата част от приходите на Mozilla се генерират от функциите за търсене и търговия, вградени в нашия продукт Firefox чрез всички основни партньори за търсене, включително Google, Bing, Yahoo, Yandex, Amazon, eBay и други.“

Този алтернативен модел носи на Mozilla горе-долу същите годишни приходи като тези на пазарния лидер от средата на 90-те – Netscape.

А музикантите?

При произведенията на изкуството обаче това няма как да се случи. Едно копие от песен например може да се конкурира единствено с друго копие на същата песен. И тъй като по закон всички копия принадлежат по право на един и същи производител, се получава изкуствен недостиг, защитен със закон. Обаче…

Стражари и пирати

Cartoon pirate Изкуственият монопол, разбира се, губи стойността си, когато не може да бъде приложен на практика. Така наречените „пирати“ не спират да произвеждат допълнителни копия без разрешение и да ги разпространяват на цена, равна на пределната стойност (т.е. безплатно). Някои, също както създателите на браузъри, намират непряк начин да печелят от това, и то доста стабилни пари. Други го правят заради политически убеждения, за да предизвикат полемика и реформа в законите за интелектуалната собственост. Трети търсят слава, а много просто искат да споделят любимите си произведения на изкуството с възможно най-много хора.

Важното тук е, че обществото някак си не възприема тези нарушения на закона като проблем. За разлика от повечето престъпления и нарушения, мерките срещу нарушенията на т.нар. „интелектуална собственост“ се приемат на нож от обществото и политиците са под сериозен натиск да не си дават твърде много зор.

Колумбе, да ти еба любопитството!

ACTAnymous_600px_0[1] Важно изключение е една симпатична държава, наречена САЩ. Тя е световен център за авангардни продукти на мисълта – всички са чували за Холивуд и Силициевата долина например. Там интелектуалните продукти – изкуство, софтуер, дизайн, патенти и търговски марки – се оценяват на стотици милиарди долари всяка година (а вероятно достигат и трилион) – повече от целия им военен бюджет например. Не е далеч от акъла, че там индустрията може да си позволи да лобира сред политиците толкова активно, че да вземе превес над гражданския натиск. Вероятно затова в Америка виждаме огромни обезщетения, скъпи дела, възможност да патентоваш почти всичко, както и постоянно растящ срок на авторското право, клонящ към безкрайност.

Правителството на САЩ, от своя страна, натиска останалите държави да направят същото – засега с ограничен успех. Последният сериозен опит за това беше споразумението ACTA, което в крайна сметка беше скъсано на поправителен.

И ся ко ша праим?

Факт е обаче, че дори в бастиона на авторските права – САЩ, те се нарушават постоянно и обществото не е убедено, че те трябва да бъдат защитавани винаги и на всяка цена, а законите трудно успяват да насмогнат на развитието на технологиите, които ги заобикалят. При музикантите щетата не е тотална – остават им изпълненията на живо, които имат елемент на уникалност, защото преживяването и емоцията не могат да се копират, за разлика от записите. И все пак продължават да се търсят и други решения. При всяка шокова технологична революция има реакция, има и адаптация.

В търсенето на нови решения знакова беше идеята на Radiohead през 2007 да продават новия си албум онлайн на принципа „плати колкото искаш“. Те са може би първата голяма и известна група, която прави такава смела стъпка, и месеци по-късно се оказва, че приходите даже са по-големи от тези на по-старите им албуми, продавани по стандартната схема.

Завръщането на изкуствения недостиг

По-малко известни „независими“ изпълнители предлагат още по-авангардни решения. Сигурно сте чували за Кавехи. Ако не сте – позволете си едно лирично отклонение и погледайте какво прави, защото мацката е супер талантлива и, честно да си кажа, направо съм си малко влюбен в нея:

Кавехи, както немалко други музиканти напоследък, просто продава много от записите си, преди да ги е създала, вярна на старата приказка, че след като си работил за името си, после то работи за теб. Така избягва конкуренцията на пиратите и събира средства за осъщществяването на проектите си. Платформата Kickstarter е революционно техническо средство в това отношение – виждаме как технологиите успяха да решат проблема, който създадоха. Това, което най-много ме впечатли при нейното ново EP беше опцията „кавър по поръчка“ – трима души получават възможността да платят $1000, за да вкарат в EP-то кавър версия на любима песен. Кой превари, той завари.

Това е положението, другари – докато у нас естрадните изпълнители от соца драпат за пенсии, по света търсят и намират решения как талантът да бъде възнаграден, без да чакат от държавата да им подхвърля трохи или да раздава тупаници на „пиратите“. Смятам, че това е правилният път, който засега е по-скоро пътечка, но се надявам в бъдеще да става все по-утъпкан и широк.

Размисли за PR-а в държавните фирми

bdj Големите държавни фирми са особени с това, че при тях в управлението има колкото стопанство, толкова и политика. Защо? Просто така. Когато нещо е държавно, няма как да не бъде намесена политиката, нали?

Човек може да се запита – не би ли било логично тогава тези фирми да държат на имиджа си много повече от частните? Все пак там, където има политика, трябва да има и лъскава фасада (без значение какво се крие отдолу). Странно, но явно не е така, поне в България.

Държавното дружество, което ме наведе на тези мисли, е известният мастодонт, един от най-големите работодатели в България, „БДЖ – Пътнически превози“ ЕООД. След всичкия шум, който се вдигна около тях през последните дни, не спира да ме гложди въпросът „Абе тия имат ли някакво понятие от връзки с обществеността?“

Въпросът е реторичен, не отговаряйте!

в общественото мнение БДЖ не спира да трупа черни точки. Въпреки че железопътният транспорт статистически си остава по-сигурен от автомобилния, поредицата от аварии и катастрофи бяха поети и раздухани от журналистите, роди се и ново значение на абревиатурата – „Боже, Докарай ме Жив“. Всякаква искрица положителна мисъл за пътуването с влак беше потушена от безброй неуредици и новини за технически проблеми и закъснения.

Разбира се, в БДЖ лошите новини преобладават и именно това е най-голямото предизвикателство за PR специалистите. С добри новини е лесно да се работи. Но как да постъпиш, когато трябва да комуникираш с обществото на неприятна тема?

В дните след 11 септември 2001 в САЩ масово бяха публикувани всякакви новини за съкращения, вдигнати данъци и такси, кофти събития в частни и държавни компании, с ясното съзнание, че първите страници на вестниците са необратимо заети от терористичния акт и никой няма да обърне внимание на „дребните“ лоши новини, защото вниманието на цялата нация е приковано другаде. Това е пример за PR трик със съмнителен морал – но в професията има и много похвати, които не са чак толкова спорни. Важното е да се води истински двупосочен диалог, да слушаш и да отговаряш, да подчертаваш положителното и да не игнорираш критиките, защото който не отговаря на критиците си (или поне на по-сериозните от тях), сам се отказва от правото да защити репутацията си.

А пък най-важното е да избягваш сам да си създаваш скандали.

В БДЖ очевидно се прави точно обратното. При всяка смяна на управлението в компанията, някой гръмко се изцепва и обикаля медиите с новината, че щял да спира губещи влакове и да съкращава хиляди служители. Навсякъде по света обаче съкращенията и спирането на услуги са лоша новина, ние не сме изключение. Затова и по света умните мениджъри правят тези работи тихо и постепенно, а не рязко и шумно.

Защо управителите на голяма държавна фирма сякаш умишлено рушат нейния имидж, при положение, че самите те са силно зависими от този имидж? Смея да твърдя, че това е от глупост, мързел и недалновидност. Най-често новината се разпространява умишлено с цел да се предизвика обществено възмущение и да бъдат извити ръцете на финансовия министър, който спешно да запълни дупките, съкращенията да се отложат и всичко да си продължи по старому – със всичките му загуби, кражби и т.н.

Случва се и обратното – идва някакъв свръхамбициозен директор и от белия си кон започва да обяснява как ще прави реформи и ще сече глави. Разбира се, такива хора бързо изхвърчат, защото не разбират, че не ръководят обикновено дружество, а такова, което се гледа под лупа от цялото общество и където такива резки движения не се толерират.

Ето малко елементарна аритметика – спираме един влак, защото в него има само по 10 редовни пътника и трупа загуби – засегнати са 10 души. Спираме 50 такива влака – засегнати са 500 души. Е, тогава каква е логиката да ги спираме всички в един ден и да увеличаваме многократно отрицателния обществен отзвук?

Към аритметиката добавяме едно упражнение по статистика за начинаещи – имаме към 1000 служители повече, отколкото е оптимално. На колко от тях обаче им предстои пенсиониране в близките 5 години? Може би поне 500-600? Тогава дали не е по-добре просто да ги изчакаме, вместо да вдигаме шум и да се разправяме със синдикати?

За по-напредналите остава въпросът – ако пък спираме губещи услуги, не може ли да компенсираме засегнатите? В белите държави железопътните компании се занимават с много повече от теглене на влакови композиции. И ако България беше малко по-бяла държава и, да речем, трябваше да спрем влака до някакво врачанско село, може би щяхме да завъртим няколко телефона, да направим набързо един малък консорциум с общинския транспорт на Враца и да свършим нещо полезно за всички. Общинарите имат опит в този вид транспорт – пускат маршрутка до селото. Ние имаме там гара – продаваме билети на касата. Съгласуваме разписанието, така че да има удобни влакове за тези, които искат от Враца да продължат в друга посока. Загубата рязко намалява, че даже и на печалба може да се обърне.

Лошото е, че за да станат тези работи, трябва да се работи, а то кой обича да работи? Ето, аз сега като истински българин раздавам акъл безплатно. Но ако ми плащаха да давам акъл, може би щеше и мен да ме мързи и да не ми идват идеи. Не е лесно, не е лесно…

Гласуваш за Бойко, получаваш Ахмед. Гласуваш за Сергей, пак получаваш Ахмед.

dogan_borisov Наскоро прочетох един изключително силен анализ на Евгений Дайнов, който се занимава основно с отношенията Пеевски-Василев и с възможните последствия от водовъртежа, който се завихри около тях.

С всеки нов абзац в анализа става все по-ясно, че в цялата статия, където пише „Делян Пеевски“, трябва да се чете „Ахмед Доган“. По някаква причина Дайнов не го казва директно, но всеки читател, който следи обществените дела, може да се досети.

Но има и нещо по-интересно. Да тръгнем от тези твърдения:

  • Делян Пеевски е подставено лице на Ахмед Доган и медиите на Пеевски са медии на ДПС;
  • До тази година, тези медии работят с капитал от КТБ, => КТБ е тясно свързана с ДПС
  • До тази година, капиталът на КТБ пък е сериозно поддържан от стотици милиони левове, вложени от държавни предприятия, които се завъртат в различни печеливши проекти пак с помощта на държавата, => КТБ е и придворна банка на правителството на Бойко Борисов.
  • Това логически води до извода, че ДПС през цялото време фактически са управлявали редом с ГЕРБ по време на мандата на Бойко Борисов, щом техните медии са го хвалели, а тяхната банка е работела в симбиоза с правителството. Всичките полемики и пререкания между партиите са били просто театър.

    zx450y250_2138740[1]

    После просто замениха ГЕРБ с БСП и щяха да си продължат кротко и спокойно в този дух, ако Цветан Василев не беше решил да си вземе парите и да играе сам (чрез Николай Бареков като подставено лице).

    От вестниците на Пеевски можем да вземем например „Монитор“, който има електронен архив в Интернет. С малко работа в Гугъл е много лесно да се открият някои тенденции за периода 2009-2013:

    • позитивни заглавия за ГЕРБ, Борисов, Цветанов и компания
    • негативни заглавия за „предишното“ правителство на Станишев
    • за Доган – или добро, или нищо (предимно нищо, докато другите вестници пишат поне за прословутото му барбекю, за ордена „Стара планина“ и други събития около личността му)
    • атака по „Атака“ 🙂 но само до разпадането на парламентарната група към края на 2011 (после няколко „независими“ депутати на практика гласуват с ГЕРБ). След това – и за тях нищо.
    • Сега в изказванията на Борисов изплуваха намеци за евентуално официално съвместно управление ГЕРБ-ДПС (не за кеф, а само ако се наложело, за да спасят държавата, разбирате ли).

      Вече по няколко теми двете партии гласуват заедно. После се разбра и че са се обединили в опит да блокират сметките в банките по кипърски сценарий.

      (Интересно е, че по въпроса за блокирането на сметките за пръв път изплува и името на Централна кооперативна банка. Явно и ТИМ участват в схемата, защото и те са подкрепили блокирането на сметките за разлика от всички други банкери. Изводи за състоянието на ЦКБ няма да правя, че да не мътя водата…)

      Това е в пълен унисон със заключенията от анализа на Дайнов, където в последния абзац се споменава, че цялата цел е да се върне ГЕРБ на власт – окончателно и с мнозинство, гарантирано от ДПС. А за да стане това, тези две партии са били готови да съсипят финансовата система на България, защото, от една страна, това е единственият начин да се оправдае подобна коалиция, а от друга – следващото правителство ще бъде видяно като „спасител“ и ще си бетонира участието в политиката за години наред.

      Така че, ако видите ГЕРБ и ДПС да заработят заедно наесен, не се чудете. Това не е нищо ново.