Авторското право отдавна е обект на дебати по света и у нас. Как е по света – не знам, но у нас е факт, че народът масово си „дърпа“ филми и музика оттук-оттам, и докато някои от родните „звезди“ се сърдят и тропат с краче, повечето открито заявяват, че се радват, когато са сред „най-крадените“ и имат проблем единствено ако видят свое произведение на изкуството, изпиратствано с търговска цел. Междувременно „административните“ кадри зад изкуството – продуценти, разпространители, адвокати – се борят със зъби и нокти за зачитането на авторските права, пък горепосоченият обикновен народ вижда в тях чорбаджии, изедници и кръвопийци.

Това полемизиране е странно, защото на пръв поглед нещата са прости – който работи, трябва да получи възнаграждение, всичко друго е кражба, експлоатация, както искаш го наречи. Сегашната система на възнаграждение обаче е сложна и объркана, а на обикновения човек не му е ясно защо е хубаво, че Софроний Врачански е преписал Паисиевата история, пък е лошо да запишеш на гаджето диск с лигави любовни песни (примерно).

Цената в икономиката

Основната икономическа теория за цената е проста и е позната не само на икономистите, а на всеки, който има малко обща култура или сергия на пазара. Например през 13-ти век арабският философ Ибн Таймия пише: „ако желанието за стоката се увеличава, а нейната наличност намалява, нeйната цена расте. От друга страна, ако наличността на стоката се увеличава, а желанието за нея намалява, цената пада.“

Няколкостотин години по-късно класическата икономика доразвива тази идея и я описва математически, като използва познатите термини „търсене“ и „предлагане“.

Изкуствен недостиг

Като следствие, всеки „мръсен спекулант“ може да увеличи цената на стоката си, като намали общото й предлагане на пазара – стига да има тази възможност. На това му се вика „изкуствен недостиг“. За да контролираш предлагането, трябва или да се разбереш с всички останали производители и да направите картел, или самият ти да си единственият производител, демек монополист. Монополист се става, когато никой друг не може ефективно да произвежда това, което ти можеш, или пък когато имаш приятелчета в държавната власт, които ти помагат да наложиш монопола си със сила.

Конкуренция и пределна стойност

В обратния случай – конкуренция, свръхпредлагане и „заливане“ на пазара с продукти, теорията казва, че цената може да падне най-много до така наречената „пределна стойност“. Пределната стойност е разходът, измерен във време и пари, който производителят заплаща, за да създаде една допълнителна бройка от стоката си. Ако предлагането стане толкова голямо, че цената да започне да пада под пределната стойност, някои от производителите ще си кажат „майната му“ и ще започнат да си изкарват хляба с нещо друго. Така предлагането отново ще намалее и цената ще се върне към пределната стойност.

При интелектуалните продукти – филми, книги, музика и подобни – странното е, че пределната стойност на практика е нула, или поне е много близка до нулата. Ако си автор на книга и имаш едно копие, записано във файл на компютъра си, можеш на практика почти без никакъв труд и разходи да създадеш второ, след това трето, и така нататък.

Цената на интелектуалните продукти обаче не пада до пределната стойност, защото на практика те не се конкурират помежду си в икономическия смисъл на думата. Например всяка книга е уникална и не може да се замени с произволна друга книга. Както производството на сирене не е пряко свързано с търсенето на автомобилни гуми, така и предлагането на един филм не е пряко свързано с търсенето на друг.

Войните на браузърите

Има и изключения, разбира се. През 90-те години например, „войните на браузърите“ доведоха до създаването на два различни интелектуални продукта с практически еднакво приложение и свойства – Netscape Navigator и Internet Explorer. Стана точно това, което икономическата теория предсказва: цената за потребителя падна до пределната стойност, тоест 0. Повечето Интернет браузъри и днес са безплатни, а създателите им намират други начини да печелят от тях. Например в годишния си доклад, Mozilla казват: „По-голямата част от приходите на Mozilla се генерират от функциите за търсене и търговия, вградени в нашия продукт Firefox чрез всички основни партньори за търсене, включително Google, Bing, Yahoo, Yandex, Amazon, eBay и други.“

Този алтернативен модел носи на Mozilla горе-долу същите годишни приходи като тези на пазарния лидер от средата на 90-те – Netscape.

А музикантите?

При произведенията на изкуството обаче това няма как да се случи. Едно копие от песен например може да се конкурира единствено с друго копие на същата песен. И тъй като по закон всички копия принадлежат по право на един и същи производител, се получава изкуствен недостиг, защитен със закон. Обаче…

Стражари и пирати

Изкуственият монопол, разбира се, губи стойността си, когато не може да бъде приложен на практика. Така наречените „пирати“ не спират да произвеждат допълнителни копия без разрешение и да ги разпространяват на цена, равна на пределната стойност (т.е. безплатно). Някои, също както създателите на браузъри, намират непряк начин да печелят от това, и то доста стабилни пари. Други го правят заради политически убеждения, за да предизвикат полемика и реформа в законите за интелектуалната собственост. Трети търсят слава, а много просто искат да споделят любимите си произведения на изкуството с възможно най-много хора.

Важното тук е, че обществото някак си не възприема тези нарушения на закона като проблем. За разлика от повечето престъпления и нарушения, мерките срещу нарушенията на т.нар. „интелектуална собственост“ се приемат на нож от обществото и политиците са под сериозен натиск да не си дават твърде много зор.

Колумбе, да ти еба любопитството!

Важно изключение е една симпатична държава, наречена САЩ. Тя е световен център за авангардни продукти на мисълта – всички са чували за Холивуд и Силициевата долина например. Там интелектуалните продукти – изкуство, софтуер, дизайн, патенти и търговски марки – се оценяват на стотици милиарди долари всяка година (а вероятно достигат и трилион) – повече от целия им военен бюджет например. Не е далеч от акъла, че там индустрията може да си позволи да лобира сред политиците толкова активно, че да вземе превес над гражданския натиск. Вероятно затова в Америка виждаме огромни обезщетения, скъпи дела, възможност да патентоваш почти всичко, както и постоянно растящ срок на авторското право, клонящ към безкрайност.

Правителството на САЩ, от своя страна, натиска останалите държави да направят същото – засега с ограничен успех. Последният сериозен опит за това беше споразумението ACTA, което в крайна сметка беше скъсано на поправителен.

И ся ко ша праим?

Факт е обаче, че дори в бастиона на авторските права – САЩ, те се нарушават постоянно и обществото не е убедено, че те трябва да бъдат защитавани винаги и на всяка цена, а законите трудно успяват да насмогнат на развитието на технологиите, които ги заобикалят. При музикантите щетата не е тотална – остават им изпълненията на живо, които имат елемент на уникалност, защото преживяването и емоцията не могат да се копират, за разлика от записите. И все пак продължават да се търсят и други решения. При всяка шокова технологична революция има реакция, има и адаптация.

В търсенето на нови решения знакова беше идеята на Radiohead през 2007 да продават новия си албум онлайн на принципа „плати колкото искаш“. Те са може би първата голяма и известна група, която прави такава смела стъпка, и месеци по-късно се оказва, че приходите даже са по-големи от тези на по-старите им албуми, продавани по стандартната схема.

Завръщането на изкуствения недостиг

По-малко известни „независими“ изпълнители предлагат още по-авангардни решения. Сигурно сте чували за Кавехи. Ако не сте – позволете си едно лирично отклонение и погледайте какво прави, защото мацката е супер талантлива и, честно да си кажа, направо съм си малко влюбен в нея:

Кавехи, както немалко други музиканти напоследък, просто продава много от записите си, преди да ги е създала, вярна на старата приказка, че след като си работил за името си, после то работи за теб. Така избягва конкуренцията на пиратите и събира средства за осъщществяването на проектите си. Платформата Kickstarter е революционно техническо средство в това отношение – виждаме как технологиите успяха да решат проблема, който създадоха. Това, което най-много ме впечатли при нейното ново EP беше опцията „кавър по поръчка“ – трима души получават възможността да платят $1000, за да вкарат в EP-то кавър версия на любима песен. Кой превари, той завари.

Това е положението, другари – докато у нас естрадните изпълнители от соца драпат за пенсии, по света търсят и намират решения как талантът да бъде възнаграден, без да чакат от държавата да им подхвърля трохи или да раздава тупаници на „пиратите“. Смятам, че това е правилният път, който засега е по-скоро пътечка, но се надявам в бъдеще да става все по-утъпкан и широк.