Skip to main content

А летенето би трябвало да е приятно…

flying_meow_meow_by_ktshy-d2zrabu[1]
От древни времена мечтата на човека е да се рее из въздуха като пилците, но чак през 19-ти век разбира принципа на крилата им достатъчно, за да направи използваем планер. И едва от стотина години имаме истинско летящо средство за превоз – самолет.

Та исках да кажа, че самолетът сам по себе си е сбъдната мечта, истински триумф на науката и техниката. А човекът е ненадминат в способността си да скапе и най-красивата сбъдната мечта. Добре дошли в 20-ти век, когато всеки, волю-неволю, свързва летенето с истории за безкрайни опашки, пребъркване на джобовете, пътуване в безбожно ранни/късни часове, изчезнали куфари, прескъпи таксита, студени сандвичи, разводнени кафета, многочасови закъснения и провалени ваканции. Или както добре го описва Дъглас Адамс:

Едва ли е съвпадение, че никой език на Земята никога не е родил израза „красив като летище“.
Летищата са грозни. Някои са много грозни. Някои достигат степен на грозота, която може да бъде резултат единствено на целенасочено усилие. Тази грозота иде от факта, че летищата са пълни с хора, уморени, раздразнени и току-що установили, че багажът им е препратен в Мурманск (Мурманското летище е единственото известно изключение от това иначе желязно правило), а архитектите, общо взето, са се опитали да отразят всичко това в своя замисъл.
Те са се опитали да подчертаят мотива за умората и раздразнеността с брутални форми и цветове, които ви играят по нервите, да направят безпроблемно разделянето на пасажера с багажа му или с близките, да объркат пасажера със стрелки, които сочат предимно към прозорците, далечните сергии с вратовръзки или настоящото разположение на Малката мечка върху звездното небе, и са се постарали — навсякъде, където е възможно — да открият инсталациите, под предлог че това е функционално, и да скрият местоположението на изходите за полетите, вероятно под предлог, че това не е функционално.

Та направо си е учудващо, че все още има фирми, които доброволно се занимават с летене. Притиснати между зверската конкуренция, строгите регулации, постоянно поскъпващите горива и редовните стачки, единственото, което им остава, е да пестят всяка стотинка за сметка на пътника. В стремежа да се изстиска максимална печалба от всяка машина, графиците стават все по-стегнати и рискът от закъснели и отменени полети се качва рязко. Лично аз многократно съм бил прецакван.

Оправданията в повечето случаи са неубедителни. Разбира се, авиацията зависи от непредвидими фактори, например от времето, но понякога се случва дори едно малко объркване (вятър, мъгла или просто замотан екипаж) да засегне цялата логистика на една авиокомпания за деня и да има отменени полети на хиляди километри, където слънце пече и птички пеят. И често се случва да има решение за бързо извозване на „изостаналите“ пътници, но авиокомпанията да го сметне за прекалено скъпо. Много ви се лети? Сори, ще почакате до утре.

Ето с това не съм съгласен, защото си купувам билет за пътуване, а не за лотария. Искам денят и часът на пристигане да са сигурни, а не въпрос на късмет. И затова в Европейския съюз от години са въведени сериозни компенсации, ако полет закъснее с повече от 4 часа или бъде отменен. На потърпевшите пътници по закон се полагат стотици евро, но… върви ги търси! Не знам да има нито един случай авиокомпания доброволно да е дала такава компенсация на някого.

По принцип при искане за компенсация, компанията е длъжна да отговори в определен срок. Обикновено отговорът е някакво неясно оправдание или изобщо няма такъв. Следващата стъпка е съдебен иск – често е сравнително просто да се внесе такъв иск, например по така наречената „европейска процедура за дребни искове“ която е въведена с цел обикновените потребители да могат да съдят чужди фирми с минимално губене на време и пари. И все пак, бумащина си има, а на кого му се занимава? Има по-лесни и забавни начини да се изкарат триста евро.

Ето тук обаче се намесват американците, чиято мания да се съдят наляво-надясно е пословична. Предполагам, че само в САЩ може да се случи примерно да пострадаш от катастрофа, и някой адвокат да те надуши и да ти връчи визитката си още преди Бърза помощ да е дошла. Но пък, вместо да им се смеем, дали не е добра идея да се замислим – дали не трябва по-често да търсим и ние правата си докрай? Или законите са за украса?

Връзката на цялата история със САЩ е там, че има едни предприемчиви американци, дето предлагат една услуга, която е достъпна и за нас, европейците. Тя се казва AirHelp и се състои в това, че позволява без да си мърдаш гъза от компютъра, да им пратиш няколко прости данни (като за начало – номера на твоя полет), да подпишеш една страничка, и да ги оставиш те да тормозят авиокомпанията и да я накарат да си плати компенсацията с всички необходими средства – писма, обаждания, ако трябва и съд. Малко като тия отвратителни фирми за събиране на дългове, но с тази разлика, че тормозът за разнообразие е насочен към едрия капиталист, а не към дребния човечец 🙂

Ако не успеят, не губиш нищо. Ако пък успеят, си прибират едни стабилни 25%, но и за теб остават доста джобни пари плюс топлото чувство, че справедливостта е възтържествувала!

И тъй, следващия път като висите на някакво летище с провалени планове, а „уста проклина цяла вселена“, спомнете си за моята скромна публикация и за сайта getairhelp.com, който току-що ви изрекламирах, без дори да са ми платили за това…

Дунав Мост FTW

schengen Обезшенгениха ни набързо. Ако досега само холандското правителство открито се противопоставяше на присъединяването на България към зоната без граничен контрол, сега Финландия и Германия се присъединиха към хора на несъгласните, а ако въпросът продължава да се раздува, вероятно бързо-бързо от раклата ще излязат още противници.

Защо става така? Официалната версия я знаем: България изпълнява техническите изисквания, но проблемите с организираната престъпност, правосъдието, корупцията – те пречат.

Няма какво да си кривим душата, няма нито една лъжа в това твърдение. Наистина имаме проблем с организираната престъпност, правосъдието, корупцията. Наистина българската организирана престъпност прониква и в обществата на други държави от ЕС. Но въпреки това, инатливият отказ на нашите европейски приятели да ни приемат в безграничния клуб си е чисто и просто прилагане на двоен стандарт. И за да се аргументирам, ми е достатъчен един-единствен пример:

Ако наистина критериите за участие в Шенгенското пространство са такива, значи например Италия не би трябвало да е вътре.

В Италия мафията все още е свързана с управлението на държавата. Връзки с мафията, макар и недоказани, има във всички големи политически партии, включително и на високи ръководни постове в законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Затова през територията на Италия минават огромни количества наркотици, а полицията залавя непропорционално малка част от тях в сравнение с други стратегически „морски” държави като Испания, Холандия и Белгия. В пристанището на Неапол влизат тонове кокаин от Америка, които после без проблем се разпространяват по цяла Европа, щото нали Италия е стара европейска демокрация и си е заслужила мястото в Шенген.

Силвио Берлускони

Същевременно заради географското разположение на страната, там постоянно прииждат нелегални имигранти от Африка, които са толкова много, че италианската администрация няма нужния капацитет, за да се справи с всички тях. И тъй като все пак сме в Европа, човешките права трябва да се спазват, и не можеш безкрайно да лишаваш човек от свобода без съд и присъда, при изтичането на определен срок италианците просто пускат въпросните нелегални имигранти да си се шматкат на воля без документи из цялата шенгенска зона. По тази причина съм забелязал, че например швейцарските и френските власти винаги проверяват документите на пътниците по влаковете, влизащи от Италия. Нищо че в шенгенските страни това би трябвало да се прави само в извънредни случаи.

Вероятно подобни примери могат да се дадат и за Гърция и други страни, които не са „отличници”, но пък са част от пространството за свободно пътуване. Споменах Италия просто защото съм живял там и съм по-запознат със ситуацията. Във всеки случай дори един пример е достатъчен, за да се докаже наличието на двоен стандарт.

Фред Тееван, вътрешен министър на Холандия
„Моят свят не е твоя…“

И какво да правим тогава? Бихме могли да се размрънкаме „моля другарко, дискриминират ни”, но това е глупаво, защото само създава напрежение и няма да доведе до никакви реални ползи. Вместо това нека видим защо се отнасят така с България.

Решението за Шенген зависи от европейските министри на вътрешните работи, и разбира се – от техните шефове. А те са преди всичко политици. Като политици, разбира се, те се стараят всякак да демонстрират, че са загрижени за своите съграждани и избиратели – дори тази загриженост да е по-скоро на думи и да води до престараване.

Ходи един луд по улицата и удря с пръчка по тенекия. Излизат хората да го питат – защо го вдига тоя шум. Той им отговаря: „Ами гоня крокодилите“. „Абе ти си луд бе, тука няма крокодили“. „Няма, защото ги гоня!“. Та такава е и борбата с корумпираната България и Румъния. Нима мислите, че контролът по границите е това, което спира нашата мафия да навлезе на Запад? Ами че те всичките ни престъпници отдавна имат там имоти, банкови сметки, бизнес контакти. Какво ги боли тях за Шенген? Но обикновеният холандец, като си прочете вестника, ще си каже „Ааа, браво. Нашето правителство добре гони крокодилите.”

krokodil
Западна Европа се страхува от български крокодили.

Според мен решението засега би било просто да спрем да раздуваме проблема. Нека българската дипломация тактично замълчи за известно време и изобщо спре да споменава темата. Всяко чудо за три дни – ако няма през месец изявления на тема „България и Шенген”, историята ще се измести от други, по-важни теми на деня. Холандецът вече няма да чете във вестника за българските крокодили и няма да може с тях да се прави политическа агитация. Тогава едва ли ще има проблем след година-две решението да мине тихомълком.

А междувременно имаме алтернатива, която можем да използваме веднага. България и Румъния от години се подготвят за отпадането на границите. Може да се каже, че и двете страни са технически напълно готови – закони, наредби, гранични служби, инфраструктура, всичко е в съответствие. Щом се вземе формално решение за отваряне на границите, въпрос на дни е то да се приведе в действие.

Щом така и така сме готови, защо просто не отворим българско-румънската граница с двустранно споразумение? Нещо като мини-Шенген. Няма никаква пречка това да стане. Такова споразумение имат например Великобритания и Ирландия – те не са в шенгенската зона, а вместо това си имат свободна граница помежду си. Такова споразумение са имали и скандинавските държави, преди да се присъединят към шенгенската зона. Освен, че това ще даде нагледен урок по добросъседски отношения, европейско партньорство и други такива модни евро-словосъчетания, то би било полезно и за икономиката – по-бърз транспорт, повече потребители от двете страни на границата и т.н. Заедно с новия мост, едно такова решение би помогнало на горкия стар северозападен регион на България да живне малко. А при положение, че както България, така и Румъния имат по две граници с държави членки на ЕС, то отпадането на едната от двете по силата на такова двустранно споразумение си е равностойно на половин Шенген.

Пряк ефект от членството в ЕС

”Евтините полети ще затрият 90% от автобусните линии”

Нека им! До последния момент българските власти с всички усилия пречеха на европейски авиокомпании да извършват превози до България. Присъединяването към ЕС обаче ни принуди да отворим пазара и цените веднага започнаха да падат. Едно съвсем нагледно доказателство за ползите от свободния пазар.

Прибрах се в София за Великден и си купих билет само 4 дни предварително: излезе ми само с 1 евро (или еуро?) по-скъпо, отколкото ако бях пътувал с автобус. При това със съвсем ”нормална” авиокомпания, а не с ”нискотарифна”.

Автобусните превозвачи твърдят, че ако свалят цените, ще работят на загуба. Добре де, как някои авиокомпании поддържат същите цени, без да са на загуба? Отговорът е в гъвкавата стратегия по продажбите (много рядко два билета за един и същи полет са на една и съща цена) и в максималното свиване на разходите (например с продажбата на билети по Интернет се спестяват разходи за агенции). Автобусните компании не могат ли да приложат същия модел? Ако отговорът е ”не”, значи този начин на превоз е нерентабилен за такива разстояния и трябва да бъде изоставен – така, както някога сме слезли от конете и сме се качили на автомобили…