За съжаление всяко хубаво нещо си има край и без да се усетим, дойде време да си ходим. Така една сутрин закусихме с поредните филии, върнахме ключа на нашата хазяйка Наталия, натъпкахме всичките багажи и собствениците им по колите (действие, което може да бъде свършено само от хора, които са играли повечко Тетрис като малки) и се отправихме към татковината.

Най-прекият път от Будва до София минава през Косово, но там не пускат с лична карта. За сметка на това в Албания пускат, затова избрахме маршрут през Тирана към Охридското езеро, макар и със 100 км по-дълъг.

Пътят в Черна Гора е тесен и криволичещ, но приятен и живописен. Шофирането из красивите планини е преживяване, носещо удоволствие… Именно това удоволствие притъпи нашата осторожност и обстановката отвъд границата ни свари неподготвени. Преминаването през Албания не го препоръчвам на никого. Всичко е дупки, джигити и цигания покрай пътя. Ще кажете, че това си го имаме и в България. Така е, но далеч не в такива количества! Най-забавното със сигурност е движението по пътищата. До началото на 90-те режимът в Албания забранява частните автомобили. В цялата страна е имало няколко хиляди коли, всичките – служебни – на разни предприятия, администрации, и на Партията. Изведнъж забраната пада и всеки си намира евтини, но здрави стари коли. Марката Мерцедес е въздигната в култ. Като резултат, и днес албанските пътища са пълни с 30-годишни мерцедеси и с хора, които все още не са свикнали с мисълта, че не са сами на пътя.

Очаквах с нетърпение да стигнем до столицата, където да видим малко повече цивилизация. Представях си Тирана като слънчев и зелен град, леко екзотичен и приветлив. Къде ти! Видяхме още от същия хаос. Западнали сгради, наследени от соца или настроени безразборно през 90-те. Е, войната с дупките изглежда почти спечелена – много от основните пътища в Тирана имат нова асфалтова настилка. Жалко само, че хорицата са спрели до настилката и не са сметнали за нужно да добавят глезотии като маркировка или знаци. Въображаемите европейски лигавщини, които наричаме „лента за движение“ и „предимство“, също доказано не съществуват – всеки си кара там, където звездите му говорят. Половината кръстовища са украсени с неработещи светофари, а пешеходците пресичат където и когато решат. Е, по пътя си все пак срещнахме два светофара, които бачкаха. Почти всички спират на червено, но има и такива, за които то е просто пожелателно.

Интересното е, че в този хаос движението все пак някак си върви, и то без никаква агресия. Пълното незачитане на правилата означава, че всеки си отваря очите на четири и ако например го засечеш изневиделица, няма да му направи впечатление; ще те пусне спокойно да минеш и няма да отправи дори ей-тъй, за спорта, едно профилактично пожелание към майка ти. Клаксоните се използват постоянно, но отново без агресия, а просто за информация. Според случая бибипането може да значи „тръгвам“, „спирам“, „завивам“, „минавам“ или просто „тук съм“. Хаотичното движение не се променя дори когато наоколо има катаджии – просто си гледат и никого не спират въпреки многобройните нарушения. То и няма как да глобят цялото население на града.

Как да е, някак си сателитната навигация успя да ни изведе от този лунапарк. На излизане от града спряхме за гориво и се запознахме с още българи, които се прибираха от EXIT, бяха изпитали същия културен шок и някъде по пътя се лепнали зад нас с надеждата да им покажем пътя към изхода. Полафихме си с момчетата и ги изпратихме, а ние останахме да хапнем по някой сандвич, преди да напуснем окончателно града.

Секунди преди лелеяното напускане на града обаче единият от автомобилите реши да обяви стачка и упорито да гасне в движение. Само това ни липсваше, да закъсаме в Албания!

Тук вече стигнахме и до първия досег с местните. Оказа се, че макар и да имат отчайващо неподредена държава, албанците са изключително добри и услужливи хора. На няколко метра от мястото, където закъсахме, си киснеше някакъв таксиджия. Разбира се, виждайки трима мъже, надвесени над отворен капак, дойде да погледне и той. Не разбра нищо и не говореше никакъв чужд език, но веднага звънна по телефона на свой познат – явно разбирач – който след минути дойде със своята кола; той също знаеше само албански, но се надвеси да зяпа заедно с нас. В крайна сметка, въпреки липсата на вербална комуникация, стана ясно, че общите ни подозрения са насочени или към ремъка на алтернатора, или към свещите, но добрата новина беше, че само на 200-300 имаше нещо като сервиз, до който можехме да докараме изстрадалата шкода бавничко и с повечко газ. (В този момент чухме и първата разбираема фраза: „яваш-яваш“).

След не повече от час, шкодичката си имаше нови свещи, залепен капак на въздушния филтър и направи пробно кръгче за потвърждение, а хората ни взеха съвсем скромна сума за цялата услуга – нищо общо с отношението, което повечето наши „майстори“ биха проявили към закъсал чужденец… С радост им платихме това, което искаха (плюс десетина евро отгоре), стиснахме си ръцете и се разделихме по живо, по здраво.

До следващия контролен пункт от маршрута – град Елбасан – има чисто нова магистрала. Толкова нова, че на нашите карти я нямаше, а и ясни табели към нея също не съществуваха. Затова, въпреки че видяхме, че всички влизат в някакъв тунел, ние решихме да послушаме GPS-а и да свием надясно, за да изкачим планината отгоре.

Всеки път се убеждавам, че е голяма грешка да слушаш GPS. Загубихме поне половин час по стария път, който си е страшничък с острите завои и невероятно стръмните пропасти около него. За щастие беше ремонтиран и напълно празен (всички ползват магистралата, разбира се). Само преди година-две същият този път е бил един от най-опасните – лошо поддържан, с липсващи мантинели, пълен с камиони и коли, шофирани от албански джигити. Днес обаче пътят далеч не е толкова страшен (поне през лятото) и позволява да си покараш на спокойствие, наслаждавайки се на красивата гледка.

Самият Елбасан е обикновен провинциален град, където впечатление прави единствено огромният неработещ металургичен комбинат. Преминахме го все направо, без да спираме. Оттам на изток пейзажът става все по-близък до българския. Селцата са по-рядко населени, пейзажът е по-зелен, шофьорите – по-нормални. Така някъде около полунощ най-после достигнахме границата на Македония и вече всички се чувствахме, сякаш тежкото пътуване е свършило, макар че до София оставаха още около 6 часа път…

Хъркането след дългия път продължи до обяд, а може би дори малко повече. Не знам дали има нещо по-хубаво от това да се наспиш и изкъпеш след 12-часов път.

Разбира се, веднага след събуждането и кафето, следващите ни цели бяха стария град, пристанището и плажа. Разглеждахме, разхождахме се, поплацикахме се и в морето, макар да беше вече малко късно за плажуване (заради стръмните планини слънцето се скрива рано).

Вместо да обяснявам надълго и нашироко, ето едно бързо сравнение на черногорските и българските курорти, гарнирано с малко снимки от Будва:

прилики:
– красивата природа
– застрояването (както вече казах)
– руснаците (и тях ги споменах)

разлики:
– плажовете: повече каменисти, по-малко пясъчни
– водата: кристално чиста, без водорасли и доста по-солена, отколкото сме свикнали (Черно Море е едно от най-„сладките“)

Вечерята се състоя от разни вкусни неща от супермаркет близо до квартирата. Едно местно сирене обра всички точки – прилича на нашето, но по-зряло, нещо като липсващото звено между сиренето и кашкавала. Изобщо като цяло хранителните продукти в Черна Гора са някак истински. Млякото е мляко, месото е месо, няма такава надпревара да се блъскат боклуци във всичката храна, само и само да се свали цената. Не че тук си нямаме хубава храна, но е почти невъзможно да попаднеш на нея, ако просто отидеш в произволен магазин и вземеш нещо от произволен рафт, без да познаваш марките и без да четеш дребния шрифт на етикета.

Поели достатъчна доза почивка, слънце, ядене и пиене, късно вечерта вече бяхме готови да се ориентираме към oсновното нещо, за което бяхме там. В конкретния случай – фестивала, и в още по-конкретния случай – Jamiroquai.

Първото препятствие беше стигането до плажа Яз, който се намира на десетина километра от курорта. Е, както е казал народът – „с търсене в Гугъл и до Цариград се стига“. На уебсайта организаторите бяха обещали безплатен автобус, макар и без да уточняват разписанието му. След малко въртене из центъра намерихме мястото, където трябваше да спира този автобус – главният ни ориентир беше огромната тълпа хора, които изглеждаха така, сякаш или са решили да покиснат на тротоара без причина, или чакат автобус за фестивал.

Хубаво де, но автобусът не идва и не идва, и никой не знае кога ще дойде. След половин час чакане осъзнахме, че рискуваме да изпуснем началото на концерта и започнахме да преговаряме с удобно разположилите се наоколо орди от бакшиши. Успяхме да договорим нещо с един и половината компания се натовари при него, а другата половина продължи да обикаля по колите и да се пазари. След като пет-десет минути все не успявахме нищо да спазарим, автобусът взе, че дойде.

Така, средностатистически погледнато, се добрахме до фестивала на приемлива цена. Казвам средностатистически, защото докато някои се домъкнахме с безплатния автобус, при другарите с таксито обещаната тарифа от 5-6 евро изневиделица нарастна до 15-20. Като цяло, Черна Гора е доста осезаемо балканска страна и е лесно да се почувстваш все едно си в наш курорт (за разлика от неочаквано високото ниво на ред и цивилизованост, което видяхме в Белград и Нови Сад).

На самия фестивал имаше доволно количество хора, макар и по-малко, отколкото на основния EXIT. Малко кофти беше, че главната сцена не се намираше баш на плажа, всъщност от нея дори не се виждаше морето, но нямаше как – това е единственото възможно място, където да се съберат повече хора. Явно Spirit of Burgas ме е разглезил в това отношение 🙂 Иначе Jamiroquai разцепиха мрака със звук и визия, и напълниха цялото това пространство с щастливи, танцуващи хора, закачили усмивките си зад ушите.

На самия морски бряг имаше по-малки сцени и безбожно скъпи барчета. Когато няма странен валутен курс и не ти се налага да плащаш хиляди за един сандвич, някак си е по-лесно да усетиш колко е скъпо всичко около теб. Черна Гора, мисля, е единствената държава извън ЕС, която ползва еврото като официална валута. Вече не помня точния фиксинг на бирата, но май беше от порядъка на 4 евро, така че повече от две бири не пихме.

След основния концерт въртенето по другите сцени не ни впечатли – всички звуци бяха някакви електронни неща от онзи тип, дето са непоносими за нашите уши. Въпрос на вкус, казахме си, и тръгнахме да си вървим.

На връщане към квартирата не ни се наложи да чакаме митичния безплатен автобус, защото намерихме платен – някакъв градски транспорт с билетчета на съвсем прилични цени. Така поредният ден от приключението завърши – както всички останали – с блажен сън доста след полунощ.

14 юли накратко: път, път, и пак път. От Нови Сад до Будва разстоянието е почти 600 км, а пътят се вие из планините Златибор и Дурмитор, минава покрай печално известната у нас река Лим, и чак на морския бряг се спуска стръмно надолу, за да слезе от планината към залива.

Разбира се, знаех, че Черна Гора е планинска страна. Виждал съм картата на Балканите, учил съм география в училище. Но е някак различно да видиш на живо държава, в която няма нищо друго – ама нищо друго – освен планини. Местните се шегуват, че ако се разгъне, територията им ще е колкото на Щатите. За щастие пътищата се поддържат – добре асфалтирани, с маркировка, мантинели, знаци и разумни ограничения на скоростта – така че шофирането из всички тези планини е по-скоро изморително, отколкото опасно.

А нощем, разбира се, всичко става черно. Нашият колоритен кордон, воден от мацка на мотор, която единствена е минавала по този път и го знае, и следван от два автомобила набор 95, по организационни и други причини се забави и потеглихме чак по обяд, като съответно значителна част от пътя минахме по тъмно. Така успяхме да видим нощен панорамен изглед към Будва от планината – много красива гледка. Чувството от тази гледка на фона на умората от пътя, смесено с вълнението от първото виждане на морето за 2014 (нали сме невидели софиянци), е уникално.

Като изключим непосредствената близост до стръмната планина, курортът не се отличава много от нашите по Черно море – красив стар град, в спокоен залив, обграден от набързо построени хотели и блокове. Личи си, че атмосферата е била по-лежерна и айляшка, но в последните години са попрекалили с бетона.

Сред туристите преобладават сърби и руснаци. Последните често си купуват и жилища – нашата хазяйка също беше рускиня и съм й много благодарен, че беше така любезна да ни посрещне в такъв нечовешки късен час (ако помня добре, беше между 2 и 3 през нощта). Бяхме разквартирувани в малък, но удобен апартамент в една от тези новоизникнали бетонени кутийки. успяхме да се сместим, въпреки че апартаментът май не беше предвиден за 7 души и трябваше да се прескачаме. Но след 4 дни на палатки, всяка квартира с баня и пералня е достатъчна, за да предизвика бурни, нестихващи аплодисменти, прерастващи в овации и завършващи с дружното хъркане на уморените герои.