Етикет: бира

Дойдоха първите истински топли пролетни дни и мислите ми, както предполагам тези на хиляди българи, започнаха да се въртят около прекрасната традиция на нашата градска младеж – кроткото посръбване на бира в парка с добра компания, което на галено наричам „пейкинг“.

За някои това е пиянство и упадък, но аз не мога да се съглася. Пийването на открито у нас има по-скоро социална функция и за разлика от битовия алкохолизъм и кръчмарските изцепки, в парка сериозните освинвания са изключение, а компаниите, практикуващи пейкинг са по-скоро безобидни и весели хора, които си осигуряват нискотарифна забава на чист въздух.

Петте години, които прекарах в Италия, работейки усилено върху висшето си образование, ми помогнаха да оценя красотата на тази традиция и прекрасните условия, които имаме за развиването ѝ. Получава се лек културен шок, когато попаднеш в държава, където пейкингът вирее по-трудно.

Спомням си далечната 2005 година, когато заедно с още няколко автентични софийски копелета бяхме попаднали в Милано с благородното намерение да се запишем в университет. Беше септември и времето беше предразполагащо към разходки на открито. Някак естествено у нас дойде желанието да си вземем по една студена бира и да прекараме няколко часа в сладки приказки на някоя пейка, заобиколени от зеленина.

Вече знаехме, че в целия милионен град няма нито един денонощен магазин, което е странно, но се свиква. Европейска му работа. Допълнително се учудихме обаче, когато открихме, че дори през деня в нито един магазин нямат бирен хладилник. Когато в един супермаркет попитахме има ли някакъв шанс да се сдобием със студено пиво, услужливо ни отговориха: „ако искате, можете да вземете няколко от топлите бири и да ги оставите за десетина минути във фризера за замразени храни“. Това са те италианците – може да имат различна култура и странни навици, но поне често са отворени към нови идеи и се намират хора, готови да ти помогнат, ако имаш нужда.

Това стана и редовната ни практика при пазаруване. Първата ни работа беше да сложим по една-две бири във фризера, след което обикаляхме магазина, за да направим останалите си покупки. Така успявахме горе-долу да изстудим бутилките и да се подготвим за пейкинг.

По-късно, когато завързах контакти с местните, се оказа, че в този град с не особено гостоприемен към пейкинга климат, все пак има едно островче, където всичко е различно: култовият бар Ратацо. Мястото, където миланци масово практикуват благото пийване на студена биричка в парка и на улицата. Единственият сигурен източник на студена бира след 9 вечерта, където цените са наполовина на тези в другите заведения. Някак естествено почти всичките ни петъко-съботни вечери завършваха там.

От 50 години в своето заведение Пиеро Ратацо предлага хапване и пийване „за из път“ на жителите на Милано – млади и не толкова млади. Наскоро попаднах на негово интервю, от което можах да науча повече за историята на това прекрасно място и бих искал да предложа на вашето внимание няколко интересни откъса от него.

Каква е историята на раждането на заведението?

Открих бара през 1961. На 21 септември 1961. Продавахме само вино. Беше една малка винарна. Внасях вино от моето родно село, Ница Монферато, където работех като малък. С баща ми правехме вино, останах там до 17-годишен и после дойдох в Милано. Беше 1957 и се хванах на работа в едно заведение в центъра. След 4 години, през 1961, взех тази винарна в квартал Тичинезе. Бях на 21 и тъкмо се бях оженил.

Как беше в началото?

Хич не беше лесно. Но работехме страшно много, аз и жена ми, и успявахме да се издържаме. Бачкахме от 7:30 до 2 през нощта. Тичинезе не беше модерен квартал, беше „народен“ квартал. Клиентите ни бяха възрастни, хора от народа, които идваха да си пийнат по чашка вино след работа. После бедните ги „изнесоха“ и продадоха квартала на богаташи.

Кога започнаха да се променят нещата?

Към края на 60-те, със студентските движения; младите започнаха да идват тук в квартала и понеже имаше малко заведения, идваха предимно при мен. После започнаха и да се нанасят в квартала, защото тогава беше по-евтино място; тогава почнаха да идват при мен и сутрин, така че сложих кафе машина и започнах да сервирам и закуска.

Кога станахте „модерно“ място?

Еми, от 1971. Бяхме станали Барът на студентското движение, на интелектуалците. Тогава едно лято видях, че освен в моя бар, се събираха и в близкия парк Ветра и реших да сложа един хладилник, пълен с бири „за из път“ на конкурентни цени, така можеха да ги пият в парка. Беше голям успех.

Значи може да се каже, че „пиенето навън“ е твое изобретение.

Да, на практика. Реално просто предложих по-ниска цена на студената бира. На кого му се седи на закрито през лятото?

А относно затварянето на парка вечер и т.н.? Какво мислиш за инициативите на кметицата за спиране на „купона“ и упадъка?

Няма никакъв смисъл. Сега ни карат да затваряме в 2 през нощта, за да пият младите по-малко и да се прибират вкъщи по-рано. Но знаеш ли какво правят младите? В 2 без 15 идват при мен и си поръчват по три коктейла вместо един, и после като затворя, си остават тук отпред колкото си искат, даже вдигат повече шум от преди.

Като стана дума за млади, какво мислиш за тези младежи? Различни ли са от онези в миналото?

Младите са си млади. Всички известни интелектуалци, които са идвали при мен, тогава бяха млади, и не бяха по-различни. Взети поотделно, всички младежи са повече или по-малко добри деца, а когато се съберат заедно, леко изкретенясват. Затова не ги виждам всичките тия разлики между „вчера“ и „днес“. Проблемът на младите изобщо не е в това, че се забавляват. Проблемът е семейството, училището. Там трябва да ги учат как да се държат. Проблемът са майките, които гледат на другата страна и отричат реалността. Майките, които казват „моят син не прави такива работи“. Вярвайте ми, госпожо, вероятно и вашият син ги прави.

Последен въпрос: кога ще се пенсионираш?

Аз, в пенсия? И кой ще ми позволи да се пенсионирам? Цял живот върша тази работа и още се забавлявам, когато я върша. Каква ти пенсия, още съм млад!