Skip to main content

Домашно пиво (1)

pivo2 Понеже всеки, когото черпя с моята домашна биричка, автоматично почва да ме разпитва как точно я правя, реших да постна цялата история тук, под формата на разказ с картинки. Така вместо да обяснявам надълго и нашироко, просто мога да раздавам линкове =)

Всъщност тази бира не е 100% домашна, защото е от „полуфабрикати”. Започвам от готови консерви с малцов екстракт и добавен хмел. Някой ден искам да пробвам и пълната пивоварска процедура – да си набавя малко ечемик и да направя всичко сам. Но засега я карам по лесната процедура.

И така, въпросните консерви (както и допълнително оборудване) могат да се поръчат от вносител (http://www.birata.net/). Към тях има също пакетче мая и инструкции. Вътре съдържат кило и половина гъст сироп и изглеждат ето така:
diabolo-small1

Съдържанието на консервата е много гъсто и първо се стопля на водна баня, за да омекне.
2013-03-15-344

Докато се топли, взимам си кофата за бироправене и я измивам добре. Може да се ползва всякакъв чист бидон, дамаджана и т.н., стига да може да се затвори плътно с аеротапа.
2013-03-15-348

Освен да се почисти, всичкото оборудване трябва и да се дезинфекцира хубаво, защото всякакви външни микроорганизми могат да вкиснат бирата, ако попаднат в сместа. Има различни препарати за тази работа. Аз лично ползвам слаб разтвор на водороден пероксид (4 чаени лъжички кислородна вода в половин литър вода). С него трябва да се изплакне кофата и абсолютно всичко, което ще влезе в контакт с бъдещата бира (лъжички, шпатули и т.н.)
2013-03-15-346

Следващата стъпка е да се свари вода, към която обикновено се добавя и захар (според рецептата). Тази смес се изсипва в кофата и се смесва със сиропа от консервата.
2013-03-15-350
2013-03-15-352

Отделно си приготвям още половин чашка вряла вода, която ще ми трябва за после.
2013-03-15-351

След това в кофата се добавя и студена вода. Количеството пак зависи от рецептата. Повече вода – повече бира. По-малко вода – по-силна бира. Когато сипвам водата, я изливам отвисоко, за да се разбълника повече сместа. По този начин вътре се разтваря повече кислород, което помага на ферментацията.
2013-03-15-354

Чакам чашката вряла вода да изстине. В нея ще разтворя маята. Водата трябва да е хладка, за да не убие дрождите. Опитвам температурата (отново задължително с дезинфекцирана лъжичка). Горната устна е най-чувствителна на горещо.

Когато водата вече не пари, сипвам вътре маята на прах, без да разбърквам, и чакам 15 минути. След това я пресипвам внимателно в кофата.

При ферментацията отново трябва сместа да се пази от външни микроби. Също така се отделя голямо количество въглероден диоксид. Затова е нужна аеротапа, която да позволява на газовете да излязат, но без нищо да влиза. В аеротапата се слага малко спирт или вода.
03_18_2007_airlock_mlf[1]

Това е първата стъпка от правенето на домашна бира. След това трябва да се следи ферментацията, бирата да се бутилира, малко да отлежи, а накрая идва най-приятното – пиенето. Подробности за всички тези етапи ще ви разкажа скоро.

Как централните банки ни правят нещастни

make-real-money1[1] Често хората разправят как с годините животът ни става все по-забързан и стресиращ, как все повече се отчуждаваме един от друг, как ставаме все по-големи консуматори на неща, от които нямаме нужда. И най-често обвиняват за това технологиите, глобализацията, научния и стопански прогрес. А конкретно у нас обвиняват и „демокрацията“. При Тато си беше по-хубаво, нали? Хем няма безработица, хем никой не работи, хем плановете преизпълнени.

Но както нашето разбиране за „демокрация“ е далеч от истинската демокрация, така и световното разбиране за „прогрес“ е далеч от истинския прогрес. Пак ще ви препратя към една моя любима статия на Economist за щастието и богатството, озаглавена „The rich, the poor and Bulgaria„. Там се обсъжда съмнителната връзка между основния международно приет индикатор за успех на един народ – неговия брутен вътрешен продукт, и субективното усещане на хората от този народ за удовлетворение от живота.

Твърдението „ако произвеждаш повече, значи си по-щастлив“ често се приема за даденост и често бива отхвърляно от хора с по-алтернативни разбирания. Както виждаме от по-новите изследвания, истината е някъде по средата. Народите, които произвеждат повече, често са по-доволни от живота, но връзката не е еднозначна и има и изключения. Въпросът е – какво да правим? Да зарежем индустрията и да се върнем на село, където да гледаме кокошки и домати? Колкото и примамливо и идилично да звучи, не мисля, че това е решението, както и не мисля, че проблемът е в индустриалната революция сама по себе си.

Ще започна с очевидния факт, че има два начина да увеличиш произведеното: или да работиш повече, или да работиш по-ефективно. Ако се разшетам за 10 минути с метлата, ще изчистя определена част от стаята, а ако шетам 20 минути може да се очаква, че ще изчистя двойно повече. Но може и да си взема прахосмукачка-робот и тя да ми шета, а аз да си клатя краката.

Като сравним техническите средства, които имаме сега, с тези, които сме имали преди 100 години, логично е човек да си помисли, че би трябвало в 21-ви век по цял ден да си клатим краката. И да работим примерно по 2-3 часа на ден, така яваш-яваш, за да произведем каквото ни е нужно, а след това да си караме кефа.

fuck_that_shit05[1] Само че не става така. Хората бачкат колкото едно време, ако не и повече. Продължителността на работния ден се ограничава от законови регулации, а не от естествени технически и стопански фактори. И въпреки тези законови регулации, все още в някои човешки дейности 12-часовите смени не са останали в миналото.

Логичният въпрос е: кой ни бие по главата да се бъхтим толкова много, при положение че с работата си често произвеждаме никому ненужни неща? Отговорът е банален: нашите управници. Сега ще ви кажа защо.

Мерилото на труда и производството са парите. Когато имам в джоба си една банкнота, тя е нещо като документ, доказващ, че аз съм свършил една работа за обществото и то ми е обещало в замяна да свърши нещо друго за мен. И когато си реша, аз мога да заменя този документ срещу някаква стока или услуга. Работата е там, че парите не са някаква природна даденост – те се „произвеждат“ и контролират от централните банки на различните държави под надзора на техните правителства. По този начин, чрез контрола върху парите, хората могат до известна степен психологически да бъдат „накарани“ да работят повече или по-малко.

Ще ви дам безкрайно опростен пример. Представете си измисленото село Стърчипатка в Балкана, на много километри от всякаква цивилизация. Това село е напълно изолирано от останалата част на страната и е вече толкова обезлюдено, че са останали само две къщи, обитавани от старците бай Пенчо и бай Генчо.

Да вкараме разделението на труда: Бай Пенчо е силен и може да копа. Бай Генчо не е толкова добър в копането, но умее да меси и да пече чуден мек топъл хляб. Затова един ден двамата съседи, по взаимно съгласие, се разбират да извършат прост икономически обмен: Пенчо ще прекопае целия двор на съседа си, а Генчо ще му изпече двайсет хляба.

Ако в историята влязат и парите, можем да си представим, че Пенчо прекопава двора, а Генчо му дава лист хартия, на който пише: „Аз, Генчо, се задължавам да опека 20 хляба на приносителя на този документ“.

Дотук всичко е идилично. Всеки прави това, което умее най-добре, и получава всичко, което му е нужно. Но представете си сега нещо друго, че на листа хартия най-отдолу пише: „Този документ е валиден в следващите 24 часа“.

Ако Пенчо не си поиска 20-те хляба в рамките на деня, правото му да ги получи изгаря. Макар Пенчо да не се нуждае от 20 хляба наведнъж (те ще се развалят, преди той да успее да ги изяде), той със сигурност ще си ги поиска всичките, просто за да не се мине.

По този начин резултатът е ненужен труд и мухлясал хляб. А след няколко дни все пак на Пенчо ще му трябва още хляб, затова ще предложи да прекопае пак двора (който изобщо няма нужда от повторно прекопаване).

inflation_1811026b[1] Нещо подобно става и на макроикономическо ниво. Парите, които ползваме, разбира се, нямат срок на годност, но при тях имаме контролирано обезценяване. Ако в началото на месеца получите заплата 1000 лева, в края на месеца те ще „струват“ колкото 995 лева, защото световно възприетата доктрина поддържа икономическа, валутна и данъчна политика, която води до умерено, почти неусетно увеличаване на цените, просто защото системата постоянно се захранва с допълнителни пари и така относителната стойност на 1 лев пада бавно, но сигурно. Ако обезценяването е много бързо и осезаемо, хората губят доверие в парите – когато инфлацията в България беше трицифрена, всички сделки се извършваха в марки и долари. Но ако обезценяването се държи под определена психологическа граница, хората запазват доверието си в парите и ги ползват без да се замислят.

Хората, които получават минимална заплата, нямат особен избор дали да я изхарчат или да я спестят. Но тези, които притежават милиони и милиарди капитал са наясно с това бавно и сигурно обезценяване. Затова те, макар да нямат никаква нужда от това, „харчат“ всичките си пари – или като си купуват ненужни неща, които наричат „инвестиции“, или като ги дават назаем срещу лихва, която да компенсира обезценяването. Въпросът е, че когато имаш милиони, няма значение дали ще си купиш нещо с тях или ще ги вложиш в банка – глобалният ефект върху икономиката е същият. Защото когато вложиш парите си в банка, тя веднага ги дава на някой друг под формата на кредит, тоест те пак влизат в обращение. В крайна сметка все пак някой харчи тези пари, а когато един човек харчи пари, това означава, че друг човек работи за тях.

Единственият начин да не се въртят тези пари и да не се върши работа, е те да останат под дюшека или в сейф. Но никой не го прави, защото не е луд да държи активи с падаща стойност.

scrooge+skiing[1]

Освен ако не е някоя патка.

Непрестанният натиск върху хората с пари да се освободят от тях колкото може по-бързо, като поискат стоките и услугите, които обществото им е „обещало“, кара същото това общество да работи на максимални обороти, за да произвежда, произвежда, произвежда. И се получава както в историята на Пенчо и Генчо. Статистиката регистрира растеж, но той е форсиран, насилствен растеж. От време на време форсираната машина не може повече, по някой балон се пуква и всички се чудят „откъде дойде тая криза?“. Докато не запретнем ръкави, не се хванем да пак да бачкаме на макс, за да излезем от кризата – без да усещаме, че по този начин се запътваме към следващата.

Решението според мен е по някакъв начин да се осигури постоянна стойност на парите, така че паричният поток да не нараства дори с половин процент повече, отколкото естествените пазарни закони диктуват. Да, това ще намали темпа на прогреса. Но и ще ни спаси от всичките му нежелани спътници – стрес, отчуждаване, несигурност, кризи. Как може да стане това? Това е допълнителна тема за дълги умувания, но със сигурност няма начин да се получи при сегашния централизиран контрол върху паричния поток.

Дунав Мост FTW

schengen Обезшенгениха ни набързо. Ако досега само холандското правителство открито се противопоставяше на присъединяването на България към зоната без граничен контрол, сега Финландия и Германия се присъединиха към хора на несъгласните, а ако въпросът продължава да се раздува, вероятно бързо-бързо от раклата ще излязат още противници.

Защо става така? Официалната версия я знаем: България изпълнява техническите изисквания, но проблемите с организираната престъпност, правосъдието, корупцията – те пречат.

Няма какво да си кривим душата, няма нито една лъжа в това твърдение. Наистина имаме проблем с организираната престъпност, правосъдието, корупцията. Наистина българската организирана престъпност прониква и в обществата на други държави от ЕС. Но въпреки това, инатливият отказ на нашите европейски приятели да ни приемат в безграничния клуб си е чисто и просто прилагане на двоен стандарт. И за да се аргументирам, ми е достатъчен един-единствен пример:

Ако наистина критериите за участие в Шенгенското пространство са такива, значи например Италия не би трябвало да е вътре.

В Италия мафията все още е свързана с управлението на държавата. Връзки с мафията, макар и недоказани, има във всички големи политически партии, включително и на високи ръководни постове в законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Затова през територията на Италия минават огромни количества наркотици, а полицията залавя непропорционално малка част от тях в сравнение с други стратегически „морски” държави като Испания, Холандия и Белгия. В пристанището на Неапол влизат тонове кокаин от Америка, които после без проблем се разпространяват по цяла Европа, щото нали Италия е стара европейска демокрация и си е заслужила мястото в Шенген.

Силвио Берлускони

Същевременно заради географското разположение на страната, там постоянно прииждат нелегални имигранти от Африка, които са толкова много, че италианската администрация няма нужния капацитет, за да се справи с всички тях. И тъй като все пак сме в Европа, човешките права трябва да се спазват, и не можеш безкрайно да лишаваш човек от свобода без съд и присъда, при изтичането на определен срок италианците просто пускат въпросните нелегални имигранти да си се шматкат на воля без документи из цялата шенгенска зона. По тази причина съм забелязал, че например швейцарските и френските власти винаги проверяват документите на пътниците по влаковете, влизащи от Италия. Нищо че в шенгенските страни това би трябвало да се прави само в извънредни случаи.

Вероятно подобни примери могат да се дадат и за Гърция и други страни, които не са „отличници”, но пък са част от пространството за свободно пътуване. Споменах Италия просто защото съм живял там и съм по-запознат със ситуацията. Във всеки случай дори един пример е достатъчен, за да се докаже наличието на двоен стандарт.

Фред Тееван, вътрешен министър на Холандия
„Моят свят не е твоя…“

И какво да правим тогава? Бихме могли да се размрънкаме „моля другарко, дискриминират ни”, но това е глупаво, защото само създава напрежение и няма да доведе до никакви реални ползи. Вместо това нека видим защо се отнасят така с България.

Решението за Шенген зависи от европейските министри на вътрешните работи, и разбира се – от техните шефове. А те са преди всичко политици. Като политици, разбира се, те се стараят всякак да демонстрират, че са загрижени за своите съграждани и избиратели – дори тази загриженост да е по-скоро на думи и да води до престараване.

Ходи един луд по улицата и удря с пръчка по тенекия. Излизат хората да го питат – защо го вдига тоя шум. Той им отговаря: „Ами гоня крокодилите“. „Абе ти си луд бе, тука няма крокодили“. „Няма, защото ги гоня!“. Та такава е и борбата с корумпираната България и Румъния. Нима мислите, че контролът по границите е това, което спира нашата мафия да навлезе на Запад? Ами че те всичките ни престъпници отдавна имат там имоти, банкови сметки, бизнес контакти. Какво ги боли тях за Шенген? Но обикновеният холандец, като си прочете вестника, ще си каже „Ааа, браво. Нашето правителство добре гони крокодилите.”

krokodil
Западна Европа се страхува от български крокодили.

Според мен решението засега би било просто да спрем да раздуваме проблема. Нека българската дипломация тактично замълчи за известно време и изобщо спре да споменава темата. Всяко чудо за три дни – ако няма през месец изявления на тема „България и Шенген”, историята ще се измести от други, по-важни теми на деня. Холандецът вече няма да чете във вестника за българските крокодили и няма да може с тях да се прави политическа агитация. Тогава едва ли ще има проблем след година-две решението да мине тихомълком.

А междувременно имаме алтернатива, която можем да използваме веднага. България и Румъния от години се подготвят за отпадането на границите. Може да се каже, че и двете страни са технически напълно готови – закони, наредби, гранични служби, инфраструктура, всичко е в съответствие. Щом се вземе формално решение за отваряне на границите, въпрос на дни е то да се приведе в действие.

Щом така и така сме готови, защо просто не отворим българско-румънската граница с двустранно споразумение? Нещо като мини-Шенген. Няма никаква пречка това да стане. Такова споразумение имат например Великобритания и Ирландия – те не са в шенгенската зона, а вместо това си имат свободна граница помежду си. Такова споразумение са имали и скандинавските държави, преди да се присъединят към шенгенската зона. Освен, че това ще даде нагледен урок по добросъседски отношения, европейско партньорство и други такива модни евро-словосъчетания, то би било полезно и за икономиката – по-бърз транспорт, повече потребители от двете страни на границата и т.н. Заедно с новия мост, едно такова решение би помогнало на горкия стар северозападен регион на България да живне малко. А при положение, че както България, така и Румъния имат по две граници с държави членки на ЕС, то отпадането на едната от двете по силата на такова двустранно споразумение си е равностойно на половин Шенген.

Управлението на бездействието – 2

Ще ви отегча пак с мъъничко цифри и графики, защото сега му е времето (обещавам да е за последно)! В последния си мислопис обобщих икономическия успех на последните няколко правителства и на основата на разни числа обвиних Бойко в 4-годишно нищоправене. Сега ми хрумна друго – „това ли е най-важното?”. Всъщност, нашият познат Дон Кихот е казал, че най-висшето благо е свободата, нали?

Затова се наех да направя паралелен анализ, този път не за салама, ами за свободата в България. И отново, тъй като сме малък народ и великите сили не ни дават много-мого да шаваме, смятам, че подходящ показател за успеха на нашите управници не е абсолютната свобода на българина, а относителната свобода, сравнена с останалите държави в региона (които на практика са подвластни на същите игри на световната сцена, от които зависим и ние).

Може ли свободата да се изрази в числа и да се сравни? Малко е субективно, но възможно. За изходни данни си избрах да ползвам индекса на Freedom House, които почти половин век всяка година за всяка страна в света изчисляват по около 100 показателя и накрая дават два индекса: за политическа свобода и гражданска свобода.

Определението им за „свобода” е взето от всеобщата декларация за правата на човека и включва обичайните му там неща:

  • Свободно участие на всеки в политическите дела;
  • Свобода за всеки да гласува на честни избори;
  • Народни представители, отговорни пред народа;
  • Свобода на словото и на вярата;
  • Свобода на сдружаване и събиране;
  • Достъп до честно и добре уредено правосъдие и върховенство на закона;
  • Обществени и икономически свободи, които включват свободна стопанска дейност и право на частна собственост.

Трябва да спомена, че Freedom House е американска организация, и макар че са формално независими, уважавани и като цяло смятани за надеждни, голяма част от финансирането им идва от правителството на САЩ. Затова може да има известни съмнения в рейтинга, който те поставят на собствената си страна („най-свободната и най-великата демокрация на света, оу йеа”), но за сметка на това смятам, че рейтингът им за България и европейските страни е напълно безпристрастен и няма причина да бъде подлаган на съмнение.

И така, вкарваме двата индекса – първо за България, после средноаритметично за всички страни в региона, изследван от Freedom House (бившия СССР и неговите сателити в Европа, сред които и България). Получава се следната графика по години:

freedom

Интересно е и да се отбележат причините, посочени за най-значителните повишения и понижения в рейтинга през последните 15 години:

„2001 – Рейтингът на политически права за България се подобрява от 2 до 1 поради последователното провеждане на свободни и честни избори, както и включването на етническа политическа партия в управляващата коалиция.”

Тук много хора веднага биха викнали – ама как така влизането на Доган във властта ще прави България по-свободна? Еми така е, драги зрители. ДПС може да са най-големите мошеници, но българските мюсюлмани ги припознават като „свои хора”. Щом са си ги избрали честно, редно е да уважаваме този избор и смятам, че като цяло е добре да се включват по-малки партии в управляващата коалиция, за да са представени интересите на всички. Чудно защо никоя партия не опита да привлече десетината процента избиратели на ДПС, а вместо това всички се обръщат към останалите 90%, които така или иначе не гласуват за тях, и им казват „дайте да бием ДПС”. Това не е демокрация, а политически театър, в който партиите се използват взаимно като плашила. Затова аз съм съгласен с положителната оценка, която американците дават на Костов, който организира изборите през 2001, и на Симеон, който пък ги спечели.

„2002 – Рейтингът на България за граждански свободи се подобрява от 3 на 2 заради продължаването на усилията за постигане на политическа, икономическа и социална среда в страната, която да съответства с европейските стандарти, подобряването на толерантността към етническите малцинства, и по-голямата отвореност към нетрадиционни религиозни групи.”

Още една бонус точка за бай ви цар!

„2008 –рейтингът на България за политически права пада от 1 до 2 поради изоставане в усилията на правителството за борба с корупцията и организираната престъпност, което накара Европейския съюз да спре значителни помощи през юли.”

Както виждаме – голям гаф за тройната коалиция. Е, парите от ЕС бяха възстановени, но структурните проблеми, които доведоха до този срам, явно още не са преодолени. Колкото и да се тупа Бойко в гърдите как бори престъпността, другарите от Freedom House – а и други експерти и политици от повечето западни страни – явно не са много убедени.

И така, това се получи, като опитах да погледна от друг ъгъл оценката на нашите скъпи управляващи през последните 15 години. И отново смятам, че може да се тълкува по същия начин: успехи на Костов и Симеон, бездействие на Станишев и Бойко. Ако и следващият кабинет се изкуши просто да кара по инерция, за да не вземе да направи без да иска някоя реформа, която да обиди някого, това може да е много зле за България.