Skip to main content

Управлението на бездействието – 2

Ще ви отегча пак с мъъничко цифри и графики, защото сега му е времето (обещавам да е за последно)! В последния си мислопис обобщих икономическия успех на последните няколко правителства и на основата на разни числа обвиних Бойко в 4-годишно нищоправене. Сега ми хрумна друго – „това ли е най-важното?”. Всъщност, нашият познат Дон Кихот е казал, че най-висшето благо е свободата, нали?

Затова се наех да направя паралелен анализ, този път не за салама, ами за свободата в България. И отново, тъй като сме малък народ и великите сили не ни дават много-мого да шаваме, смятам, че подходящ показател за успеха на нашите управници не е абсолютната свобода на българина, а относителната свобода, сравнена с останалите държави в региона (които на практика са подвластни на същите игри на световната сцена, от които зависим и ние).

Може ли свободата да се изрази в числа и да се сравни? Малко е субективно, но възможно. За изходни данни си избрах да ползвам индекса на Freedom House, които почти половин век всяка година за всяка страна в света изчисляват по около 100 показателя и накрая дават два индекса: за политическа свобода и гражданска свобода.

Определението им за „свобода” е взето от всеобщата декларация за правата на човека и включва обичайните му там неща:

  • Свободно участие на всеки в политическите дела;
  • Свобода за всеки да гласува на честни избори;
  • Народни представители, отговорни пред народа;
  • Свобода на словото и на вярата;
  • Свобода на сдружаване и събиране;
  • Достъп до честно и добре уредено правосъдие и върховенство на закона;
  • Обществени и икономически свободи, които включват свободна стопанска дейност и право на частна собственост.

Трябва да спомена, че Freedom House е американска организация, и макар че са формално независими, уважавани и като цяло смятани за надеждни, голяма част от финансирането им идва от правителството на САЩ. Затова може да има известни съмнения в рейтинга, който те поставят на собствената си страна („най-свободната и най-великата демокрация на света, оу йеа”), но за сметка на това смятам, че рейтингът им за България и европейските страни е напълно безпристрастен и няма причина да бъде подлаган на съмнение.

И така, вкарваме двата индекса – първо за България, после средноаритметично за всички страни в региона, изследван от Freedom House (бившия СССР и неговите сателити в Европа, сред които и България). Получава се следната графика по години:

freedom

Интересно е и да се отбележат причините, посочени за най-значителните повишения и понижения в рейтинга през последните 15 години:

„2001 – Рейтингът на политически права за България се подобрява от 2 до 1 поради последователното провеждане на свободни и честни избори, както и включването на етническа политическа партия в управляващата коалиция.”

Тук много хора веднага биха викнали – ама как така влизането на Доган във властта ще прави България по-свободна? Еми така е, драги зрители. ДПС може да са най-големите мошеници, но българските мюсюлмани ги припознават като „свои хора”. Щом са си ги избрали честно, редно е да уважаваме този избор и смятам, че като цяло е добре да се включват по-малки партии в управляващата коалиция, за да са представени интересите на всички. Чудно защо никоя партия не опита да привлече десетината процента избиратели на ДПС, а вместо това всички се обръщат към останалите 90%, които така или иначе не гласуват за тях, и им казват „дайте да бием ДПС”. Това не е демокрация, а политически театър, в който партиите се използват взаимно като плашила. Затова аз съм съгласен с положителната оценка, която американците дават на Костов, който организира изборите през 2001, и на Симеон, който пък ги спечели.

„2002 – Рейтингът на България за граждански свободи се подобрява от 3 на 2 заради продължаването на усилията за постигане на политическа, икономическа и социална среда в страната, която да съответства с европейските стандарти, подобряването на толерантността към етническите малцинства, и по-голямата отвореност към нетрадиционни религиозни групи.”

Още една бонус точка за бай ви цар!

„2008 –рейтингът на България за политически права пада от 1 до 2 поради изоставане в усилията на правителството за борба с корупцията и организираната престъпност, което накара Европейския съюз да спре значителни помощи през юли.”

Както виждаме – голям гаф за тройната коалиция. Е, парите от ЕС бяха възстановени, но структурните проблеми, които доведоха до този срам, явно още не са преодолени. Колкото и да се тупа Бойко в гърдите как бори престъпността, другарите от Freedom House – а и други експерти и политици от повечето западни страни – явно не са много убедени.

И така, това се получи, като опитах да погледна от друг ъгъл оценката на нашите скъпи управляващи през последните 15 години. И отново смятам, че може да се тълкува по същия начин: успехи на Костов и Симеон, бездействие на Станишев и Бойко. Ако и следващият кабинет се изкуши просто да кара по инерция, за да не вземе да направи без да иска някоя реформа, която да обиди някого, това може да е много зле за България.

Управлението на бездействието

Тъй като управлението на г-н Борисов явно свърши, тия дни ми стана любопитно и се заех да пробвам да измеря обективно дали то реално е било успешно или не.

Първо, смятам че за да се разбере дали България е управлявана добре или зле, не трябва да гледаме състоянието на държавата изолирано, а да го сравним със състоянието на другите държави в региона. Примерно, ако имаш растеж 10%, а всичките ти съседи – 5%, това е успех. Но ако ти имаш 10%, а съседите – 20%, това е неуспех!

За да опитам да измеря това, избрах да хвана любимия на всички икономически показател – брутния вътрешен продукт – и да го прехвърля през няколко формули.

Първо, коригираме БВП с така наречения паритет на покупателната способност. Тоест, умножаваме го с определен коефициент, който отчита нивото на цените в страната. По този начин могат да се сравняват доходите между две и повече страни, където цените са различни.

След това сравняваме въпросния коригиран БВП на България с този на целия регион – Европа и страните от бившия СССР.

Нашите добри приятели от Световната банка са пуснали за свободно ползване всички тези данни и аз трябваше само да ги дръпна и да ги вкарам в уравнението.

Полученото число показва съотношението между реалния доход на българина и средностатистическия европеец. В момента то е около 55%, тоест доходите ни са приблизително половината от средното в региона.

Взимаме това съотношение в началото на мандата на всяко правителство през последните години и го сравняваме със съотношението в края. Ако то се е увеличило, значи догонваме европейците. Ако се е намалило, значи изоставаме от тях.

Ето така се получи следната малка графика:
gov

Виждаме добре известна картинка: Костов през 1997 наследява пълен хаос и изкарва държавата от блатото. Симеон продължава добрата практика и рязко засилва темпа на развитие. Станишев кара по инерция, а при Борисов за пръв път от 15 години леко изоставаме от региона.

Важно е да отбележа, че кризата не е оправдание за това изоставане, защото данните са съотнесени към целия регион. Всички в Европа са ударени от кризата, но в последно време успяват да наваксат, докато в България възстановяването е слабо, драпаме на едно място и още не сме се върнали на нивото от „добрите времена“.

За съжаление нашите добри приятели от Световната банка още не са пуснали данни за 2012 (трябва си време, за да се сметнат тези неща). Така че евентуална актуализация на данните може да опровергае извода ми. А може да има и някакви външни фактори, които да са пречели на това правителство, и за които то да не е виновно – не знам. Така че не трябва да се вярва безрезервно на моята графика.

Но като цяло подозирам, че управлението на Борисов наистина ще бъде запомнено като управление на бездействието. Те вършеха рутинните си задачи – прибираха данъци, плащаха пенсии, разпределяха европейски субсидии, строяха пътища, балансираха бюджета. Но за разлика от всичките си предшественици, Борисов не направи нито една сериозна, голяма реформа. Просто не посмя. Всъщност въпреки имиджа си на мъжкар, като ръководител на държавата бате ви Бойко се държа доста страхливо. Най-вече от суета, разбира се – искаше всички да го харесват, но няма успешен държавник, който да е харесван от всички.

Екоталибански размисли

protest[1] Ние, икономистите, имаме странния навик да слагаме цена на всичко. Примерно колко струва любовта? Аз знам само, че излиза скъпо. Има обаче професори по икономика, които са готови да ви я сметнат до цент. Може да ви звучи като болен материализъм, но според мен е полезно да се опитваме да изразяваме нещата в числа. При физиците върши работа, така че защо да не прилагаме добрата стара математика и в социалните науки?

Прословутият закон за търсенето и предлагането много улеснява определянето на цената на повечето неща. Всяко нещо струва толкова, колкото някой е готов да плати за него – и точка.

Само че най-интересните теории се получават, когато се опитаме да лепнем етикет с цена върху нещо, което не може да се пльосне на сергия на пазара. Нещо, което дори не се знае чия собственост е, и заради това не може да се купи и продаде.

Хубав пример е въздухът. Никой не претендира за собственост върху него, защото той просто си се шматка напред-назад по планетата и няма никакъв начин да различиш твоя въздух от този на съседа. Пък и въздухът е природно благо, никой не може да каже, че е вложил труд в него. Освен това си имаме толкова много въздух, че като цяло всички могат да го ползват без ограничение.

Оттам обаче идват много от проблемите на човечеството. Когато замърсяваме въздуха с автомобили, фабрики, и какво ли още не, ние скапваме качеството му. Е, ако този въздух си имаше собственик, дали щеше да е така? Никой не е толкова прост, че да съсипва безвъзвратно своя собственост. А ако тръгне да съсипва чужда собственост – ще трябва да си плати солено.

Тук традиционното решение не е съвършено, но е „по-добре от нищо“. Просто държавата „определя цена“ на въздуха, като кара замърсителите да плащат данъци (акциз върху горивата), глоби, или дава на всеки ограничено „право на замърсяване“, което може да се купува и продава (така наречените „въглеродни кредити“).

Давам този пример, за да покажа как там, където идеята за собственост и цена е неясна, без намеса на обществото и държавата винаги се стига до разхищение. И смятам, че това има връзка с нашумелия напоследък проблем с презастрояването в някои части на България – тенденцията към безконтролно и безразборно разширяване на туристическите зони из Пирин и морето, а потенциално – и на Витоша, ако не бяхме спрели промените в закона за горите миналата година.

Уникалното в България е, че повечето протести за запазване на природата в тези зони не се провеждат на място, по морето и планините, а в София. Жителите на градовете и селата, където става презастрояването, сякаш не им пука; а някои дори подкрепят грозните многоетажни бетонени строежи. И тук следват няколко въпроса: защо става така? Кои сме ние, софиянците? Имаме ли някакви права върху природата в други региони? Защо в тези региони не ни подкрепят и откъде накъде сме тръгнали да им казваме какво да правят?

По принцип е нормално и справедливо със земята да се разпорежда този, който я пази и облагородява, тоест в повечето случаи по света – местният жител. И затова на пръв поглед наистина е парадоксално това, че в София викаме по улиците и се опитваме да защитим някакви хубави места на другия край на страната.

Обаче този парадокс според мен е следствие от изначално несправедливото разпределение на земята през така наречения „преход“. Да, повечето земи бяха върнати „в реални граници“ на хората, от които бяха отнети след 1944. Но най-ценните и уникални местенца попаднаха във водовъртеж от далавери със заменки, компенсаторки, търгове и сделки под масата. Цеко не искаше да купи земите на Витоша на пазарната им цена, и чак след това да строи писти. Той просто искаше директно да получи право на строеж в държавни гори. И почти го получи.

В едни нормални пазарни условия собственикът на един имот има реална оценка за стойността му. Само че при изкривени модели на собственост като българския, ценните ресурси биват разхищавани и унищожавани за сметка на някаква временна, недомислена печалба. Както казах по-горе, когато получиш нещо на безценица, ти не осъзнаваш колко е ценно всъщност и не го пазиш както трябва. Затова тези господа не пазят земята, и затова се стигна до това необичайно разпределение на позициите. От едната страна по улиците на столицата стоят хора като нас, които физически са далеч от проблема, но имат силна нетърпимост към несправедливостите. От другата страна са провинциалните феодали. Зад тях седят и ги подкрепят техните крепостни селяни, които би трябвало да са истинските собственици на селата си, но реално не притежават нищо и затова нямат друг друг избор, освен да се подчиняват на шефа, който им „дава хляб“.

Това е положението – липсата на честни правила и нормален пазар съсипват природата и обществото. Единственото окончателно решение би било да се разплете цялата мрежа от нечестно натрупани капитали, присвоени пари и земи, която за тези 20 години няколко мутри и псевдо-бизнесмени успяха да заплетат. За съжаление става все по-трудно това да се получи, а и на никого не му се занимава.

Човешки истории: (9) Инж. Градев и туристите от съзвездието Кентавър

saucer_41[1] Инж. Градев беше строителен инженер. Той много обичаше да строи. Затова имаше собствен строителен бизнес.

Един ден по новините обявиха, че народната космическа служба е открила евентуални признаци на живот в съзвездието Кентавър.

На следващия ден, пак по новините, говорителят на народното сдружение на туроператорите обяви:

– Ние от народното сдружение на туроператорите се радваме, че има живот в съзвездието Кентавър. Напоследък има криза. У нас идват все по-малко туристи от чужбина. Но сега вече знаем нещо ново. Има живот на чужди планети. Затова лятото очакваме сериозен наплив от туристи от съзвездието Кентавър. Те с удоволствие ще посетят нашия морски бряг. Тази година ще станем много богати.

Инж. Градев слушаше това и се радваше.

„Сега ще намеря най-райското кътче от нашия морски бряг”, мислеше си той. „Ще построя там голям хотел. Лятото той ще се напълни с туристи от съзвездието Кентавър.”

Инж. Градев започна да обикаля морския бряг и да търси най-райското кътче. Обикаляше месеци наред. Най-накрая го намери.

Около най-райското кътче нямаше жива душа. Чак до хоризонта се виждаха само море, пясък, дървета, птички и пчелички. Обаче върху самото райско кътче се мъдреше бяла спретната къщурка. В двора седеше мъж на средна възраст. Той кротко си пиеше пиво.

„Някой е намерил преди мен най-райското кътче от нашия морски бряг”, помисли си инж. Градев. „Сега трябва да го убедя да ми продаде земята. После ще построя голям хотел.”

– Здравей, селянино! – приветливо се обърна инж. Градев към мъжа.
– Ти на кого шъ викаш селянин! – приветливо отговори той.
– Здравей, гражданино! – поправи се инж. Градев. Вече беше привлякъл вниманието на мъжа. Затова инж. Градев продължи:
– Имам уникално предложение за теб. Искам да построя голям хотел върху този имот. В замяна ти предлагам ваучер за безплатен уикенд за двама в моя прекрасен голям хотел. След като го построя де.
– Гледай си работата. – каза кротко мъжът. Той беше възпитан. По тези земи обикновено отговаряха по-неучтиво.

Наскоро инж. Градев бе посетил една лекция в столицата. Лекторът беше световноизвестен маркетинг гуру. Той казваше, че ключът към успешната сделка е в последователността и упоритостта.
– Еее, хайде, моля те, нека построя голям хотел тук! – упорито повтори инж. Градев, следвайки съветите на световноизвестния маркетинг гуру.
– Не може.
– Искам да построя голям хотел!
– Не.
– Дай да го построя де!
– Няма!
– Добре тогава! – тросна се инж. Градев. – Значи не даваш да построя голям хотел върху твоя имот. Тогава аз ще те прецакам. Ще построя четири големи хотела от четирите страни на твоята бяла спретната къщурка. Така ще ти закрия гледката и ще ти е гадно!

Собственикът на бялата спретната къщурка сви рамене. След това продължи да си пие пивото.

Скоро инж. Градев изпълни заканата си. Първо построи голям хотел от източната страна на къщурката. После още един на Юг, после на Север и накрая – на Запад.

– Баси, ти наистина построи четири големи хотела и ми закри гледката – констатира собственикът на бялата спретната къщурка. – Ужас. Махам се оттук и отивам на планина! – след което се качи на личния си автомобил и отпътува.

Инж. Градев остана да се любува на четирите си големи хотела. В този момент на плажа кацна малка космата летяща чиния. Оттам излязоха четири малки космати създания с малки космати раници и малки космати фотоапарати.

– Здравейте – каза едното създание. – Ние сме туристи от съзвездието Кентавър. Казаха ни, че някъде тук е най-райското кътче по вашия морски бряг. Бихте ли ни упътили към него?
– Точно тук е! – гордо каза инж. Градев. – Между тези четири прекрасни големи хотела!
Малкото космато създание се хвана за главата.
– Олеле. Олеле. И тук ли! – завайка се то и извади малка космата радиостанция.
– Говори туристическа бригада 86. Местните са превърнали най-райското кътче по морския бряг в грозилище. Моля започнете процедура по прикриване на грозилището!

Четирите малки космати създания се качиха в летящата чиния и излетяха. След малко от небето започна да се спуска огромен черен похлупак. Той захлупи инж. Градев и четирите му хотела.

– Помощ! Помощ! – викаше инж. Градев, но похлупакът не пропускаше нито светлина, нито звук.

Днес огромният черен похлупак се вижда от Космоса и се смята за туристическа забележителност.