Skip to main content

Християнство под карантина

Автор: Стивън Христофору, екип за младежко служение към Гръцката православна архиепископия в Америка

Помощ, затворен съм.

Това, че си стоим вкъщи от няколко седмици, опъва нервите на много хора. Може би ти липсват приятелите, които не си виждал лично, а също така ти идват в повече членовете на семейството, с които си наблъскан под един покрив и се виждате всеки ден. И на всичкото отгоре много хора се справят трудно с това, че не могат да посещават църковни служби.

Видях хората да изразяват много емоции през последните няколко седмици – от тъга и копнеж по богослуженията, до гняв спрямо църковните водачи заради това, че искат от нас да си останем вкъщи. Мисля, че много от тези чувства ще стават все по-силни с всеки изминал ден, защото изглежда, че тази година ще бъдем в тази ситуация и по време на Страстната седмица и Пасха.

Великият пост е време, когато богослуженията са по-чести и много хора са разочаровани от това, че изминаха седмици, през които не сме стъпвали в църква; седмици, през които не получаваме Светото причастие; и е много вероятно тази година да отпразнуваме Великден от дома си, гледайки литургията на живо пред екрана.

Църквата изоставила ли ни е? Църковните водачи страхливци ли са? Не е ли някак небогоугодно да позволим на някакъв си вирус напълно да спре нашите служби през Великия пост и да ни попречи да отпразнуваме възкресението на Господа?

Ще бъда честен: през последните няколко седмици се борих с много от тези мисли, но преди няколко дни разговарях с мой познат монах, който ми разкри наистина важна гледна точка за възможния отговор на тежката задача да бъдем християни под карантина. Ще разгледаме по-отблизо две неща: една молитва, която четем, докато се подготвяме за Свето Причастие, и една притча, която четем в църквата всяка година.

Първо – молитвата. Църквата ни предлага няколко красиви молитви преди причастие, и в моментите буквално преди да получим тялото и кръвта на нашия Господ, Църквата ни води да кажем:

„Вярвам, Господи, и изповядвам, че Ти си наистина Христос, Син на живия Бог, Който дойде в света да спасиш грешните, от които първият съм аз.“

Ако четеш тези молитви преди литургията, може да се изкушиш да пренебрегнеш това важно изречение и да пропуснеш това, което Църквата ни кани да кажем. Църквата ни подканва да признаем на глас, че сме най-големите грешници в целия широк свят! Църквата приканва всеки от нас да насочи пръст не към съседа си, дори и не към някакъв суперзлодей от световна класа, а към себе си; да поеме отговорност за греховете си и да признае със смирение, че няма никого, когото да посочи с гордост и да каже „поне не съм толкова лош, колкото този човек!“

Признавам, че няма друг освен мен, който толкова отчаяно да се нуждае от спасението, което само Исус Христос предлага, и ако наистина се молех за това преди литургия, ако наистина го мислех, тогава смятам, че бих приемал литургията много по-сериозно, отколкото обикновено го правя. Мисля, че далеч по-трудно бих приел Светото Причастие за даденост, отколкото го правя по принцип. Защото ако наистина съм пръв сред грешниците, тогава не заслужавам Божествената литургия. Нямам право да получавам Божието тяло и кръв на всяка литургия като дар.

Всеки шанс да видим Божията благодат е подарък и може би като някой, който е дълбоко недостоен за този дар, мога да използвам този момент от карантината като възможност да разсъждавам върху този дар и да си задам някои трудни въпроси; защото когато църквата беше отворена за вечерня или за молитви през седмицата, често си измислях извинения и не ходех. Дори в някои неделни сутрини се успивах и се оправдавах с това, че съм имал дълга седмица и се нуждая от почивка.

Получавам тялото и кръвта на моя Господ и Спасител недостойно през целия си живот, но вместо да се изправя лице в лице с това недостойнство, прекарах целия си живот в извинения – всеки път, когато съм пропускал богослужение, или съм се отнасял зле с хората, или съм изповядвал един и същ грях отново и отново, без да полагам никакви истински усилия да се покая; и сега, когато не мога да присъствам на Божествената литургия, отново соча с пръст някой друг и обвинявам някой друг за моите духовни тегоби, вместо да поема отговорност заради факта, че да, аз съм пръв сред грешниците и често приемам за даденост спасението, което Господ ми предлага.

Но това не означава ли, че сега трябва да посещавам църковни служби повече от всякога? Не трябва ли всички да се събираме за Литургията и да отправяме молитви за света, който се бори с коронавируса? Е, нека да разгледаме второто нещо, което исках да споделя: притчата.

Всяка година в осмата неделя от Великия Пост четем притчата за добрия самарянин. Спомняте си историята: човек е пребит от разбойници и оставен да умре, а самарянин го намира и се грижи за него. Но в момента искам да се съсредоточа върху двамата, които подминали човека преди това: двамата, които пренебрегнали пребития човек, оставен да умре. Тези двама души били религиозни фигури – единият бил свещеник, а другият – левит.

Свещениците били тези, които принасяли жертви, а левитите също имали свои религиозни задължения в храма. Когато свещеникът и левитът видели пребития мъж, не спрели да му помогнат. Те просто преминали от другата страна на улицата и продължили по пътя си. Интересно е, че и двамата били религиозни дейци – хора с религиозни задачи в храма.

Може би са били на път към храма за служба; може би не са искали да имат контакт с мръсен, окървавен човек, който би ги направил ритуално нечисти и следователно би им попречил да изпълнят задълженията си в храма. Каквото и да са мислели, ясно е, че тези две религиозни фигури всъщност не са разбирали истинския смисъл на Закона: обичай Бога с цялото си сърце, душа и разум; и обичай ближния си като себе си.

Те имали някакъв друг приоритет, който ги накарал не просто да подминат този жестоко пребит човек, а буквално да преминат от другата страна на пътя, за да бъдат максимално далеч от него.

Като християни, ние сме призвани да бъдем смели в лицето на опасността, защото един ден от нас може да бъде поискано да пожертваме много, дори живота си, в името на Господа. Но ако отида на църковна служба насред това вирусно огнище, това няма да бъде израз на смелост; няма да изложа своя живот на риск в името на Евангелието. Aз ще изложа на риск живота на ближния си заради моите религиозни ритуали. Аз ще съм този, който пресича улицата, така както направили свещеникът и левитът, за да не гледам страданията на моя ближен, докато се отправям към храма.

Вижте, никой от нас не е очаквал такъв Велик пост. Вероятно и Великден няма да е това тържество, на което се надяваме. Сигурно обаче мога да приема гнева, безсилието и нетърпението си, и да ги заменя с две други нагласи: смирение и копнеж. Може би тази карантина е възможност смирено да осъзная, че аз наистина съм пръв сред грешниците и че наистина трябва да се приближавам до чашата не по право, а с благоговение; и може би мога да използвам тази карантина, за да развия по-дълбок копнеж за молитва, по-дълбок копнеж за поклонение.

Не съм сигурен кога ще успеем да се съберем отново като Господно тяло. Не съм сигурен кога ще успеем да приемем отново тялото и кръвта на Господа, но се надявам, че когато дойде този ден, ще имам чисто и смирено сърце, което да покажа на Бога. Надявам се, че ще стоя сред моите братя и сестри в Христа с радостта, която трябва да съпътства всяка литургия. Надявам се, че този ден ще бъде ден, в който ще мога да стоя като християнин, рамо до рамо с моите братя християни и да вкуся Господното Царство. Затова нека останем вкъщи заради любовта и да живеем в Православието.

А защо София се казва София?

Както всички знаем (Нали? Нали? Кажете ми, че знаете!), основа на християнската вяра е представата за Словото като едно от лицата на Бог – втората личност на Светата Троица, за кратко присъствала в човешки вид на земята под името Исус Христос. Евангелието на Йоан започва така:
„В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото.“
По-слабо известно е обаче, че както в Стария Завет, така и в Новия, Словото е наричано още и Премъдрост (Ἁγία Σοφία). Тази Света Премъдрост дава гръцкото си име на немалко православни храмове. Величествената църква-после-джамия-а-сега-музей „Света София“ в Истанбул вероятно е най-известният от тях. Нашият храм е по-малък, но за времето си също е особено значителен. През 14. век катедралната църква „Света София“, разположена на възвишение извън източната порта на стените на нашия град, е най-видимата сграда в градския пейзаж и постепенно хората започват да наричат с името „София“ областта и града.

В чест на Божията Премъдрост е кръстена и св. мъченица София, живяла и загинала за християнската вяра в Рим през II век. Тя безспорно е почитана от нашата Църква, но съвпадението в името не бива да причинява объркване. Когато гърчулята и другите православни християни са се бъхтили да строят внушителни катедрални храмове с името „Света София“, те всъщност са почитали Божията Премъдрост, едно от лицата на Господ. Старинната църква „Св. София“ в продължение на векове не е действаща – първо е превърната в джамия, после на няколко пъти през вековете е сериозно увредена от земетресения и изоставена. (Тук някой би казал, че Бог май не се кефи да му правят църквите на джамии, но това си е отделен въпрос, който не е тема на тази статийка.) Е, преди стотина години развалината е възстановена и църквата – осветена, а днес патронната икона в църквата изобразява Исус като дете, когато според Евангелията е впечатлявал народа с мъдростта си на толкова млада възраст. И така, всъщност столицата на България носи едно от имената на Исус. Затова и истинският Ден на София не би следвало да бъде 17 септември, а някой от големите празници, свързани с Бог – например Благовещение, моментът на въплъщението на Словото. Всичко друго би представлявало обратното на мъдрост – демек невежество. За съжаление днес временно сме свидетели как невежеството е масово дори и сред първенците на нашето общество, а ръководителите на столичната община очевидно не са изключение от това тъжно явление.

Ето защо сандвичите на Макдоналдс не мухлясват

Всичко започва през 2008 г., когато Карън Ханрахан споделя в своя блог „Best of Mother Earth“ снимка на хамбургер, купен през 1996 от Макдоналдс. 12-годишният бургер изглежда почти като чисто нов. Авторката обяснява, че причината, поради която бургерът не е изгнил, е, че той няма „абсолютно никаква хранителна стойност“ и е „химическа храна“.

Оттогава експериментът е повтарян многократно, като снимките редовно се публикуват онлайн. Всеки път хората споделят тези снимки като луди и това ни помага да подбираме по-добре храната си.

Или пък не?

Със сигурност „истинският“ хамбургер трябва да мухляса, да го изядат буболечки, или по друг начин да се разпадне, нали?

По-полека. Науката изисква добре планирани експерименти, с множество данни и контролирани променливи, за да се докаже истината за това, което наистина става. Когато за пръв път плъзват тези публикации около 2010, не съществуват такива контролирани експерименти, затова известният готвач и гастрожурналист Кенджи (чиито материали съм ползвал и преди в този блог) решава да запълни липсата, като в продължение на няколко месеца подлага апартамента си (и съпругата си) на хамбургери в различни етапи на гниене (или не-гниене), за да получи някои отговори. Можете да прочетете подробностите за това как са направени експериментите и какви са резултатите.

Накратко: Бургерите на Макдоналдс не мухлясват, защото изсъхват, това е всичко. Ако смятате, че бургер на Макдоналдс, който не изгнива, е изкуствен и гаден, трябва да включите в списъка с изкуствени и гадни неща солените бисквитки, сушеното месо, чироза, крутоните, стафидите и почти всяка хранителна, здравословна храна в килера. Причината, поради която бургерът на Макдоналдс не изгнива, няма нищо общо с химикали, липса на хранителни вещества или нещо друго, от което трябва да се страхувате. Всичко се свежда до водата.

Работата е там, хамбургерът на Макдоналдс е малък и тънък, което го прави с много високо съотношение между площ и обем. Той се препича на много горещ котлон. Тези фактори допринасят за бързата загуба на влага и в резултат имаме бургер, който изсъхва дълго преди да започне да гние. Освен това бургерите се приготвят в чиста среда на много висока температура, която убива всякакви бактерии и по този начин в тях почти липсват организми, причиняващи гниене.

Експериментите включват домашно приготвени бургери със същата форма и размер, които показват, че това явление не е уникално за хамбургерите на Макдоналдс. Всеки бургер с такъв размер и форма изсъхва и не мухлясва точно по същия начин.

По-големите бургери от „Макдоналдс“, например Роял чизбургер, мухлясват, преди да изсъхнат напълно. По същия начин, ако съхранявате бургера на Макдоналдс в среда, която запазва влагата (като например в торбичка с цип), той също ще мухляса, както и домашния хамбургер.

След този домашен експеримент, учени повтарят теста в истинска лаборатория за храна с лабораторно оборудване и контрол. Резултатите са съвсем същите.

Сега, тук не сме защитници на „Макдоналдс“ и има много причини да не се храним редовно там, но нямаме проблем с тяхната кайма. Имаме проблем с псевдонауката.

Така че следващия път, когато видите някоя от тези снимки на немухлясващи бургери, замислете се къде се храните, но се замислете и дали да натиснете бутона „споделяне“.

Кога дъмпингът става социален?

От новините разбрахме, че лятната разходка на бай ви Еманюел Макрон в Източна Европа има една-едничка цел – да си пробута идеите в подкрепа за нови мерки против „социалния дъмпинг“. Дотук добре, но никой обаче не ни обяснява какво точно е това „социален дъмпинг“? Говори се, че едни хора били командировани на едни места, плащали им прекалено малко (според някой си), и това било много лошо. Сега ще се опитам аз да запълня този вакуум и много накратко да разкажа какво е дъмпинг и кога той става социален.

„Дъмпинг“ е лесно да ви разкажа какво е, защото терминът е точно определен в правилата на Световната търговска организация. Най-просто казано, дъмпинг има, когато на чуждестранен пазар дадена стока се продава под пазарната цена в страната-износител. Примерно, ако в България продавам брашно от смърчови иглички за левче килото, а в Гърция го изнасям за по 10 евроцента, това е дъмпинг.

Словосъчетанието „социален дъмпинг“ обаче не е така ясно определено и може да означава всичко – според това кой го употребява и как му е изгодно. Фразата се използва от медии, профсъюзи, НПО-та и политици в Западна Европа. За „социален дъмпинг“ се говори, когато работодатели предпочитат да наемат работници със същата квалификация, но на по-ниска заплата. Навремето на това му викахме просто „пазар на труда“, но какво да правиш, Новговор.

Хайде обаче да опитаме да го определим това животно, социалния дъмпинг. За да има някакъв смисъл употребата на думата „дъмпинг“, трябва да направим някаква аналогия с дъмпинга на стоки. По тази логика, за „социален дъмпинг“ ще може да се говори, ако държавата по някакъв начин субсидира „износа“ на работници в чужбина при по-ниски разходи от тези „у дома“.

Например преди години в българското законодателство дневните пари за командировки не влизаха в осигурителния доход – тоест, фирмите можеха да пращат служители в чужбина и да не начисляват осигуровки върху всичко, което им плащат. Какво се получава – у нас плащаш, в командировка не плащаш. Ето това съвсем основателно може да се тълкува като дъмпинг и съвсем основателно тази практика беше спряна през 2012.

Когато обаче работници от Източна Европа биват временно изпращани например във Франция, с по-висока заплата от тази, която биха получили в родната си страна, с редовни здравни и пенсионни осигуровки вкъщи (т.е. без по никакъв начин да тежат на френската социална система), няма логика да се ползва думата „дъмпинг“ само защото някой така е решил. Истинският дъмпинг представлява агресивно ценообразуване, при което често износителят продава на загуба – или за да се освободи от излишни количества, или да завземе пазарен дял и да пребори местната конкуренция. При т.нар. „социален дъмпинг“ такива загуби няма. Печели работникът, печели и работодателят му.

Ето защо в практиката за командироване на служители в други страни от ЕС далеч няма такава драма, каквато се изкарва. Затова най-добрият отговор, който можем да дадем на ходатайстването на бай ви Еманюел Макрон би бил същият, който той ни дава за Шенген – „Добра идея, много готино, браво. Може би един ден ще стане, кой знае… Беше ни приятно и ви желаем успех!“.