Skip to main content

Християнство под карантина

Автор: Стивън Христофору, екип за младежко служение към Гръцката православна архиепископия в Америка

Помощ, затворен съм.

Това, че си стоим вкъщи от няколко седмици, опъва нервите на много хора. Може би ти липсват приятелите, които не си виждал лично, а също така ти идват в повече членовете на семейството, с които си наблъскан под един покрив и се виждате всеки ден. И на всичкото отгоре много хора се справят трудно с това, че не могат да посещават църковни служби.

Видях хората да изразяват много емоции през последните няколко седмици – от тъга и копнеж по богослуженията, до гняв спрямо църковните водачи заради това, че искат от нас да си останем вкъщи. Мисля, че много от тези чувства ще стават все по-силни с всеки изминал ден, защото изглежда, че тази година ще бъдем в тази ситуация и по време на Страстната седмица и Пасха.

Великият пост е време, когато богослуженията са по-чести и много хора са разочаровани от това, че изминаха седмици, през които не сме стъпвали в църква; седмици, през които не получаваме Светото причастие; и е много вероятно тази година да отпразнуваме Великден от дома си, гледайки литургията на живо пред екрана.

Църквата изоставила ли ни е? Църковните водачи страхливци ли са? Не е ли някак небогоугодно да позволим на някакъв си вирус напълно да спре нашите служби през Великия пост и да ни попречи да отпразнуваме възкресението на Господа?

Ще бъда честен: през последните няколко седмици се борих с много от тези мисли, но преди няколко дни разговарях с мой познат монах, който ми разкри наистина важна гледна точка за възможния отговор на тежката задача да бъдем християни под карантина. Ще разгледаме по-отблизо две неща: една молитва, която четем, докато се подготвяме за Свето Причастие, и една притча, която четем в църквата всяка година.

Първо – молитвата. Църквата ни предлага няколко красиви молитви преди причастие, и в моментите буквално преди да приемем плътта и кръвта на нашия Господ, Църквата ни води да кажем:

„Вярвам, Господи, и изповядвам, че Ти си наистина Христос, Син на живия Бог, Който дойде в света да спасиш грешните, от които първият съм аз.“

Ако четеш тези молитви преди литургията, може да се изкушиш да пренебрегнеш това важно изречение и да пропуснеш това, което Църквата ни кани да кажем. Църквата ни подканва да признаем на глас, че сме най-големите грешници в целия широк свят! Църквата приканва всеки от нас да насочи пръст не към ближния си, дори и не към някакъв суперзлодей от световна класа, а към себе си; да поеме отговорност за греховете си и да признае със смирение, че няма никого, когото да посочи с гордост и да каже „поне не съм толкова лош, колкото този човек!“

Признавам, че няма друг освен мен, който толкова отчаяно да се нуждае от спасението, което само Исус Христос предлага, и ако наистина се молех за това преди литургия, ако наистина го мислех, тогава смятам, че бих приемал литургията много по-сериозно, отколкото обикновено го правя. Мисля, че далеч по-трудно бих приел Светото Причастие за даденост, отколкото го правя по принцип. Защото ако наистина съм пръв сред грешниците, тогава не заслужавам Божествената литургия. Нямам право да получавам Божието тяло и кръв на всяка литургия като дар.

Всеки шанс да видим Божията благодат е подарък и може би като някой, който е дълбоко недостоен за този дар, мога да използвам този момент от карантината като възможност да разсъждавам върху този дар и да си задам някои трудни въпроси; защото когато църквата беше отворена за вечерня или за молитви през седмицата, често си измислях извинения и не ходех. Дори в някои неделни сутрини се успивах и се оправдавах с това, че съм имал дълга седмица и се нуждая от почивка.

Получавам плътта и кръвта на моя Господ и Спасител недостойно през целия си живот, но вместо да се изправя лице в лице с това недостойнство, прекарах целия си живот в оправдания – всеки път, когато съм пропускал богослужение, или съм се отнасял зле с хората, или съм изповядвал един и същ грях отново и отново, без да полагам никакви истински усилия да се покая; и сега, когато не мога да присъствам на Божествената литургия, отново соча с пръст някой друг и обвинявам някой друг за моите духовни тегоби, вместо да поема отговорност заради факта, че да, аз съм пръв сред грешниците и често приемам за даденост спасението, което Господ ми предлага.

Но това не означава ли, че сега трябва да посещавам църковни служби повече от всякога? Не трябва ли всички да се събираме за Литургията и да отправяме молитви за света, който се бори с коронавируса? Е, нека да разгледаме второто нещо, което исках да споделя: притчата.

Всяка година в осмата неделя от Великия Пост четем притчата за добрия самарянин. Спомняте си историята: човек е пребит от разбойници и оставен да умре, а самарянин го намира и се грижи за него. Но в момента искам да се съсредоточа върху двамата, които подминали човека преди това: двамата, които пренебрегнали пребития човек, оставен да умре. Тези двама души били религиозни фигури – единият бил свещеник, а другият – левит.

Свещениците били тези, които принасяли жертви, а левитите също имали свои религиозни задължения в храма. Когато свещеникът и левитът видели пребития мъж, не спрели да му помогнат. Те просто преминали от другата страна на улицата и продължили по пътя си. Интересно е, че и двамата били религиозни дейци – хора с религиозни задачи в храма.

Може би са били на път към храма за служба; може би не са искали да имат контакт с мръсен, окървавен човек, който би ги направил ритуално нечисти и следователно би им попречил да изпълнят задълженията си в храма. Каквото и да са мислели, ясно е, че тези две религиозни фигури всъщност не са разбирали истинския смисъл на Закона: обичай Бога с цялото си сърце, душа и разум; и обичай ближния си като себе си.

Те имали някакъв друг приоритет, който ги накарал не просто да подминат този жестоко пребит човек, а буквално да преминат от другата страна на пътя, за да бъдат максимално далеч от него.

Като християни, ние сме призвани да бъдем смели в лицето на опасността, защото един ден от нас може да бъде поискано да пожертваме много, дори живота си, в името на Господа. Но ако отида на църковна служба насред това вирусно огнище, това няма да бъде израз на смелост; няма да изложа своя живот на риск в името на Евангелието. Aз ще изложа на риск живота на ближния си заради моите религиозни ритуали. Аз ще съм този, който пресича улицата, така както направили свещеникът и левитът, за да не гледам страданията на моя ближен, докато се отправям към храма.

Вижте, никой от нас не е очаквал такъв Велик пост. Вероятно и Великден няма да е това тържество, на което се надяваме. Сигурно обаче мога да приема гнева, безсилието и нетърпението си, и да ги заменя с две други нагласи: смирение и копнеж. Може би тази карантина е възможност смирено да осъзная, че аз наистина съм пръв сред грешниците и че наистина трябва да пристъпвам към чашата не по право, а с благоговение; и може би мога да използвам тази карантина, за да развия по-дълбок копнеж за молитва, по-дълбок копнеж за поклонение.

Не съм сигурен кога ще успеем да се съберем отново като Господно тяло. Не съм сигурен кога ще успеем да приемем отново плътта и кръвта на Господа, но се надявам, че когато дойде този ден, ще имам чисто и смирено сърце, което да покажа на Бога. Надявам се, че ще стоя сред моите братя и сестри в Христа с радостта, която трябва да съпътства всяка литургия. Надявам се, че този ден ще бъде ден, в който ще мога да стоя като християнин, рамо до рамо с моите братя християни и да вкуся Господното Царство. Затова нека останем вкъщи заради любовта и да живеем в Православието.