Слънцето грееше и птичките пееха на другия край на земното кълбо, а тук, в престолния град на народа с най-големи хуйове на Балканите, някакви дрожди пак бяха пикали в халбата ми с вода.

– Добре бе, ти к’во очакваше бе, копеле?

Вдигнах примирително рамене… Какво пък, свикнал съм вече. А такива неща се случват и в най-добрите английски семейства. Даже, твърдят злите езици, там най-често се случвало.

– Лягай да спиш – измърморих с досада.

Гаврътнах на един дъх около половината от зловонната смес, която поради обстоятелствата се явяваше благоуханна. Все тая.

– Не мога да спя. По определение. Нали съм будната ти съвест!

Неохотно си запалих поредна цигара, за да не отнеса някоя глоба. Кръчмата беше малка и нямаше зала за непушачи, така че трябваше да се съобразявам.

– Определенията не са това, което бяха.
– Напротив, братле. Определенията винаги са си били едни и същи. Само ти си въобразяваш няк’ви неща. Що сега ме караш да работя в събота, да ти давам акъл. Нà, чети и се учи.

Будната ми съвест бръкна в будното си дипломатическо куфарче, откъдето извади подвързан том от „Кратка българска уикипедия”, издание 1990. Една от страниците беше отбелязана с календарче на югославската туристическа агенция „Путник”, с четири години по-старо от самата книга. Съвестта ми я отвори.

– Ето, и снимка има.

Да еба тая съвест, винаги е подготвена за всичко. Погледнах със слаб интерес и си отпих от водичката. От снимката ме гледаха две познати очи.

„Vulva hypnotica simplex”, пишеше отдолу. „Путка заспала проста, демек. Подлежи на опитомяване само с методи, забранени от ООН. С твойте тинтири-минтири не става, братле. Т’ва, че си си пъхнал няколко пъти пишката в нея, не я прави твоя. Ако ѝ засвириш „Стоунс”, тя в най-добрия случай ще ти каже „бегай ми от облака”, но е по-вероятно да възкликне „колко са ти тънки струните”, след което да се изчука с твоя басист. Ако й цитираш Керуак, ще ти отговори да си вървиш по пътя, а ако й посветиш поезия, ще те погледне все едно току-що си ѝ гръмнал планетата, за да построиш космическа магистрала. Изобщо, заеби тая работа.”

– Добрата новина е, че ООН никой не ги бръсне за слива. – отбелязах.
– Е да, ама, ти не беше ли от добрите?
– Виж, такова определение няма. Мога да съм от които си реша бе, мама му да еба!
– И аз – съгласи се будната ми съвест. – Стига да не заспивам. – добави и се прозина.

„Благодарение на Ерих Нойман до нас достига легенда, според която хищна риба обитава пространството зад срамните устни на V.h.s.; герой е онзи, който се опази от зъбите на хищната риба и успее да ги избие с кура си, като по този начин превърне V.h.s. в нормална жена. В някои варианти на легендата, героят оставя един зъб.”

– И все пак, знайш к’во, не си права, и тия дебелаци дето пишат дебелите книги не са прави. По-скоро цялата работа е щото аз съм дебел. – загледах се в барплота замислено. – Но пък и той е дебел…
– Той не е дебел! – отбеляза съвестта.
– Тогава и аз не съм дебел! – заявих категорично.
– Май нещо ти се иска да приличаш на него? – подкачи ме тя.
– Опазил ме Господ Бог! – изревах, заебавайки за момент убедения си атеизъм и гневно затръшнах подвързания том от „Кратка българска уикипедия”, издание 1990. Надигнах поглед от вече празната си халба. Срещу мен стоеше Барманът, Моят Приятел.
– Може ли един витамин B6 – казах. – На вересия.
– Може, как да не може! – ухили се Барманът, Моят Приятел. Той беше добър Приятел и ми имаше доверие. Все пак знаеше, че съм отговорен младеж и стигнех ли до витамин B12, всички щяхме да си идем кротко по домовете да спим. Освен будната ми съвест, разбира се.