Skip to main content

Как се управлява държава

КАК СЕ УПРАВЛЯВА ДЪРЖАВА
(ПРАКТИЧЕСКИ НАРЪЧНИК)

Марин Божков
(в. „Седем“)


Масово разпространена заблуда е, че държава се управлява трудно. На тази заблуда се крепят много научни и политически кариери. Изписани са хиляди книги, дадени са милиони интервюта и все с една, едничка цел – да убедят трудещите се маси, колко трудно се управлява държавата. Защото, ако тази заблуда не съществува, изхранващите се от нея ще бъдат принудени да работят. А на тях не им се работи. Ама никак! Ако им се работеше щяха да си изкарват хляба по честен начин, а не да се занимават с държавно управление.

По-долу, без лукаво мъдруване, за първи път са дадени в съкратен вид основните принципи на управление, прилагани у нас. Всяко едно от десетте правила е научно доказано и многократно проверено в практиката. След прочитането им, всеки който желае може да се занимава компетентно с управление на държавата. Ще трябва само да пререди, измами, изблъска, изрита или просто да изяде останалите кандидати.

Първо: Държава се управлява лесно. По-лесно от автомобил. За автомобила се посещават курсове, кара се учебна кола, полага се изпит и се взема специален документ, за съответната категория. При държавата няма никакви формалности. Никой от управляващите не е посещавал курсове, не е управлявал учебна държава и няма документ за правоспособност. Поради липса на специален документ, държава може да се управлява:

– с любителска книжка;
– с комсомолска книжка;
– със жълта книжка;
– с криминална книжка;
– съвсем без книжка.

Освен това, никой няма да те глоби, че си караш държавата в насрещното движение или, че задръстваш развитието на другите държави. За превишена скорост, пък да не говорим. Тя нашата държава и без това едва крета…

Второ: Държавата си има държавен глава, но по Конституция той не управлява. Това показва, че у нас, по силата на Конституцията държавните работи не се управляват откъм главата. Този извод е особено важен. От него следва, че всеки, който се опита да управлява държавата с главата си, нарушава Конституцията.

Трето: Този, който управлява държавата никога, ама никога не е виновен. Виновни са:
– опозицията;
– предишните управляващи;
– тоталитарният режим и Държавна сигурност;
– сушата;
– кишата;
– международното положение;
– неназовани тъмни сили;
– тя, държавата така си беше.

Четвърто: Управляващият, отговаря за съхранението на държавното имущество. Доколкото в българските условия основно място за съхранение е мазето, той трябва да се постарае, за периода на управлението си да пренесе колкото се може по-голяма част от горепосоченото имущество в личното си мазе. (Наличието на дворец и многобройно семейство помага – виж по-долу).

Пето: Основна клетка на обществото е семейството. (Сещам се за министри, които с треперещи крака влизат в клетката при жена си.) Държавата трябва активно да полага грижи за семействата на управниците, защото, ако те сами се погрижат за себе си, последствията ще бъдат по-тежки от тези на ограничен термоядрен конфликт.

Шесто: За да изглежда умен и работлив, държавникът трябва да се заобиколи с хора, на чиито фон да изпъква. Най-сполучлива се оказва формулата “крадец, глупак и смешник”. Така, винаги ще се намери виновен за съответното неблагополучие, а министърът ще прави впечатление на честен, умен и сериозен.

Седмо: Трябва да се полагат грижи за паметниците. Винаги, когато го хванат с откраднатото в ръка, управникът трябва да има по един подходящ паметник за взривяване. Така гърмежът ще отклони вниманието на обществото и краденото ще бъде предадено нататък по стария джебчийски принцип, а разговорите ще протичат приблизително по следния сценарий:

– Що крадеш, бе?
– Ние, тоест АЗ, реших да взривя Мавзолея.
– Не те питам за Мавзолея, а защо крадеш?
– Защото е паметник на тоталитаризма и свободолюбивата ми душа не може да го изтърпи.
– Как не те е срам да крадеш от народа?
– Така ще спася българския народ от остатъците на Комунистическия режим и ще му създам условия за щастлив живот.
– Това, в ръката ти, сега е крадено!
– Благодаря, че питахте за ръката ми. С тази ръка ще натисна бутон, който ще задейства десет заряда под Мавзолея и така ще го разруша веднъж завинаги.
– С коя ръка, като крадеш и с двете…
– Е, ако не стане от първия път ще опитаме пак.
– Само за себе си ли крадеш или и за друг?
– Ние сме демократи …
– И занапред ще продължаваш ли да крадеш?
– Това е мой патриотичен дълг!

След такъв разговор, питащият заминава да си лекува нервите, а държавникът продължава „изпълнението на програмата си“.

Осмо: Винаги трябва да се очаква нещо отвън, което само конкретният управник може да уреди. Ако го махнат, лелеяното щастие ще се провали и българският народ го очакват само беди, мъка, катаклизми, глад, шок и ужас. Историческият опит показва, че няма голямо значение какво се очаква. По важно е да се очаква с трепетно нетърпение. Сред най-силно очакваните в последните години неща са:

– „разграждането на системата“ (ние уж я разгараждаме, ама ТЕ пак си я заградиха);
– Робърт Максуел;
– разкритията на Кочо Тренчев;
– американската царевица на Любен Беров;
– пътят към Европа да мине през Босфора;
– контрадезинформациите на Филип Димитров;
– инвестиционният рай на Румен Гечев;
– ланският сняг;
– падането на визите;
– влизането в НАТО;
– приемането ни в Европейския съюз.

Девето: Дори и по улиците да се води перманентна война с използването на тежко оръжие, социалният мир трабва да не е застрашен от резки смени на правителствата. Под “социален мир” се разбира:

– пенсионерите да си мрат на воля и да не тормозят Здравната каса;
– децата да си висат по дискотеките, да си пушат тревата и да не предявяват претенции;
– синдикатите да си ползват привилегиите и да не забравят кой им ги е дал;
– полицаите да се занимават само с любимите си радари и да не мърдат извън отбивките, че туку виж в тях се блъснал някой айдук;
– работническата класа и трудовото селячество да се отучват от вредните навици за работа;
– даскалите и писарите да си знаят мястото;
– битият бит, останалите, да не мъркат.

Ако тези изисквания се струват на някого прекалени, лесно може да се намери подходящ приятел от чужбина, който да се разходи дотук и да ги изложи ултимативно. Така де, на чужд гръб и сто социални мира са малко.

Десето: Дори и да нарушите всички правила дотук (или да не сте в състояние да ги запомните или да ги прочетете), никога не си признавайте. Помнете, че за управлението на държава не се изисква никаква квалификация и дори грамотност. Ако имате и говорни проблеми, позаучете някоя и друга фраза като:

– Не му е времето;
– Гледайте позитивно (туй, дето да го туриш, все уйдисва);
– Вервайте (Аман!);
– Ама мола ви се! (със строг, но бащински тон);

а пък ако нещата тръгнат съвсем на терсене:
– Че има „Падни! Стани!“;
– Че станеме на кълбета.

Така, вече сте въоръжени с всичко, което трябва за един държавник.
Горе главата и успех на новото поприще.

Пич на деня

Четох разни размисли относно това как е справедливо да се определя възнаграждението на хората.. и това ми напомни за една интересна история, която наистина се е случила през девет морета в десето.

Та пичът на деня е един бразилец, който се казва Рикардо Семлер. Когато пичът е бил на 21 – възраст, на която по-голямата част от земното население се занимава със секс, наркотици и рокендрол – е успял някак си да накара баща си да му прехвърли пълния контрол върху семейната фирма. Как е успял? Вероятно с много психически тормоз 🙂

Както и да е, получил нашия човек контрол върху фирмата, която произвеждала някакви части за кораби и не била в много добро финансово положение, но се справяла някак си. Явно е действал с размах, защото първата му работа била да уволни всичките там висши мениджъри, за да започне начисто.

Изведнъж нашата история прескача около 20 години напред, за да погледнем състоянието на фирмата Semco в днешни дни. Броят на работниците е скочил от около 80 на повече от 3000, а нашите хора са оцелели през някаква зверска криза на бразилската икономика и в момента правят луди печалби и се разрастват непрекъснато. Най-интересното е ролята на обикновените работници в цялата тая история.

Стилът на ръководство на Семлер е, меко казано, нетрадиционен. Той позволява на служителите сами да определят работното си време, заплатата, бонусите, и им дава голям процент от печалбата на компанията. Почти всички въпроси за бизнеса се решават съвместно от всички, като това става на общи срещи, на които присъствието е доброволно.

Не знам как да определя това – като комунизъм в капиталистически условия, или направо като чиста анархия 😛 – интересното обаче е, че системата бачка. Нещо повече – Семлер твърди, че е приложима за всяка една фирма, и се мотивира с твърдението, че ако се държиш със служителите си като големи хора, те ще ти се отплатят. Казва също и че всеки от тях знае, че за да получава повече от другите, трябва също и да даде повече от себе си в работата.

Това е интересна тема за размисъл. Някои биха се запитали дали българите ще се окажат също толкова отговорни и продуктивни като бразилците, ако ги поставим при същите условия… важното обаче е, че според мен – както вече казах – Рикардо е пич. 😎

Мисли под юргана

Ъм, пробвали ли сте да си легнете по-рано от обикновено, за да се наспите по-хубаво от обиковено? Номерът почти никога не бачка. Сгушвате се в леглото, става едно такова тихо и топло, но не можете да заспите. И почвате да мислите, умът прескача като топче за пинг-понг през онези мисли, които през целия ден са били потискани от други, „по-важни“.

Пинг – работата
Понг – ученето
Пинг – забавленията
Понг – приятелите
Пинг – животът
Понг – вселената…

Начинът за постигане на вътрешен мир…

Препращам ви това, защото то определено даде резултат при мен… А по това време на годината всички ние бихме могли да се възползваме от малко… успокояване. Следвайки един прост съвет, който прочетох в една статия, аз най-после постигнах вътрешен мир… В статията пишеше:

„Начинът за постигане на вътрешен мир е като довършите всичко, което сте започнали.“

Така, че аз се огледах из къщи, за да открия всички неща, които съм започнал и не съм довършил… и преди да ида на лекции тази сутрин довърших: една бутилка червено вино, една бутилка бяло вино, Бейлиса, Калуата, Тия Марията, Prozac-a, малко Валиум, една тортичка, пакет цигари на един приятел и кутия шоколадови бонбони. Нямате си идея колко добре се чувствам…