Skip to main content

Review: Аскетът в мола

Аскетът в мола
Аскетът в мола от Калин Терзийски
Моята оценка: добър (4)

Хубав сборник с интересни мисли за съвременния живот, в разказите има обща нишка, но и много излишен пълнеж. В момента пиша дисертация и знам какво е да нахвърляш три-четири смислени неща, а между тях да трябва да запълваш страници с локуми, така че разбирам Бай Калин и му съчувствам. И все пак си струва да се прочете и бих я препоръчал. В мола намерих само луксозното издание, после се разходих из други книжарници и си купих „аскетичната“ версия за 10 лева 🙂

Другите ми прочетени книги

Review: 01 – неприличен роман

01 - неприличен роман
01 – неприличен роман от Ивайло Борисов
Моята оценка: мн. добър (5)

Героят е гадно копеленце и ми е малко трудно да се идентифицирам с него и безразборния му хейт. Но е интересен, много много интересен! Харесва ми динамиката в историята, харесва ми и как книгата мачка клишета като валяк. Краят е малко идиотски, ама да видим следващата, може да се навържат =)

Другите ми прочетени книги

Кога столицата става провинция?

Снимка: Никола Груев

Както всички добре знаем, в България обичаме да се делим на два типа хора: Софиянци и НеСофиянци.

Теоретично Софиянци могат най-лесно да бъдат намерени в град София, а НеСофиянци – във всички останали населени места, които по примера на древните римляни наричаме „провинция“. Римската империя е имала много провинции, ние като по-малка страна явно си имаме само една, и затова обикновено я членуваме – „провинцията“.

През 1887 населението на София е към 30 000. Днес толкова хора живеят в най-малкия областен град в България – Смолян.

Предвид естествения прираст в България през годините, потомството на тогавашните Софиянци възлиза на около 70 000 души. Днес толкова хора живеят в една по-стара столица – Велико Търново.

В София обаче сега живеят 1,2 милиона души. Горе-долу колкото в една друга европейска столица – Брюксел. Всички те, освен горните 70 000, явно по един или друг начин се оказват НеСофиянци.

Извод: мнозинството от жителите на гр. София са по същество НеСофиянци, обаче много от тях (включително долуподписаният) се барат за Софиянци.

Има два интересни момента, свързани с житието на Исус Христос, когато така създалото се динамично равновесие София-Софиянци-НеСофиянци временно се променя. Става въпрос, разбира се, за Коледа и Великден.

Както добре знаем, в тези два момента голям процент НеСофиянци отива да празнува по родните си места, а в София остават тези, които се барат за Софиянци (включително долуподписаният).

Някои от оставащите твърдят, че именно в тези моменти градът се изчиства от всичко „селско“ и „провинциално“ и за кратко се превръща в истински, цивилизован, ама баш ‘убав град на европейско и световно равнище. Ще си позволя да не се съглася. Защо?

Ами да видим някои отличителни черти на архетипа на провинциалното градче в Европа:

  • Провинциалното градче е тихо и спокойно
  • Провинциалното градче е спретнато и чисто
  • В провинциалното градче има малко хора, всички се познават и поздравяват по улиците
  • В провинциалното градче всички са си родени там, пришълците са по-скоро изключение
  • В провинциалното градче няма блъсканици и задръствания
  • В провинциалното градче няма проблем с паркирането

Какво се оказва? Парадоксално, ако от София се изнесат всички НеСофиянци и останат само 70 000 кореняци, тя ще заприлича на провинциален град по всички параграфи! Задръствания, глъчка, мръсотия, претъпкано метро и всякакви пропадняци има в Лондон, Париж, Берлин, Рим, Ню Йорк и Токио. Тези неща ги няма в Клисура, Кастелморон-д’Албре, Брусарци, Чичестър и Шиншиноцу.

Те т’ва исках, всъщност, да кажа. Ако искаш градът ти да е спокоен и в него да няма другоселци, значи именно ти си човекът с провинциално мислене. В това няма нищо лошо, всеки си има предпочитания за заобикалящата среда. Но ако не искаш шум, пришълци и синя зона, то най-подходящото решение е да си стегнеш куфарите и да се изселиш, за да пребориш когнитивния дисонанс, като си станеш провинциалист не само по душа, но и по местоживеене. А междувременно София си остава столица с всички последствия от това, и в последните години дори с бавна, но стабилна стъпка се превръща в космополитен град и поне малко се приближава по дух и начин на живот до горните световноизвестни мегаполиси.

Рождество Христово: Силата се пробужда

aurora Здравейте, приятели. Днес е Рождество Христово. Бас държа, че не съм първият, който ви го казва. Тази новина със сигурност вече я знаете, дори и вече да ви е писнало от всичко, дори да сте се откъснали тотално от света и да сте хванали Балкана (макар че, щом четете това, едва ли сте стигнали дотам).

Ако ме познавате достатъчно добре, ще знаете, че аз също обичам да плюскам постни сармички и бобец, но това не ми е достатъчно. По такива празници обичам също да се замислям, за да оценя идеята и значението на това, което отбелязваме.

Та какво е значението на Коледата? Според мен, ако на Великден празнуваме победата над смъртта, то днес отбелязваме началото на дългия път, който в крайна сметка ще доведе до тази победа.

Първо на първо, защо празнуваме Рождеството точно днес? Всъщност в Евангелията няма никакви „улики“, които да ни насочат към точната дата на раждане на Исус Христос. Лука и Матей описват Рождеството, но не става ясно кой е сезонът. От една страна, малко е съмнително овцете да са изведени на паша през декември, както пише Лука. От друга страна – що пък не, климатът във Витлеем е мек.

При всички положения изборът на 25 декември е по-скоро произволен и е свързан не с някакви исторически или библейски сведения, а по-скоро с желанието да се „християнизират“ многобройните езически празненства, които са свързани със зимното слънцестоене.

В цялото Северно полукълбо, където са корените на нашата цивилизация, около 22 декември се пада най-дългата нощ, а по един или друг начин всички тези празненства се основават на вярата, че точно в тази най-дълга нощ се ражда новото начало.

Вярвам, че това има връзка и с деня на новата година. Познатият 1 януари далеч не е златен стандарт в историята. В немалко календарни системи – например китайския лунен календар – новата година започва напролет, когато дърветата се разлистват и животът започва да придобива по-активен ритъм.

Обаче при други древни народи (включително прабългарите, според някои хипотези) има сведения, че годината започва през зимата – именно около 22 декември. По подобен начин Римската империя и християнският свят също в крайна сметка възприемат тази идея. Народната мъдрост тук е ясна: да, напролет светът около нас се раззеленява; това обаче е просто първият видим резултат от процес, който започва да тече много по-рано, в най-студените и най-тъмни дни.

За да тръгнеш нагоре, първо стигаш до дъното. Новото начало идва в най-тежкия момент. Спасителят идва, когато изглежда, че спасение няма. Все банални мъдрости а ла Паулу Коелю, но повечето банални мъдрости са станали банални, защото са неоспорими истини, нали така?

Затова, приятели, честито Рождество. Честито Начало. Днес отпразнуваме християнското Начало, а скоро – и гражданската Нова Година, които са две страни на една и съща монета. Тези зимни празници са повод да си напомним, че с много труд винаги можем да стигнем от Началото до Края, и че с мъдър разум и оптимизъм можем в сухите зимни дървета да видим бъдещото зелено листо.

За край ще ви разкажа една история от този понеделник. Тя вече беше разпространена от световните агенции, но аз я научавам чак днес. Първо, защото напоследък избягвам да си тровя ума с „новини“, и второ, защото в масовите медии, до които имаме достъп, често случки като тази минават „между другото“ или направо биват пропуснати – а не би трябвало.

Действието се развива в североизточна Кения. Автобус пътува от столицата Найроби до градчето Мандера. Както у нас, много хора пътуват до родните си места за празниците, за да се видят със семействата си.

Минавайки по лош черен път, автобусът попада в засада, организирана от ал-Шабаб – печално известните сомалийски ислямски екстремисти, които неведнъж са проливали кръв в региона. Обичайна практика при техните атаки е да разделят мюсюлманите от християните, след което просто да застрелват последните.

Когато шофьорът вижда въоръжените мъже, на всички им е ясно какво ще стане. Затова мюсюлманите в автобуса за броени секунди раздават свои дрехи на пътниците християни. После, когато всички са заставени да слязат от автобуса, мюсюлманите наобикалят християните, за да останат неразличими в тълпата. На практика създават жив щит, което обърква плановете на терористите.

Спечеленото време се оказва решаващо. Скоро приближаващ камион отвлича вниманието на нападателите, което позволява на всички да се качат обратно в автобуса и да избягат.

В това мрачно време, когато около нас активно се насажда омраза, това е красива история, която ни дава надежда за бъдещето. Група мюсюлмани помага на група християни да останат живи и да празнуват Коледа!

Под пластовете мръсотия, невежество и зло, дреме неунищожимия зародиш на всичко чисто, разумно и добро, което пак ще разцъфне. Ето това празнуваме днес. Или както разправят в една друга митология – Силата се пробужда!