Категория: Животът

Тази статийка не е за политика и международни отношения, но все пак ще започна с това, че наскоро си говорехме на по чашка с приятел за скъпата наша родина и държава. Появиха се, разбира се, обичайните аргументи за това колко изхабен, употребен и безнадежден е българският народ. Стана дума и за това, че нещата всъщност се решават от големите риби на световната сцена. Аз пък веднага пробутах моята малка оптимистична теория за българите. Действително картите ги раздава друг, но поне имаме избор как да ги изиграем. В този регион на Европа стана така, че всички получиха еднакви карти. Така можеше да си останем притурка на Русия като Украйна, или диктатура като Беларус. Можехме да се избиваме взаимно като в Югославия. Вместо това бавно и полека поехме към цивилизованите, демократични, богати страни в Европа, макар и след 7-8 години колебание. Чия заслуга е това? Съжалявам, но няма да позволя на никой политик да обере лаврите. Заслугата си е наша, на народа. От това мога да стигна до умерено положителен извод за нашето бъдеще.

В отговор ми казаха „ти си ебати оптимиста„. Замислих се. Това са ми го казвали много пъти. Винаги мисля положително, но без да губя връзка с реалността. Просто гледам да съм наясно с мислите и с поведението си, и да развивам добрите страни в тях, а лошите да ги скривам под килима и да ги оставям без храна.

Често хората си казват, че трябва да се борят с негативните мисли, и се напъват да мислят само позитивно. Четат дебели книги, които ги учат как става това. Ходят по психолози, включват се в секти, гълтат странни хапчета, молят се на Господ, ходят на врачки да им баят, само и само да изкоренят източника на негативно мислене. Ето ви един съвет: откажете се.

Повече от половината мисли, които ни минават през акъла в един обикновен ден, имат поне малко отрицателно съдържание – някаква нотка на раздразнение, безпокойство, досада или тъга. Това е част от нашето еволюционно наследство. Очите и ушите ни постоянно са нащрек, а мозъкът не спира да търси наоколо проблеми за решаване. Тази негова полезна дейност понякога води до появата на негативни мисли, а в някои крайни случаи – до неврози и фобии. Ами ако стане това? Ами ако стане онова? Дори на най-позитивните хора им минават подобни неща през акъла, но те имат вродена способност да ги обезвреждат бързо. Затова е важно да се опитваме да мислим логично и да поставяме всичките си мрънкания и страхове под съмнение. Всяка негативна мисъл трябва да мине през цедката на тези въпроси:

1. Тази мисъл вярна ли е?
2. Тази мисъл важна ли е?
3. Тази мисъл помага ли за нещо?

Ето няколко тактики, които според мен помагат:

Назовете мислите с истинските им имена. Мисълта не е факт. Ако се уловите да си казвате наум „ще ме скъсат на изпита“, веднага се поправете – „мисля си, че ще ме скъсат на изпита“. Разликата може да е много малка, но ви помага да видите нещата в перспектива – мислите са едно, светът е друго.

Благодарете на развинтената си фантазия. Ако ви преминават тревожни мисли (примерно – „дано самолетът не падне.. дано пилотът си разбира от работата…“), кажете си: „Благодаря ти, о, мозъко мой. Благодаря ти, че се грижиш за моята сигурност. Мерси, ама няма нужда. Всичко е под контрол, ще се справя и без твоята помощ.“

Изпейте си мисълта. Ако някоя досадна, кофти мисъл ви тревожи и няма кой да ви чуе, просто я изпейте на глас с някоя мелодия, която ви се струва забавна. Може да ползвате тоновете на „Зайченцето бяло“, може и на „Seek and destroy“. Мисълта ви ще прозвучи супер абсурдно – което е основната идея. Можете също да си кажете мисълта със смешен глас. Примерно да имитирате някой анимационен герой.

Да не ви пука. Дори да не успеете да „обезвредите“ мисълта по някой от тези начини, това не бива да ви дава наклон в живота. Не се борете с мисълта, оставете я, let it be. Осъзнайте разликата между мисли и действия и се дръжте все едно всичко е наред, или поне все едно ще бъде наред, защото със самосъжаляване никой не е стигнал далеч. Прави каквото трябва, да става каквото ще!

Като всеки нормален човек, избягвам да си имам вземане-даване с двуноги в униформи. Като цяло, няма нищо полезно за душата и тялото, което да може да получиш от такива близки срещи. Затова при всичките ми кратки разговори с такива двуноги, най-често инициаторите са те, а не аз.

Има една особена порода от този вид двуноги, която се нарича Хомо Ченгеликус Булгарикус и се среща, както можете да се досетите, най-вече по българските земи.

Основно Хомо Ченгеликус Булгарикус общува с Хомо Сапиенс по две причини: когато е гладен, или когато му е скучно (просто за да се заяжда, което за него представлява особен вид забавление).

За любопитните туристи и изследователи, които искат да се запознаят отблизо с Хомо Ченгеликус Булгарикус, няма нищо по-лесно: видът не е боязлив и често проявява интерес към хора. Първите индивиди се срещат още на държавната граница.

Така навремето си купих първия собствен автомобил директно от братска Италия, защото не ми се занимаваше с посредничеството на нашите търговци (които също са любопитен ендемичен вид, но за тях – друг път). Платих на вече бившия собственик с дебела, потна пачка евра, оправих си договори, застраховки и всичко, преминах половин Европа с транзитни табели и се нареждам на Калотина да вляза в Родината.

Чичко Митничар обаче ме кара да сляза от колата и – в офиса. Някакъв документ уж не му харесал. „Ти, момче, знаеш ли колко си нередовен?“ Аз му цитирам закони, той продължава да ми обяснява своята. Чак когато изчерпахме словесните аргументи и почнахме просто да се гледаме, ми стана ясно каква била работата. Той ме гледа гладно, аз го гледам умно. Но съм убеден, че мога да издържа повече от него. Не стига че ми развалят рахата, но и да си плащам за това ли? Ко? Не! Така и стана – накрая Чичко Митничар ме пусна да вляза в Татковината. „Великодушно“ и безплатно.

Това е първо правило при общуването с Хомо Ченгеликус Булгарикус. Ако ви гледа гладно – правете се на застреляни. Както повечето животни, ако свикнат хората да им дават храна, и тези също се разглезват; стават едри, нахални и агресивни, а освен това цапат – като гълъбите на площад Сан Марко например.

При следващите си срещи с тези изумителни същества научих и повече за техните методи на общуване. Оказва се, че Хомо Ченгеликус Булгарикус е способен да произведе членоразделна реч. Фразите в репертоара му са прости и кратки, но пределно ясни. Например:

„К’во работиш?“
„Бързаш ли?“
„К’во ша праим ся?“

Понякога се срещат по-дълги и сложни изречения:

„По-добре че те спрях аз, щото по-надолу има камера. Онова е желязо, ама аз съм човек, с мене можеш да се разбереш“.

Самците от вида са честолюбиви и затова не е препоръчително да бъдат предизвиквани да доказват мъжкото си достойнство. Ако искате да се отървете от нежеланото внимание на Хомо Ченгеликус, не ви препоръчвам агресивно поведение и реплики от вида на „ти знайш кой съм аз“. В повечето случаи те не помагат, а вредят.

Установил съм обаче, че Хомо Ченгеликус Булгарикус живее в строго определена социална йерархия. Например, след известен брой контакти открих, че Хомо Ченгеликус често се укротява, когато спомена, че следвам в чужбина. Възможно е това да се дължи на факта, че Хомо Ченгеликус има консервативна представа за човешкото общество, според която обикновените хора не могат да ходят просто ей-така в чужди държави. Следователно всеки, който учи в чужбина, е син или дъщеря на някой от „голямото добрутро“. Както казахме, Хомо Ченгеликус често ви дава възможност да споделите такава информация за себе си (чрез въпроса „какво работиш“), но не разполага със средства, с които да провери нейната достоверност (освен острия си нюх), така че ако изглеждате като човек в студентска възраст, може да играете пред него с тази карта. В този смисъл, вероятно „оборотни“ специалности като икономика или право ще ви дадат бонус точки.

А вие обичате ли да се срещате с тези същества? Изградили ли сте си подход за общуване с тях и какъв?