Skip to main content

4 държави, 10 дни и 7 изрода. Ден 7: ах, морето

Хъркането след дългия път продължи до обяд, а може би дори малко повече. Не знам дали има нещо по-хубаво от това да се наспиш и изкъпеш след 12-часов път.

Разбира се, веднага след събуждането и кафето, следващите ни цели бяха стария град, пристанището и плажа. Разглеждахме, разхождахме се, поплацикахме се и в морето, макар да беше вече малко късно за плажуване (заради стръмните планини слънцето се скрива рано).

Вместо да обяснявам надълго и нашироко, ето едно бързо сравнение на черногорските и българските курорти, гарнирано с малко снимки от Будва:

прилики:
– красивата природа
– застрояването (както вече казах)
– руснаците (и тях ги споменах)

разлики:
– плажовете: повече каменисти, по-малко пясъчни
– водата: кристално чиста, без водорасли и доста по-солена, отколкото сме свикнали (Черно Море е едно от най-„сладките“)

IMG_6707a

IMG_6721a

IMG_6722a

IMG_6723a

IMG_6698a

IMG_6699a

Вечерята се състоя от разни вкусни неща от супермаркет близо до квартирата. Едно местно сирене обра всички точки – прилича на нашето, но по-зряло, нещо като липсващото звено между сиренето и кашкавала. Изобщо като цяло хранителните продукти в Черна Гора са някак истински. Млякото е мляко, месото е месо, няма такава надпревара да се блъскат боклуци във всичката храна, само и само да се свали цената. Не че тук си нямаме хубава храна, но е почти невъзможно да попаднеш на нея, ако просто отидеш в произволен магазин и вземеш нещо от произволен рафт, без да познаваш марките и без да четеш дребния шрифт на етикета.

Поели достатъчна доза почивка, слънце, ядене и пиене, късно вечерта вече бяхме готови да се ориентираме към oсновното нещо, за което бяхме там. В конкретния случай – фестивала, и в още по-конкретния случай – Jamiroquai.

Първото препятствие беше стигането до плажа Яз, който се намира на десетина километра от курорта. Е, както е казал народът – „с търсене в Гугъл и до Цариград се стига“. На уебсайта организаторите бяха обещали безплатен автобус, макар и без да уточняват разписанието му. След малко въртене из центъра намерихме мястото, където трябваше да спира този автобус – главният ни ориентир беше огромната тълпа хора, които изглеждаха така, сякаш или са решили да покиснат на тротоара без причина, или чакат автобус за фестивал.

Хубаво де, но автобусът не идва и не идва, и никой не знае кога ще дойде. След половин час чакане осъзнахме, че рискуваме да изпуснем началото на концерта и започнахме да преговаряме с удобно разположилите се наоколо орди от бакшиши. Успяхме да договорим нещо с един и половината компания се натовари при него, а другата половина продължи да обикаля по колите и да се пазари. След като пет-десет минути все не успявахме нищо да спазарим, автобусът взе, че дойде.

Така, средностатистически погледнато, се добрахме до фестивала на приемлива цена. Казвам средностатистически, защото докато някои се домъкнахме с безплатния автобус, при другарите с таксито обещаната тарифа от 5-6 евро изневиделица нарастна до 15-20. Като цяло, Черна Гора е доста осезаемо балканска страна и е лесно да се почувстваш все едно си в наш курорт (за разлика от неочаквано високото ниво на ред и цивилизованост, което видяхме в Белград и Нови Сад).

На самия фестивал имаше доволно количество хора, макар и по-малко, отколкото на основния EXIT. Малко кофти беше, че главната сцена не се намираше баш на плажа, всъщност от нея дори не се виждаше морето, но нямаше как – това е единственото възможно място, където да се съберат повече хора. Явно Spirit of Burgas ме е разглезил в това отношение 🙂 Иначе Jamiroquai разцепиха мрака със звук и визия, и напълниха цялото това пространство с щастливи, танцуващи хора, закачили усмивките си зад ушите.

На самия морски бряг имаше по-малки сцени и безбожно скъпи барчета. Когато няма странен валутен курс и не ти се налага да плащаш хиляди за един сандвич, някак си е по-лесно да усетиш колко е скъпо всичко около теб. Черна Гора, мисля, е единствената държава извън ЕС, която ползва еврото като официална валута. Вече не помня точния фиксинг на бирата, но май беше от порядъка на 4 евро, така че повече от две бири не пихме.

След основния концерт въртенето по другите сцени не ни впечатли – всички звуци бяха някакви електронни неща от онзи тип, дето са непоносими за нашите уши. Въпрос на вкус, казахме си, и тръгнахме да си вървим.

На връщане към квартирата не ни се наложи да чакаме митичния безплатен автобус, защото намерихме платен – някакъв градски транспорт с билетчета на съвсем прилични цени. Така поредният ден от приключението завърши – както всички останали – с блажен сън доста след полунощ.

4 държави, 10 дни и 7 изрода. Ден 6: пак на пътя

14 юли накратко: път, път, и пак път. От Нови Сад до Будва разстоянието е почти 600 км, а пътят се вие из планините Златибор и Дурмитор, минава покрай печално известната у нас река Лим, и чак на морския бряг се спуска стръмно надолу, за да слезе от планината към залива.

Разбира се, знаех, че Черна Гора е планинска страна. Виждал съм картата на Балканите, учил съм география в училище. Но е някак различно да видиш на живо държава, в която няма нищо друго – ама нищо друго – освен планини. Местните се шегуват, че ако се разгъне, територията им ще е колкото на Щатите. За щастие пътищата се поддържат – добре асфалтирани, с маркировка, мантинели, знаци и разумни ограничения на скоростта – така че шофирането из всички тези планини е по-скоро изморително, отколкото опасно.

1280px-Road_nr_4_in_Montenegro_(Tara_canyon)[1]

А нощем, разбира се, всичко става черно. Нашият колоритен кордон, воден от мацка на мотор, която единствена е минавала по този път и го знае, и следван от два автомобила набор 95, по организационни и други причини се забави и потеглихме чак по обяд, като съответно значителна част от пътя минахме по тъмно. Така успяхме да видим нощен панорамен изглед към Будва от планината – много красива гледка. Чувството от тази гледка на фона на умората от пътя, смесено с вълнението от първото виждане на морето за 2014 (нали сме невидели софиянци), е уникално.

mcg-slika-dana-2013-07-22-budva-nocu-ivan-cucuk[1]

Като изключим непосредствената близост до стръмната планина, курортът не се отличава много от нашите по Черно море – красив стар град, в спокоен залив, обграден от набързо построени хотели и блокове. Личи си, че атмосферата е била по-лежерна и айляшка, но в последните години са попрекалили с бетона.

Сред туристите преобладават сърби и руснаци. Последните често си купуват и жилища – нашата хазяйка също беше рускиня и съм й много благодарен, че беше така любезна да ни посрещне в такъв нечовешки късен час (ако помня добре, беше между 2 и 3 през нощта). Бяхме разквартирувани в малък, но удобен апартамент в една от тези новоизникнали бетонени кутийки. успяхме да се сместим, въпреки че апартаментът май не беше предвиден за 7 души и трябваше да се прескачаме. Но след 4 дни на палатки, всяка квартира с баня и пералня е достатъчна, за да предизвика бурни, нестихващи аплодисменти, прерастващи в овации и завършващи с дружното хъркане на уморените герои.

4 държави, 10 дни и 7 изрода. Ден 5: Дойчланд юбер алес

Последният ден в Нови Сад започна приятно, лежерно и слънчево. Все повече от гостите на къмпинга изпитваха проблеми с ранобудещото слънце, а вероятно и с махмурлука, затова търсеха спасение под големия ламаринен навес, който предлагаше повече прохлада в сравнение с палатките. Затова и навесът заприлича на лазарет…

WP_20140713_056

Ние обаче си бяхме свежи като краставички, като изключим симптомите на обикновен мързел. Затова и денят ни продължи със следобедна разходка по дунавския бряг и безгрижна дрямка по полянките до него. Полянките бяха и обект на безцелно зяпане, което доведе до намирането на известен брой четирилистни детелини.

2014-07-13-1167

Както и в белградския епизод, ранната вечер пък се проведе по схемата „футбол + плескавица“.

Този път мачът обаче не беше какъв да е, а финал на световното, така че намирането на правилната кръчма се оказа една идея по-трудно. Въпреки това всеки знае, че на Балканите човек никога не е далече от питейно заведение, подходящо за неговите нужди, така че успяхме да намерим заведение, което да отговаря на почти всички критерии: телевизор, свободна маса, нелоша атмосфера, бира и прилични цени.

Защо „почти“? Защото се оказа, че местенцето няма кухня, а всички бяхме гладни. Никакъв проблем за сръбската ресторантьорска индустрия! Хората направо ни предложиха да си поръчваме от съседния ресторант, въпреки че – доколкото ми се стори – той нямаше нищо общо с бара, където бяхме седнали. Комшиите им, съответно, също нямаха никакви възражения и в крайна сметка келнерът от другото заведение от време на време прескачаше и донасяше по нещо, докато масата не се напълни с чинии до краен предел. Някои стигнаха дотам, че си поръчаха върхът на месоядството – огромна плескавица с бекон, аз пък нещо не се чувствах в кондиция за тежки храни, та се задоволих с някакви скромни гъби с ориз.

Germany_and_Argentina_face_off_in_the_final_of_the_World_Cup_2014_-2014-07-13_(45)

Ядене, пиене и мачле – какво повече му трябва на човек? Музика за душата, разбира се. Като цяло моето лично присъствие на фестивала в неделя се изчерпа със Suede – може би едно от най-известните имена в този ден. Както ги описах на една от нашите спътнички, те са липсващото звено между глем рока и брит попа. Въпреки, че мачът леко се проточи с продължения, този път не закъсняхме. Абе всъщност закъсняхме си, но само с около 30 секунди – освен първите акорди, си чухме всичко.

Suede, както установих, по моето скромно мнение звучат по-добре на живо. Предполагам, че много хора си имат поне една такава банда, която им е любима, но понякога на запис им се струва някак прекалено шлифована, а на концерт звученето, макар да е професионално и пипнато отвсякъде, все пак е една идея по-сурово и… абе с повече рок. Музика с камъни в нея, както пише другаря Пратчет.

И така – със Suede, четири бири и прощална разходка из любимата крепост завърши моето лично присъствие на EXIT 2014. Някои останаха и до по-късно, но пуста далновидност и перспективно мислене – идеята че на другия ден ни чакат 10 часа шофиране до Черна Гора не ми даваше мира и предпочетох да се оттегля в палатката си рано-рано (едва в 3 сутринта).

4 държави, 10 дни и 7 изрода. Ден 4: още музика!

12 юли беше хубав ден, водата спря да се лее от небето, калта в Петроварадин изсъхна и широките маси продължиха да пият, да пеят и да се веселят. В тази пращулка ще приложа няколко клипчета за доказателство 🙂

Сутринта и следобедът преминаха отново в безгрижно размотаване, включващо разходки, хапване, пийване и обичайните неща, като в крайна сметка пак пропуснахме първите концерти за деня, както явно става винаги.

Затова не видяхме на живо тези симпатични виолончелисти, които вероятно много от вас вече познават благодарение на Интернет:

За сметка на това пристигнахме навреме за сета на Деймън Олбърн, известен като основната движеща сила зад брит-рок легендите Blur, по-късно – като основната движеща сила зад свежата и оригинална анимирана група Gorillaz. В момента той се занимава със солови проекти, като на сцената на EXIT наблегна на тях, но изпълни и по едно от старите си славни парчета. Като цяло успя да ни отнесе главите някъде в небесата и единодушно се съгласихме, че този човек има много голямо его, но с основание – и му се получава 🙂

За край ще приложа нещо по-некомерсиално и ебавателно, което лично аз проспах, но няколко от моите другари са видели. Още от началото някои имена в програмата ни се сториха доста забавни, сред които най-весело звучеше „Двадесеторица“ и се чудехме дали наистина са 20 на брой. Е, оказа се, че са си точно толкова – по описания на очевидци, приличат на неуспял футболен отбор, който е започнал да се занимава с веселяшка и майтапчийска музика. На такива фестивали винаги си заслужава да чуеш и нещо местно, след като си задоволил мерака си да видиш хедлайнърите.