Автор: доц. д-р Веселин Босаков

Въведение: Падението на политическото слово

В Платоновия диалог „Федон“ са запечатани едни от найпроницателните думи на Сократ: „Бъди уверен, драги Критон, че неточната реч е не само сама по себе си грешна, но тя заселва и душата със зло.“ [3] Векове по-късно, в своето „Писмо за хуманизма“, Мартин Хайдегер ще надгради тази онтологична обвързаност между словото и човешката същност със знаменитата си теза: „Езикът е домът на битието. В неговия подслон живее човекът. Мислещите и сътворяващите словото са пастирите на този подслон.“ [2]

Ако приложим тези два фундаментални философски стълба към съвременния български политически и медиен дискурс, ще открием, че „домът на нашето битие“ се намира в състояние на опасен структурен разпад. Езиковите деформации, които ежедневно отекват от парламентарната трибуна и телевизионните екрани, не са просто невинни граматически пропуски, плод на умора или диалектно минало. Те са ясен симптом за дълбока криза в мисленето, понятиен хаос и ценностен колапс на управляващия елит.

Когато съвременният държавник, министър или анализатор застане пред микрофона, той неизбежно задейства сократовия императив: „Говори ми, за да те видя.“[4] Това, което виждаме обаче, не е автентична загриженост за полиса, а интелектуална немощ, скрита зад фасадата на тежки, но сгрешени думи. Настоящият анализ изследва конкретните проявления на тази речева деградация, за да разкрие как езиковият хаос подменя реалността и ерозира тъканта на българското общество.

Паронимите: Когато маската на софиста пада

За да разберем мащаба на това онтологично отчуждение, за което говори Хайдегер, трябва да напуснем територията на чистата абстракция и да се вгледаме в конкретната езикова емпирия на нашия преход. Първият ясен маркер за понятиен хаос, при който думите губят своята автентична същност, са паронимите — онези близкозвучащи понятия, чието произволно смесване разголва интелектуалната претенция на говорещия. Ярък пример е упоритата употреба на глагола „компроментирам“ вместо правилния „компрометирам“. Вкарването на излишното „н“ променя корена и смисъла, превръщайки опита за юридическа или политическа тежест в нелепица. Още по-тревожно е явлението в икономическия дискурс, където политици и водещи често заявяват, че държавата трябва да „екстрадира“ максимума от европейските фондове, бъркайки термина с „екстрахирам“ (извличам). Вместо да извлекат същността, те символично прогонват извън граница финансовия ресурс.

Когато в бюджетната комисия депутати дебатират за „икономичния растеж“ на страната, те демонстрират липса на езиков усет: „икономичен“ означава пестелив (като домакински уред), докато растежът може да бъде единствено „икономически“ (свързан с икономиката). По същия начин административният жаргон роди чудовищни глаголи като „входирам“ и „презентирам“ — опитът да се избягват чистите форми „подавам“ и „представям“ цели единствено софистическо прикриване на чиновническото безсилие зад изкуствен интелектуализъм. 

На 27 април 2026г. президентът Илияна Йотова каза: „Зная колко важно е за институцията, която представям.”, вместо „представлявам” (БНР, „12+3”).

Представям и представлявам са типични пароними. Те имат сходен звуков състав и общ корен, но се различават по своето значение и граматическа употреба. Смесването им е лексикална грешка в българския език. 

Разлики в значенията:

• Представям
  • Запознавам някого с друг човек (напр. „Искам да ви представя моя колега“).
  • Показвам или излагам  пред публика (напр. „Авторът представя новата си книга“). 
  • Посочвам доказателства или документи (напр. „Трябва да представя лична карта“).
  • Изигравам роля в театър или кино.
• Представлявам
  • Действам от името на някого като негов пълномощник (напр. „Адвокатът представлява клиента в съда“).
  • Съм по своята същност, означавам или изразявам нещо (напр. „Този проект представлява голям интерес за нас“).

Сравнителен преглед:

Глагол	Основно действие	Примерен израз
Представям	Показване, запознаване, излагане	„Утре ще представя доклада.“
Представлявам	Упълномощаване, същност, въплъщение	„Президентът представлява Президентската институция.“

Чрез тези пароними говорещият се проваля на Сократовия тест; той показва, че не контролира смисъла на думите си, а е воден механично от тяхната външна звучност.

Плеоназмите: Триумфът на празнословието (Das Gerede)

Ако паронимите разкриват объркани понятия, то плеоназмите демонстрират разточително многословие, което Хайдегер в „Битие и време“ определя като Das Gerede (бъбрене, празнословие) [1]. Според философа, бъбренето е възможност да се разбира всичко без предварително усвояване на същността; то освобождава говорещия от задачата на истинското разбиране [1].

Всекидневието ни е залято от политически плеоназми като „първи приоритет“ или „основен приоритет“. Тъй като думата „приоритет“ произлиза от латинското prior (преди) и по дефиниция означава нещо, което стои пред всичко останало, той логически не може да бъде първи, втори или трети. Изразът „взаимен компромис и от двете страни“ се превърна в клише по време на преговори за коалиции, макар компромисът по същество да е двустранен акт. Фрази като „лично аз смятам“ или „мое лично мнение“ доминират телевизионните дебати, пренебрегвайки факта, че глаголът в първо лице („смятам“) вече съдържа субекта в себе си. При плеоназма втората дума логически се съдържа в първата. Едната дума е напълно излишна за смисъла.

• Пример: „Млад младеж“
• Пример: „Първоначален дебют“ (дебютът винаги е първи)
• Пример: „Снежна виелица“ (виелицата винаги е от сняг)
• Пример: „Подарък-изненада“ (подаръкът по презумпция е такъв)

При тавтологията има буквално повторение на еднакви думи или еднакви корени в близък текст. Често се дължи на беден речник.

• Пример: „Яде ядене“
• Пример: „Маслото е маслено“
• Пример: „Организирам организация“
• Пример: „Вървя по извървения път“  Накратко:
• Плеоназмът повтаря смисъла (с различни думи).
• Тавтологията повтаря звученето/корена (на същите думи).

Ето конкретни примери за плеоназми и тавтологии, уловени в речите и анализите на медийния и политическия елит:

Плеоназми в политическия и медийния елит

При тях думите се дублират по смисъл, за да звучат по-тежко и авторитетно.

• „Взаимно сътрудничество“ / „Съвместно сътрудничество“
  • Защо е грешка: Сътрудничеството винаги е взаимно и съвместно действеие.
• „Държавен суверенитет“
  • Защо е грешка: Суверенитетът по дефиниция е свойство само на държавата.
• „Истински факти“
  • Защо е грешка: Ако едно нещо е факт, то по презумпция е истина. Несъществуващ факт няма.
• „Водещ лидер“
  • Защо е грешка: Лидерът винаги води. Няма как да бъде водещ или следващ.
• „Вътрешен инстинкт“ / „Вътрешно убеждение“
  • Защо е грешка: Инстинктите и убежденията са само и единствено вътрешни процеси.
• „Краен резултат“
  • Защо е грешка: Резултатът се появява накрая. Няма начален резултат.
• „Правен закон“
  • Защо е грешка: Всеки закон е правен акт.

Тавтологии в реториката на елита

При тях се повтарят едни и същи корени поради невнимание или бързане по време на живи участия.

• „Осигуряваме сигурност за гражданите“
  • Корени: Сигурност + осигуряваме.
• „Реформаторите искат да реформират системата“
  • Корени: Реформатори + реформират.
• „В момента се намираме в момент на криза“
  • Корени: Буквално повторение на думата момент.
• „Гласоподавателите гласуваха за промяна“
  • Корени: Гласоподаватели + гласуваха.
• „Решението, което решихме да вземем“
  • Корени: Решение + решихме.
• „Това събитие съвпадна със събитията в чужбина“
  • Корени: Повторение на думата събитие.

Защо елитът ги използва?

1. Запълване на времето: Използват се като „клишета патерици“ по време на интервюта на живо, докато мисълта се формулира.
2. Търсене на тежест: Политиците вярват, че натрупването на сложни думи прави речта им по-експертна.

Този излишен езиков шум не добавя смисъл; той има за цел просто да поддържа присъствието на политика в ефира, превръщайки говоренето в самоцел.

Оксимороните: Политическата упойка на подменената реалност

Ако плеоназмите демонстрират разточително празнословие, което запълва ефира, то следващата стъпка в деградацията на словото е още потревожна. Тя ни пренася от зоната на излишното към зоната на логически невъзможното — оксимороните, чрез които политическата софистика се опитва да съшие несъвместими реалности. Когато политическите анализатори описват разпада на коалициите като „конструктивна деструкция“, те извършват насилие над езика. Най-опасният съвременен оксиморон обаче остава „отрицателният растеж“ — официален икономически евфемизъм, въведен от министри и финансисти, за да се избегне стряскащата за избирателите дума „спад“ или „рецесия“. Растежът по дефиниция е позитивно количествено или качествено натрупване и не може да бъде негативен. По същия начин журналистите често канят гости, за да изразят своето „обективно мнение“, забравяйки, че всяко мнение е субективно виждане, изключващо абсолютната обективност. 

Ето най-ярките примери за оксиморони, които са се превърнали в политически и медийни бисери:

Парламентарни и административни бисери

• Работно посещение в почивните дни: Класически чиновнически гаф. Използва се за оправдаване на командировки до скъпи дестинации, които съвпадат с уикенда или официални празници.
• Конструктивна критика: Любимо клише по време на дебати. Критиката цели да разруши или посочи дефект, докато конструктивното действие гради. Резултатът обикновено е безсмислено говорене.
• Стабилен спад: Често се среща в доклади на икономически министри. Ако нещо спада, то не е стабилно. Фразата е опит сривът да се представи като контролиран и спокоен процес.
• Гъвкав регламент (Гъвкаво законодателство): Регламентът и законът по дефиниция са твърди правила, които трябва да се спазват стриктно. „Гъвкавостта“ им е завоалиран начин да се каже: „Ще прилагаме правилата както ни изнася“.
• Почтен политик: В масовото обществено съзнание и политическия фолклор това съчетание вече се възприема като чист оксиморон и реторичен гаф, когато се употребява като самохвалство.

Медийни гафове и репортажни абсурди

• Масово уединение: Бисер на репортери, описващи паркове или курорти по време на пандемични мерки или празнични дни. Ако хората са наводнили мястото, „уединение“ няма.
• Очаквана изненада: Водещи на новини често започват така: „Днес се случи една напълно очаквана изненада в кулоарите на парламента“. Изненадата е събитие, което не е очаквано.
• Присъствено онлайн обучение: Понятие, родено в образователните среди и отразено от медиите. „Присъствието“ изисква физическо тяло на определено място, докато „онлайн“ е виртуално.
• Траен миг: Фраза от сутрешни блокове и коментарни предавания при отразяване на исторически събития или политически срещи. Мигът е най-кратката единица за време, той няма как да бъде траен.
• Световноизвестен в тесен кръг: Използва се от медии при представяне на „експерти“ и анализатори, които никой не познава, но трябва да им се придаде изкуствен авторитет.

Международни политически класики (Станали нарицателни)

• Свободен пазар под държавен контрол: Оксиморон, раждан редовно от устите на икономически анализатори в медиите. Пазарът е свободен точно тогава, когато държавата не го контролира.
• Интелигентни оръжия: Военно-политически гаф. Оръжието е инструмент за разрушение, а интелектът е свързан с творение и мисъл.
• Прогресивна регресия: Философски опит на леви или десни идеолози да обяснят защо мерките им връщат икономиката назад.

Чрез тези логически парадокси езикът престава да бъде пастир на битието и се превръща в инструмент за технологично манипулиране. Истината за кризата или за мотивите зад дадено политическо решение бива умишлено погребана под пластове от противоречиви понятия.

Речевата небрежност и забравянето на Битието

Всички тези натрупани езикови деформации се допълват от чиста граматическа и фонетична небрежност, която Хайдегер би нарекъл „забравяне на битието“ (Seinsvergessenheit). Използването на грешни предложни конструкции като емблематичното „напредвид“ (вместо „предвид“), диалектните форми „влезна“, „слезна“, „излезна“ от трибуната на Народното събрание, както и масовото грешно ударение на съществителното „училищА“ (вместо книжовното „учИлища“) от страна на образователни министри, показват тотално отчуждение от родното слово. Езикът вече не се възприема като светилище или памет на нацията, а като прагматичен инструмент, захвърлен в депото за скрап на политическия пиар. През този увреден говор ние вече ясно „виждаме“ профила на съвременния ни управленец, което ни задължава да потърсим онтологичните последствия за обществото ни в едно финално обобщение.

Заключение: Бездомното битие и пътят към истината

Когато езикът на управляващите се превърне в това, което Хайдегер определя като неавтентично празнословие, последиците за държавата са разрушителни. Говоренето на българския политически елит, задръстено от пароними, плеоназми, тавтологии, оксиморони и други логически и граматически абсурди, вече не разкрива истината, а я прикрива. То умишлено произвежда понятийна мъгла, в която избирателят да загуби своите ценностни ориентири. Резултатът от това систематично насилие над словото е лесно видим в днешната социално-политическа реалност. Изправени пред елит, чийто говор разкрива — по Сократ — единствено некомпетентност, демагогия и интелектуална арогантност, българските граждани реагират с дълбока апатия и отказват да участват в езикова игра, която ги лъже и обижда интелигентността им. Появява се пропаст между кухия, политически говор“ и суровата „житейска реалност“. Порутеният език на българския елит води до порутено, неавтентично битие на цялото общество. Когато неграмотността се превръща в норма „Домът на българското битие” става неуютен, примитивен и лишен от духовен хоризонт.  Когато „домът на битието“ е увреден, последиците за обществото са разрушителни. Когато „домът на битието“ е изграден от фалшиви понятийни конструкции и езикова неграмотност, самото съществуване на нацията става несигурно, бездомно и неавтентично. Завръщането към истината в политиката е невъзможно без пречистване на езика. Политическата хигиена започва от логическата и граматическата хигиена. Само когато започнем да изискваме от тези, които ни управляват, да говорят ясно, точно и смислено, ще можем да възстановим доверието в институциите и да съградим наново един достоен, споделен дом за българското битие.

Библиографски бележки

• Хайдегер, Мартин. Битие и време. Превод от немски Димитър Денков. София: Изд. „Лик“, 2005. (Вж. параграф 35 относно концепцията за Das Gerede / Празнословието).
• Хайдегер, Мартин. „Писмо за хуманизма“. В: Съществуване и битие. София: Изд. „Критика и хуманизъм“, 1993, стр. 45–80.
• Платон. „Федон“. В: Диалози, Том 2. Превод от старогръцки Георги Михайлов. София: Изд. „Наука и изкуство“, 1982.
• Платон. „Апология на Сократ“. В: Диалози, Том 1. Превод от старогръцки Богдан Богданов. София: Изд. „Наука и изкуство“, 1979.

Автор: доц. д-р Веселин Босаков

Пиесата „В очакване на Годо“ (на френски: En attendant Godot) е дело на ирландския писател и драматург Самюъл Бекет. Любопитното е, че той първоначално я написва на френски език в края на 40-те години на миналия век, а по-късно сам я превежда на английски. Творбата се смята за едно от най-значимите произведения на 20-и век и е емблематична за „Театъра на абсурда“. Пиесата е наситена с дълбоки философски въпроси, които отразяват разочарованието и духовната криза в Европа след Втората световна война.  Основните идеи, които Бекет изследва са:

1. Абсурдизъм и безсмислие

Централната идея е, че човешкото съществуване е фундаментално ирационално и лишено от присъщ смисъл.

• Липса на действие: Самата структура на пиесата, в която „нищо не се случва“, подчертава безсмислието на човешките усилия в свят без ясни отговори.
• Цикличност: Времето не е линейно, а се върти в безкраен кръг – героите повтарят едни и същи действия и думи, което засилва усещането за капан.  

2. Екзистенциална самота и очакване

Бекет поставя героите си в „празно“ пространство, където единствената им цел е самото очакване на Годо.Кой е Годо? Той често се интерпретира като символ на божество, спасение или някаква висша цел, която винаги остава недостижима.

Идентичност: Персонажите Владимир и Естрагон често забравят кои са и какво са правили вчера, което поставя под въпрос стабилността на човешкото „Аз“.  

3. Криза на езика и комуникацията

Езикът в пиесата не служи за предаване на информация, а за запълване на тишината. Героите говорят, за да „си дават вид, че съществуват“.

• Разпад на диалога: Често репликите им се разминават, думите губят значението си и комуникацията става невъзможна, подчертавайки изолацията на индивида.

4. Връзката господар-роб

    Чрез образите на Поцо и Лъки Бекет изследва темите за властта, зависимостта и социалната йерархия. Тази динамика показва как хората често се вкопчват в жестоки или неравностойни отношения само за да избягат от ужаса на самотата. 

5. Нихилизъм срещу Надежда

    Въпреки че светът на Бекет изглежда мрачен, самото решение на героите да продължат да чакат и да не се откажат (или да не се самоубият) се разглежда като форма на трагичен стоицизъм или упорита надежда пред лицето на нищото.

     Връзката със сегашното състояние на нещата у нас е поразително актуална, тъй като абсурдът на Бекет не е просто литературно течение, а състояние на духа, което често се проявява в периоди на обществена и политическа стагнация.

Ето няколко паралела със сегашната ситуация в България:

„Политическо очакване на Годо“: 

• През последните години нашето общество се намира в състояние на безкрайно изчакване(очакване) – на „новия спасител“, на „редовното правителство“ или на „голямата промяна“. Подобно на Владимир и Естрагон, ние често стоим на едно място, водим едни и същи спорове, докато реалното действие постоянно се отлага за „утре“.

• Усещане за цикличност: Много хора у нас изпитват чувството, че времето е спряло или че се въртим в кръг (поредица от избори, едни и същи политически сюжети). Това е чиста форма на Бекетова цикличност – много шум и говорене, след които ситуацията остава непроменена.

• Криза на смисъла и езика: В публичното ни пространство думите често губят първоначалното си значение. Понятия като „реформа“, „морал“ и „отговорност“ се употребяват толкова често и безрезултатно, че се превръщат в „празни фрази“ – точно както героите на Бекет говорят, само за да запълнят плашещата тишина на бездействието.

• Връзката Поцо – Лъки: Отношенията на зависимост и клиентелизъм в обществото ни често напомнят на този модел. Това е гротескна динамика, при която единият води, а другият изпълнява, но и двамата са еднакво нещастни и вързани един за друг от страх пред неизвестното.

• Екзистенциална умора: Общото чувство на апатия и скептицизъм („Нищо не може да се направи“) е централна тема при Бекет. Когато хората спрат да вярват, че техните действия имат значение, те влизат в ролята на Бекетови персонажи – наблюдатели на собствения си живот, които просто „убиват времето“. В този смисъл, Бекет е по-актуален от всякога, защото ни показва огледало на собственото ни пасивно очакване някой друг да реши проблемите ни.

Дефиницията за песимиста като „добре информиран оптимист“ перфектно описва българския „Бекетов цикъл“.

Ако пренесем това към пиесата, българският избирател преминава през тези фази на всеки няколко месеца:

1. Преди изборите (Владимир): Ние сме на пътя, под дървото, и вярваме, че този път Годо (спасителят, реформаторът, решението) наистина е пратил момчето да каже, че идва. Имаме енергия, спорим и кроим планове.
2. След изборите (Естрагон): Годо отново не идва (или идва някой, който не прилича на него). Обувките ни стискат, гладни сме и единственото, което ни остава, е да кажем: „Нищо не може да се направи“.

Този преход от „непоправим оптимизъм“ към „информиран песимизъм“ всъщност е защитен механизъм. В света на Бекет навикът е това, което ни пречи да полудеем. У нас навикът да се разочароваме се е превърнал в национална черта, която ни помага да оцелеем до следващото „очакване“.

Интересно е, че в пиесата героите на два пъти мислят за самоубийство, но въжето винаги се къса или го забравят. Това много напомня на българския жилав стоицизъм – колкото и да е абсурдна ситуацията, ние намираме начин да се пошегуваме с нея (често с черен хумор) и да продължим напред.

Дали този цикъл на „оптимизъм-разочарование“ може изобщо да бъде прекъснат, или сме обречени на вечно очакване по сценария на Бекет?

Цикълът може да бъде прекъснат, но за това е нужна еволюция. Еволюцията е дълъг процес, който се забавя от хора, които имат интерес този цикъл да не бъде прекъснат. Точно тук се проявява политическата и социалната страна на абсурда. В света на Бекет героят Поцо (господарят) има директен интерес Лъки (слугата) да остане в подчинение, да не мисли самостоятелно и да следва заповеди, дори когато те са напълно безумни. Въпросът за еволюцията и изкуственото ѝ забавяне добавя един много важен слой към философската картина:

1. Интересът от стагнацията: За тези, които „държат въжето“, абсурдът е удобен. Когато обществото е в състояние на вечно очакване и апатия, то е по-лесно за манипулиране. Ако Годо никога не идва, но хората продължават да го чакат, статуквото е гарантирано.
2. Еволюция срещу Инерция: Еволюцията изисква осъзнаване – моментът, в който Владимир и Естрагон решават да спрат да чакат под дървото и да тръгнат в някаква посока. Но Бекет завършва пиесата с емблематичната ремарка: „Те не мръдват“. Това „немръдване“ е именно резултатът от забавената еволюция и страха от промяната.

• Информираният песимизъм като спирачка: Парадоксално, но определението за песимиста като добре информиран оптимист също може да бъде част от „забавянето“. Когато човек е „прекалено добре информиран“ за провалите от миналото, той често губи воля за действие, мислейки си, че еволюцията е невъзможна. В този контекст образованието е много важен фактор, ако доведе до критична маса от активни граждани. Но от друга страна за много хора чакането (очакването) е по-удобно, защото минимизира риска, а и ако не се сбъдне това, което се чака (очаква), тогава те ще имат повод да са недоволни, да мърморят и да попържат. Това е свързано с психологията на „удобното нещастие“ и описва един специфичен вид „емоционална рента“ – печалбата от това да си жертва. Този модел на поведение има няколко „предимства“ за тези, които го избират:
• Бягство от отговорност: Ако чакаш някой друг (Годо) да промени живота ти, ти не носиш вина за собствения си неуспех. Ако не се случи – виновен е Годо, системата, съдбата.

• Легитимиране на пасивността: Псуването и оплакването се превръщат в ерзац (заместител) на действието. Човек има усещането, че е направил нещо („казах им го аз в социалните мрежи/кръчмата“), докато всъщност е останал на място.

• Зоната на комфорт в абсурда: Парадоксално, но познатото лошо е помалко плашещо от непознатото добро. Промяната носи риск от грешка, докато вечното недоволство е сигурна територия. При Бекет Владимир и Естрагон често казват: „Да си вървим“, но веднага след това се сещат: „Не можем… Чакаме Годо“. Това е перфектното извинение за парализа. Те се оплакват от миризмата на краката си, от глада, от битието, но това оплакване е тяхната спойка. Без него те биха останали в пълна тишина, изправени пред собствената си празнота.

Постигането на критична маса от информирани и активни граждани  всъщност е моментът, в който цената на чакането става по-висока от цената на риска. 

Автор: Стивън Христофору, екип за младежко служение към Гръцката православна архиепископия в Америка

Помощ, затворен съм.

Това, че си стоим вкъщи от няколко седмици, опъва нервите на много хора. Може би ти липсват приятелите, които не си виждал лично, а също така ти идват в повече членовете на семейството, с които си наблъскан под един покрив и се виждате всеки ден. И на всичкото отгоре много хора се справят трудно с това, че не могат да посещават църковни служби.

Видях хората да изразяват много емоции през последните няколко седмици – от тъга и копнеж по богослуженията, до гняв спрямо църковните водачи заради това, че искат от нас да си останем вкъщи. Мисля, че много от тези чувства ще стават все по-силни с всеки изминал ден, защото изглежда, че тази година ще бъдем в тази ситуация и по време на Страстната седмица и Пасха.

Великият пост е време, когато богослуженията са по-чести и много хора са разочаровани от това, че изминаха седмици, през които не сме стъпвали в църква; седмици, през които не получаваме Светото причастие; и е много вероятно тази година да отпразнуваме Великден от дома си, гледайки литургията на живо пред екрана.

Църквата изоставила ли ни е? Църковните водачи страхливци ли са? Не е ли някак небогоугодно да позволим на някакъв си вирус напълно да спре нашите служби през Великия пост и да ни попречи да отпразнуваме възкресението на Господа?

Ще бъда честен: през последните няколко седмици се борих с много от тези мисли, но преди няколко дни разговарях с мой познат монах, който ми разкри наистина важна гледна точка за възможния отговор на тежката задача да бъдем християни под карантина. Ще разгледаме по-отблизо две неща: една молитва, която четем, докато се подготвяме за Свето Причастие, и една притча, която четем в църквата всяка година.

Първо – молитвата. Църквата ни предлага няколко красиви молитви преди причастие, и в моментите буквално преди да приемем плътта и кръвта на нашия Господ, Църквата ни води да кажем:

„Вярвам, Господи, и изповядвам, че Ти си наистина Христос, Син на живия Бог, Който дойде в света да спасиш грешните, от които първият съм аз.“

Ако четеш тези молитви преди литургията, може да се изкушиш да пренебрегнеш това важно изречение и да пропуснеш това, което Църквата ни кани да кажем. Църквата ни подканва да признаем на глас, че сме най-големите грешници в целия широк свят! Църквата приканва всеки от нас да насочи пръст не към ближния си, дори и не към някакъв суперзлодей от световна класа, а към себе си; да поеме отговорност за греховете си и да признае със смирение, че няма никого, когото да посочи с гордост и да каже „поне не съм толкова лош, колкото този човек!“

Признавам, че няма друг освен мен, който толкова отчаяно да се нуждае от спасението, което само Исус Христос предлага, и ако наистина се молех за това преди литургия, ако наистина го мислех, тогава смятам, че бих приемал литургията много по-сериозно, отколкото обикновено го правя. Мисля, че далеч по-трудно бих приел Светото Причастие за даденост, отколкото го правя по принцип. Защото ако наистина съм пръв сред грешниците, тогава не заслужавам Божествената литургия. Нямам право да получавам Божието тяло и кръв на всяка литургия като дар.

Всеки шанс да видим Божията благодат е подарък и може би като някой, който е дълбоко недостоен за този дар, мога да използвам този момент от карантината като възможност да разсъждавам върху този дар и да си задам някои трудни въпроси; защото когато църквата беше отворена за вечерня или за молитви през седмицата, често си измислях извинения и не ходех. Дори в някои неделни сутрини се успивах и се оправдавах с това, че съм имал дълга седмица и се нуждая от почивка.

Получавам плътта и кръвта на моя Господ и Спасител недостойно през целия си живот, но вместо да се изправя лице в лице с това недостойнство, прекарах целия си живот в оправдания – всеки път, когато съм пропускал богослужение, или съм се отнасял зле с хората, или съм изповядвал един и същ грях отново и отново, без да полагам никакви истински усилия да се покая; и сега, когато не мога да присъствам на Божествената литургия, отново соча с пръст някой друг и обвинявам някой друг за моите духовни тегоби, вместо да поема отговорност заради факта, че да, аз съм пръв сред грешниците и често приемам за даденост спасението, което Господ ми предлага.

Но това не означава ли, че сега трябва да посещавам църковни служби повече от всякога? Не трябва ли всички да се събираме за Литургията и да отправяме молитви за света, който се бори с коронавируса? Е, нека да разгледаме второто нещо, което исках да споделя: притчата.

Всяка година в осмата неделя от Великия Пост четем притчата за добрия самарянин. Спомняте си историята: човек е пребит от разбойници и оставен да умре, а самарянин го намира и се грижи за него. Но в момента искам да се съсредоточа върху двамата, които подминали човека преди това: двамата, които пренебрегнали пребития човек, оставен да умре. Тези двама души били религиозни фигури – единият бил свещеник, а другият – левит.

Свещениците били тези, които принасяли жертви, а левитите също имали свои религиозни задължения в храма. Когато свещеникът и левитът видели пребития мъж, не спрели да му помогнат. Те просто преминали от другата страна на улицата и продължили по пътя си. Интересно е, че и двамата били религиозни дейци – хора с религиозни задачи в храма.

Може би са били на път към храма за служба; може би не са искали да имат контакт с мръсен, окървавен човек, който би ги направил ритуално нечисти и следователно би им попречил да изпълнят задълженията си в храма. Каквото и да са мислели, ясно е, че тези две религиозни фигури всъщност не са разбирали истинския смисъл на Закона: обичай Бога с цялото си сърце, душа и разум; и обичай ближния си като себе си.

Те имали някакъв друг приоритет, който ги накарал не просто да подминат този жестоко пребит човек, а буквално да преминат от другата страна на пътя, за да бъдат максимално далеч от него.

Като християни, ние сме призвани да бъдем смели в лицето на опасността, защото един ден от нас може да бъде поискано да пожертваме много, дори живота си, в името на Господа. Но ако отида на църковна служба насред това вирусно огнище, това няма да бъде израз на смелост; няма да изложа своя живот на риск в името на Евангелието. Aз ще изложа на риск живота на ближния си заради моите религиозни ритуали. Аз ще съм този, който пресича улицата, така както направили свещеникът и левитът, за да не гледам страданията на моя ближен, докато се отправям към храма.

Вижте, никой от нас не е очаквал такъв Велик пост. Вероятно и Великден няма да е това тържество, на което се надяваме. Сигурно обаче мога да приема гнева, безсилието и нетърпението си, и да ги заменя с две други нагласи: смирение и копнеж. Може би тази карантина е възможност смирено да осъзная, че аз наистина съм пръв сред грешниците и че наистина трябва да пристъпвам към чашата не по право, а с благоговение; и може би мога да използвам тази карантина, за да развия по-дълбок копнеж за молитва, по-дълбок копнеж за поклонение.

Не съм сигурен кога ще успеем да се съберем отново като Господно тяло. Не съм сигурен кога ще успеем да приемем отново плътта и кръвта на Господа, но се надявам, че когато дойде този ден, ще имам чисто и смирено сърце, което да покажа на Бога. Надявам се, че ще стоя сред моите братя и сестри в Христа с радостта, която трябва да съпътства всяка литургия. Надявам се, че този ден ще бъде ден, в който ще мога да стоя като християнин, рамо до рамо с моите братя християни и да вкуся Господното Царство. Затова нека останем вкъщи заради любовта и да живеем в Православието.