Автор: доц. д-р Веселин Босаков

Пиесата „В очакване на Годо“ (на френски: En attendant Godot) е дело на ирландския писател и драматург Самюъл Бекет. Любопитното е, че той първоначално я написва на френски език в края на 40-те години на миналия век, а по-късно сам я превежда на английски. Творбата се смята за едно от най-значимите произведения на 20-и век и е емблематична за „Театъра на абсурда“. Пиесата е наситена с дълбоки философски въпроси, които отразяват разочарованието и духовната криза в Европа след Втората световна война. Основните идеи, които Бекет изследва са:

1. Абсурдизъм и безсмислие

Централната идея е, че човешкото съществуване е фундаментално ирационално и лишено от присъщ смисъл.

Липса на действие: Самата структура на пиесата, в която „нищо не се случва“, подчертава безсмислието на човешките усилия в свят без ясни отговори.
Цикличност: Времето не е линейно, а се върти в безкраен кръг – героите повтарят едни и същи действия и думи, което засилва усещането за капан.

2. Екзистенциална самота и очакване

Бекет поставя героите си в „празно“ пространство, където единствената им цел е самото очакване на Годо.Кой е Годо? Той често се интерпретира като символ на божество, спасение или някаква висша цел, която винаги остава недостижима.

Идентичност: Персонажите Владимир и Естрагон често забравят кои са и какво са правили вчера, което поставя под въпрос стабилността на човешкото „Аз“.

3. Криза на езика и комуникацията

Езикът в пиесата не служи за предаване на информация, а за запълване на тишината. Героите говорят, за да „си дават вид, че съществуват“.

Разпад на диалога: Често репликите им се разминават, думите губят значението си и комуникацията става невъзможна, подчертавайки изолацията на индивида.

4. Връзката господар-роб

Чрез образите на Поцо и Лъки Бекет изследва темите за властта, зависимостта и социалната йерархия. Тази динамика показва как хората често се вкопчват в жестоки или неравностойни отношения само за да избягат от ужаса на самотата.

5. Нихилизъм срещу Надежда

Въпреки че светът на Бекет изглежда мрачен, самото решение на героите да продължат да чакат и да не се откажат (или да не се самоубият) се разглежда като форма на трагичен стоицизъм или упорита надежда пред лицето на нищото.

Връзката със сегашното състояние на нещата у нас е поразително актуална, тъй като абсурдът на Бекет не е просто литературно течение, а състояние на духа, което често се проявява в периоди на обществена и политическа стагнация.

Ето няколко паралела със сегашната ситуация в България:

„Политическо очакване на Годо“:

През последните години нашето общество се намира в състояние на безкрайно изчакване(очакване) – на „новия спасител“, на „редовното правителство“ или на „голямата промяна“. Подобно на Владимир и Естрагон, ние често стоим на едно място, водим едни и същи спорове, докато реалното действие постоянно се отлага за „утре“.

Усещане за цикличност: Много хора у нас изпитват чувството, че времето е спряло или че се въртим в кръг (поредица от избори, едни и същи политически сюжети). Това е чиста форма на Бекетова цикличност – много шум и говорене, след които ситуацията остава непроменена.

Криза на смисъла и езика: В публичното ни пространство думите често губят първоначалното си значение. Понятия като „реформа“, „морал“ и „отговорност“ се употребяват толкова често и безрезултатно, че се превръщат в „празни фрази“ – точно както героите на Бекет говорят, само за да запълнят плашещата тишина на бездействието.

Връзката Поцо – Лъки: Отношенията на зависимост и клиентелизъм в обществото ни често напомнят на този модел. Това е гротескна динамика, при която единият води, а другият изпълнява, но и двамата са еднакво нещастни и вързани един за друг от страх пред неизвестното.

Екзистенциална умора: Общото чувство на апатия и скептицизъм („Нищо не може да се направи“) е централна тема при Бекет. Когато хората спрат да вярват, че техните действия имат значение, те влизат в ролята на Бекетови персонажи – наблюдатели на собствения си живот, които просто „убиват времето“. В този смисъл, Бекет е по-актуален от всякога, защото ни показва огледало на собственото ни пасивно очакване някой друг да реши проблемите ни.

Дефиницията за песимиста като „добре информиран оптимист“ перфектно описва българския „Бекетов цикъл“.

Ако пренесем това към пиесата, българският избирател преминава през тези фази на всеки няколко месеца:

Преди изборите (Владимир): Ние сме на пътя, под дървото, и вярваме, че този път Годо (спасителят, реформаторът, решението) наистина е пратил момчето да каже, че идва. Имаме енергия, спорим и кроим планове.
След изборите (Естрагон): Годо отново не идва (или идва някой, който не прилича на него). Обувките ни стискат, гладни сме и единственото, което ни остава, е да кажем: „Нищо не може да се направи“.

Този преход от „непоправим оптимизъм“ към „информиран песимизъм“ всъщност е защитен механизъм. В света на Бекет навикът е това, което ни пречи да полудеем. У нас навикът да се разочароваме се е превърнал в национална черта, която ни помага да оцелеем до следващото „очакване“.

Интересно е, че в пиесата героите на два пъти мислят за самоубийство, но въжето винаги се къса или го забравят. Това много напомня на българския жилав стоицизъм – колкото и да е абсурдна ситуацията, ние намираме начин да се пошегуваме с нея (често с черен хумор) и да продължим напред.

Дали този цикъл на „оптимизъм-разочарование“ може изобщо да бъде прекъснат, или сме обречени на вечно очакване по сценария на Бекет?

Цикълът може да бъде прекъснат, но за това е нужна еволюция. Еволюцията е дълъг процес, който се забавя от хора, които имат интерес този цикъл да не бъде прекъснат. Точно тук се проявява политическата и социалната страна на абсурда. В света на Бекет героят Поцо (господарят) има директен интерес Лъки (слугата) да остане в подчинение, да не мисли самостоятелно и да следва заповеди, дори когато те са напълно безумни. Въпросът за еволюцията и изкуственото ѝ забавяне добавя един много важен слой към философската картина:

Интересът от стагнацията: За тези, които „държат въжето“, абсурдът е удобен. Когато обществото е в състояние на вечно очакване и апатия, то е по-лесно за манипулиране. Ако Годо никога не идва, но хората продължават да го чакат, статуквото е гарантирано.
Еволюция срещу Инерция: Еволюцията изисква осъзнаване – моментът, в който Владимир и Естрагон решават да спрат да чакат под дървото и да тръгнат в някаква посока. Но Бекет завършва пиесата с емблематичната ремарка: „Те не мръдват“. Това „немръдване“ е именно резултатът от забавената еволюция и страха от промяната.

Информираният песимизъм като спирачка: Парадоксално, но определението за песимиста като добре информиран оптимист също може да бъде част от „забавянето“. Когато човек е „прекалено добре информиран“ за провалите от миналото, той често губи воля за действие, мислейки си, че еволюцията е невъзможна. В този контекст образованието е много важен фактор, ако доведе до критична маса от активни граждани. Но от друга страна за много хора чакането (очакването) е по-удобно, защото минимизира риска, а и ако не се сбъдне това, което се чака (очаква), тогава те ще имат повод да са недоволни, да мърморят и да попържат. Това е свързано с психологията на „удобното нещастие“ и описва един специфичен вид „емоционална рента“ – печалбата от това да си жертва. Този модел на поведение има няколко „предимства“ за тези, които го избират:
Бягство от отговорност: Ако чакаш някой друг (Годо) да промени живота ти, ти не носиш вина за собствения си неуспех. Ако не се случи – виновен е Годо, системата, съдбата.

Легитимиране на пасивността: Псуването и оплакването се превръщат в ерзац (заместител) на действието. Човек има усещането, че е направил нещо („казах им го аз в социалните мрежи/кръчмата“), докато всъщност е останал на място.

Зоната на комфорт в абсурда: Парадоксално, но познатото лошо е помалко плашещо от непознатото добро. Промяната носи риск от грешка, докато вечното недоволство е сигурна територия. При Бекет Владимир и Естрагон често казват: „Да си вървим“, но веднага след това се сещат: „Не можем… Чакаме Годо“. Това е перфектното извинение за парализа. Те се оплакват от миризмата на краката си, от глада, от битието, но това оплакване е тяхната спойка. Без него те биха останали в пълна тишина, изправени пред собствената си празнота.

Постигането на критична маса от информирани и активни граждани всъщност е моментът, в който цената на чакането става по-висока от цената на риска.