Беше по Колеле, майчице! А пък Рандолф беше самичък. Къде ли бяха всичките му добри приятели? Бърни, Дейв, Ники, Алис, Беги, Фрида, Вичи, Найджъл, Алфред, Клайв, Стан, Френк, Том, Хари, Джордж, Харълд? Къде ли са всички те на този ден? Рандолф тъшшно бледаше своята единствена каледна честитутка – беше я изпратил баща му, който живееше другаде.
“Не разбирам, не мога да разбера как е възможно да си толкова самотлест в този единствен ден от годината, когато човек със сигурност пречаква един-двама приятели?” – размишляваше Рандолф. И продължи, въпреки всичко, да си украсява стаята с громки и плячки. Изваднож се дочу весело думкане по тратата. Кой ли, кой ли може да е тоя, дето чука на братата моя? Той отвори, а там стоеше, там стоеше – кой там? – ами само негови приятели. Бърни, Дейв, Беги, Фрида, Вичи, Найджъл, Алфред, Клайв, Стан, Френк, Том, Хари, Джордж, Харълд, нали?
“Е, хайде, заповядайте, влезте, стари другари, приятели и мои хора.” Рандолф ги покани вътре с огромна усмивка на лицето. Като влязоха, те започнаха да се друсат и да скачат и крещяха с всичка сила:. “Бесела Коледа, Рандолф!” – и разни други чувотии, а после всички те се сметнаха отгоре му и със силни удари по главата го присмелиха на пода, като ревяха с пълен глас: “Ние никога не сме те обичали през всичките години, в които сме те познавали. Ти никога не си бил наистина един от нас, така да знаеш, келеш с келеш!”
И, нали разбирате, те го убиха, ала той поне не умря самотен, нали така? Весела Заколеда, Рандолф, верни стари другарю.
