Skip to main content

Колко струва музиката всъщност?

chernobyl Вашият коментар

IMAG0243 Авторското право отдавна е обект на дебати по света и у нас. Как е по света – не знам, но у нас е факт, че народът масово си „дърпа“ филми и музика оттук-оттам, и докато някои от родните „звезди“ се сърдят и тропат с краче, повечето открито заявяват, че се радват, когато са сред „най-крадените“ и имат проблем единствено ако видят свое произведение на изкуството, изпиратствано с търговска цел. Междувременно „административните“ кадри зад изкуството – продуценти, разпространители, адвокати – се борят със зъби и нокти за зачитането на авторските права, пък горепосоченият обикновен народ вижда в тях чорбаджии, изедници и кръвопийци.

Това полемизиране е странно, защото на пръв поглед нещата са прости – който работи, трябва да получи възнаграждение, всичко друго е кражба, експлоатация, както искаш го наречи. Сегашната система на възнаграждение обаче е сложна и объркана, а на обикновения човек не му е ясно защо е хубаво, че Софроний Врачански е преписал Паисиевата история, пък е лошо да запишеш на гаджето диск с лигави любовни песни (примерно).

Цената в икономиката

augmentation-prix-640x308[1]

Основната икономическа теория за цената е проста и е позната не само на икономистите, а на всеки, който има малко обща култура или сергия на пазара. Например през 13-ти век арабският философ Ибн Таймия пише: „ако желанието за стоката се увеличава, а нейната наличност намалява, нeйната цена расте. От друга страна, ако наличността на стоката се увеличава, а желанието за нея намалява, цената пада.“

Няколкостотин години по-късно класическата икономика доразвива тази идея и я описва математически, като използва познатите термини „търсене“ и „предлагане“.

Изкуствен недостиг

Като следствие, всеки „мръсен спекулант“ може да увеличи цената на стоката си, като намали общото й предлагане на пазара – стига да има тази възможност. На това му се вика „изкуствен недостиг“. За да контролираш предлагането, трябва или да се разбереш с всички останали производители и да направите картел, или самият ти да си единственият производител, демек монополист. Монополист се става, когато никой друг не може ефективно да произвежда това, което ти можеш, или пък когато имаш приятелчета в държавната власт, които ти помагат да наложиш монопола си със сила.

Конкуренция и пределна стойност

В обратния случай – конкуренция, свръхпредлагане и „заливане“ на пазара с продукти, теорията казва, че цената може да падне най-много до така наречената „пределна стойност“. Пределната стойност е разходът, измерен във време и пари, който производителят заплаща, за да създаде една допълнителна бройка от стоката си. Ако предлагането стане толкова голямо, че цената да започне да пада под пределната стойност, някои от производителите ще си кажат „майната му“ и ще започнат да си изкарват хляба с нещо друго. Така предлагането отново ще намалее и цената ще се върне към пределната стойност.

При интелектуалните продукти – филми, книги, музика и подобни – странното е, че пределната стойност на практика е нула, или поне е много близка до нулата. Ако си автор на книга и имаш едно копие, записано във файл на компютъра си, можеш на практика почти без никакъв труд и разходи да създадеш второ, след това трето, и така нататък.

Цената на интелектуалните продукти обаче не пада до пределната стойност, защото на практика те не се конкурират помежду си в икономическия смисъл на думата. Например всяка книга е уникална и не може да се замени с произволна друга книга. Както производството на сирене не е пряко свързано с търсенето на автомобилни гуми, така и предлагането на един филм не е пряко свързано с търсенето на друг.

Войните на браузърите

Има и изключения, разбира се. През 90-те години например, „войните на браузърите“ доведоха до създаването на два различни интелектуални продукта с практически еднакво приложение и свойства – Netscape Navigator и Internet Explorer. Стана точно това, което икономическата теория предсказва: цената за потребителя падна до пределната стойност, тоест 0. Повечето Интернет браузъри и днес са безплатни, а създателите им намират други начини да печелят от тях. Например в годишния си доклад, Mozilla казват: „По-голямата част от приходите на Mozilla се генерират от функциите за търсене и търговия, вградени в нашия продукт Firefox чрез всички основни партньори за търсене, включително Google, Bing, Yahoo, Yandex, Amazon, eBay и други.“

Този алтернативен модел носи на Mozilla горе-долу същите годишни приходи като тези на пазарния лидер от средата на 90-те – Netscape.

А музикантите?

При произведенията на изкуството обаче това няма как да се случи. Едно копие от песен например може да се конкурира единствено с друго копие на същата песен. И тъй като по закон всички копия принадлежат по право на един и същи производител, се получава изкуствен недостиг, защитен със закон. Обаче…

Стражари и пирати

Cartoon pirate Изкуственият монопол, разбира се, губи стойността си, когато не може да бъде приложен на практика. Така наречените „пирати“ не спират да произвеждат допълнителни копия без разрешение и да ги разпространяват на цена, равна на пределната стойност (т.е. безплатно). Някои, също както създателите на браузъри, намират непряк начин да печелят от това, и то доста стабилни пари. Други го правят заради политически убеждения, за да предизвикат полемика и реформа в законите за интелектуалната собственост. Трети търсят слава, а много просто искат да споделят любимите си произведения на изкуството с възможно най-много хора.

Важното тук е, че обществото някак си не възприема тези нарушения на закона като проблем. За разлика от повечето престъпления и нарушения, мерките срещу нарушенията на т.нар. „интелектуална собственост“ се приемат на нож от обществото и политиците са под сериозен натиск да не си дават твърде много зор.

Колумбе, да ти еба любопитството!

ACTAnymous_600px_0[1] Важно изключение е една симпатична държава, наречена САЩ. Тя е световен център за авангардни продукти на мисълта – всички са чували за Холивуд и Силициевата долина например. Там интелектуалните продукти – изкуство, софтуер, дизайн, патенти и търговски марки – се оценяват на стотици милиарди долари всяка година (а вероятно достигат и трилион) – повече от целия им военен бюджет например. Не е далеч от акъла, че там индустрията може да си позволи да лобира сред политиците толкова активно, че да вземе превес над гражданския натиск. Вероятно затова в Америка виждаме огромни обезщетения, скъпи дела, възможност да патентоваш почти всичко, както и постоянно растящ срок на авторското право, клонящ към безкрайност.

Правителството на САЩ, от своя страна, натиска останалите държави да направят същото – засега с ограничен успех. Последният сериозен опит за това беше споразумението ACTA, което в крайна сметка беше скъсано на поправителен.

И ся ко ша праим?

Факт е обаче, че дори в бастиона на авторските права – САЩ, те се нарушават постоянно и обществото не е убедено, че те трябва да бъдат защитавани винаги и на всяка цена, а законите трудно успяват да насмогнат на развитието на технологиите, които ги заобикалят. При музикантите щетата не е тотална – остават им изпълненията на живо, които имат елемент на уникалност, защото преживяването и емоцията не могат да се копират, за разлика от записите. И все пак продължават да се търсят и други решения. При всяка шокова технологична революция има реакция, има и адаптация.

В търсенето на нови решения знакова беше идеята на Radiohead през 2007 да продават новия си албум онлайн на принципа „плати колкото искаш“. Те са може би първата голяма и известна група, която прави такава смела стъпка, и месеци по-късно се оказва, че приходите даже са по-големи от тези на по-старите им албуми, продавани по стандартната схема.

Завръщането на изкуствения недостиг

По-малко известни „независими“ изпълнители предлагат още по-авангардни решения. Сигурно сте чували за Кавехи. Ако не сте – позволете си едно лирично отклонение и погледайте какво прави, защото мацката е супер талантлива и, честно да си кажа, направо съм си малко влюбен в нея:

Кавехи, както немалко други музиканти напоследък, просто продава много от записите си, преди да ги е създала, вярна на старата приказка, че след като си работил за името си, после то работи за теб. Така избягва конкуренцията на пиратите и събира средства за осъщществяването на проектите си. Платформата Kickstarter е революционно техническо средство в това отношение – виждаме как технологиите успяха да решат проблема, който създадоха. Това, което най-много ме впечатли при нейното ново EP беше опцията „кавър по поръчка“ – трима души получават възможността да платят $1000, за да вкарат в EP-то кавър версия на любима песен. Кой превари, той завари.

Това е положението, другари – докато у нас естрадните изпълнители от соца драпат за пенсии, по света търсят и намират решения как талантът да бъде възнаграден, без да чакат от държавата да им подхвърля трохи или да раздава тупаници на „пиратите“. Смятам, че това е правилният път, който засега е по-скоро пътечка, но се надявам в бъдеще да става все по-утъпкан и широк.

Общинско-хвалебствено

chernobyl Вашият коментар

dqdo-koleda-idva-s-bezplatna-sinq-zona-117118[1]Минаха почти три години от въвеждането на спорните нови правила за паркиране в баш центъра на престолния ни град, и има-няма десет месеца, откакто имам удоволствието да живея в този баш център. След като вече съм събрал лични впечатления от организацията по уличките в тази част на града, си позволявам да изкажа личното си мнение за нея, а то е неортодоксално – на мен синьо-зелената зона ми харесва и смятам, че е рядък пример как в България нещо може да се направи почти както трябва.

Казвам „почти“ заради проблемите при прохождането на синьо-зелените зони – първоначално общинската наредба си се оказа чисто и просто незаконна, и се наложи да се прилагат разни юридически врътки, за да може все пак да заработи.

Има няколко причини, поради които смятам, че синьо-зелената зона е по-скоро добра за хората в града:

1. Цената – принципът на търсенето и предлагането е сравнително прост. Ако цената е много ниска, няма да има свободни места за паркиране. Ако е твърде висока, прекалено много места ще стоят неизползвани. В момента в работните дни може би едно-две на десет места за паркиране по централните улички са свободни, което означава, че определената цена е горе-долу адекватна. Относно тарифата за жители – някои от „аристократите“ в центъра смятат, че 150 лева на година е безбожно много, но според мен си е окей и си плащам като поп (или като аристократ). Няма и 5 стотинки на час, ебаси.

2. Инфраструктура – новата маркировка показва къде се паркира, къде има гараж, къде е запазено за хора с увреждания, къде е прекалено близко до кръстовище. Дребни, но важни неща, ако искаме да има ред. Е, би било добре, по примера на много градове по белия свят, маркировката действително да е синя или зелена, за да е ясно в коя зона си точно, но може би е бяла просто защото законът го изисква. Освен маркировката има чисто нови тротоари, където спокойно да си ходиш в дъжда, без да те е страх от плокви. Има и колчета, които пречат на автомобилите да завземат отново тротоарите (в случай, че някой не е разбрал маркировката).

Знам, знам, новите хубави тротоари още не са навсякъде. Потърпете малко, работи се сравнително бързо.

3. Спазва се – вече няколко пъти с известно злорадство виждам скоби, сложени на скъпи автомобили с „милиционерски“ номера. Винаги ме радва да знам, че правилата важат за всички. Скобаджиите са усърдни в усилията си да приберат някой лев за града и обикалят редовно без да подбират.

unnamed4. В 21-ви век е – ще кажете, че SMS плащането не е кой знае колко сложна и революционна технология. Ще сте прави. Но на фона на повечето администрации в България, това си е връх на технологията. Не може да се отрече, че е безкрайно по-удобно, отколкото да обикаляш да търсиш Чичко с Талончета. Има си и мобилно приложение, което показва свободните места на няколко по-големи „сини“ паркинга.

Има ли накъде да се развива и подобрява схемата в бъдеще? Има, разбира се (баси клиширания реторичен въпрос зададох)! Движението в един милионен град е сложна работа и има много съставни части и фактори освен паркирането. Ако бачкаме усърдно и имаме малко късмет, ще трябва да мине повече от десетилетие, за да стигнем най-добрите европейски столици. Обаче, с риск някой да ме заклейми в небългарщина, ще кажа накратко: това, което виждам дотук, ми харесва.

Възкресението като хакване на системата

chernobyl 1 коментар

3966792-neo[1] В света на компютрите често се случва софтуер, проектиран по един начин, да трябва да се адаптира в движение, защото нуждите на потребителя са се променили. Би било най-лесно да се започне разработката наново от нулата, но поради липса на време и пари за това, програмистите вместо да изградят чисто нова система, пускат един след друг пачове и поправки… нещо като да ремонтираш кола, докато двигателят работи.

Представете си тогава хипотетична операционна система, която периодично пуска някакво приложение, което трие старите файлове в папките на потребителите. Да кажем, че админът Пешо по една или друга причина иска да спре това приложение, но не може, защото процесът е част от операционната система и не може да се деактивира, без да се преинсталира всичко. А ако Пешо преинсталира всичко, ще загуби важни данни.

Затова Пешо влиза с админски права в някоя от потребителските папки и създава там файл, който файловата система маркира като негова собственост. Файлът има двойнствена природа – хем се намира в потребителска папка, хем е админски файл. Когато процесът се сблъска с този файл, той се обърква, блокира, и спира – съответно триенето се преустановява и всички останали файлове също остават невредими.

Това е, според християнската доктрина, същността на Възкресението Христово: гениален план, създаден от Бог, за да обезсили смъртта. Това е ясно обяснено, например, от Св. Атанасий в неговия труд в защита на триединството на Бог: смъртта е част от света, така, както Бог го е създал; човекът все повече и повече се обръщал към злото и покварата, които неминуемо щели да доведат до неговото самоунищожение, и това не трябвало да се допуска: защото „по-добре би било въобще да не се сътворяват, отколкото веднъж сътворени, да бъдат пренебрегнати и оставени да погинат, защото пренебрегването демонстрира слабост, а не благост у Бога“. От друга страна, Бог не би могъл просто да махне с ръка и да отмени закона за смъртта, защото никой, дори той, не може да се отметне от собствената си дума: „Бог трябва да остане верен на закона за смъртта, който е положил, защото било чудовищно Бог, Отецът на истината, да се покаже лъжец заради нашата полза и съхранение“.

Решението било в създаването на друг парадокс: Бог да опита да подложи сам себе си на смърт, чрез въплъщението си в Христос. И тъй като това – Създателят на всичко да остане завинаги в нищото – би било абсурдно и технически невъзможно, смъртта просто ще изгуби своята сила. Заобиколно и необичайно, но елегантно и „хакерско“ решение на Божествената дилема. Това е православното тълкуване на събитията от Евангелията, което изключва елемента на наказание, стоварено от Бог върху плещите на своя син, само защото някой трябва да бъде наказан и да задоволи Божието его. Последната представа е често тиражирана в популярната представа за християнските вярвания, но тя се поддържа основно от западните вероизповедания. Всъщност по-ранното тълкуване, поддържано и от нашата църква, е именно това на Атанасий: чрез Въплъщението и Възкресението Господ всъщност хаква системата, за да поправи бъга, без да трябва да форматира диска.

Дали целият този ескамотаж наистина се е случил или не, може би не е най-важният въпрос. По-интересно е да се замислим за философското измерение на нещата, за елегантната и подредена християнска теология и символика, която далеч не е просто сляпа вяра, а отива много отвъд механичното и буквално възприемане на обърканите библейски източници. А за разлика от повечето библейски събития, има нещо, което е очевидно за всеки по всяко време: ние хората определено имаме двойнствена природа – хем сме като всички останали зверове и зверчета на планетата, хем не сме баш като тях… хем трябва да ядем, за да живеем, хем трябва и да мислим. Затова – наслаждавайте се на празниците, но не ги прекарвайте само в ядене 🙂

Честито Възкресение Христово!

Копчетии и социалнa справедливост

chernobyl Вашият коментар

maxresdefault Всеки, който има поне малко повече наблюдателност от средностатистическото стайно растение, е забелязал една особеност на женската и мъжката конфекция: при дамите копчетата са от лявата страна, а при господата – вдясно.

Хубаво де, но защо е така? Разбира се, в тези унисекс времена, за много модели дрехи не е съвсем ясно женски или мъжки са. Копчетата са удобен начин да направиш разлика. И все пак – защо женските копчета вляво, а мъжките вдясно? Що не, примерно, обратното?

Някои освен наблюдателни сме и любопитни, затова в такива случаи питаме Гугъл, за да си задоволим жаждата за знания. Различни източници посочват горе-долу един и същ отговор: мъжките копчета са вдясно, защото повечето хора са десничари и така, на теория, е малко по-удобно за закопчаване. Навремето жените, обаче, не са се обличали сами. Поне тези жени, които са могли да си позволят по-засукани дрешки, са имали и слугиня, която да им помага да ги облекат. Затова копчетата пак са отдясно, но от гледна точка на слугинята.

Така откриваме, че копчетата отляво са атавизъм, който отдавна не е актуален, а причината да са точно отляво е свързана едновременно с неравенството между половете и със социалното неравенство.

Но вчера, докато наблюдавах и разсъждавах върху мамологичния капитал на една приятелка, ме осени прозрение, което го няма в Гугъл – ами същия ред на разсъждения важи и при сутиените! От гледна точка на удобство и функционалност няма никаква логика сутиенът да се закопчава отзад. Все едно аз да си купя панталон с цип на задника – абсурдно е. Единствената логична причина закопчалката да се разположи там е, ако я закопчава някой друг (слугиня, майка, сестра, свекърва…)

Очевидно е, че това е обида към съвременната, независима жена. Ето защо предлагам нова феминистка кампания, от която ще спечелят и мъжете: дами, бойкотирайте сутиените, които се закопчават отзад! Избирайте модели, при които закопчалките са там, където ще можете много по-лесно да ги видите с очите си и да работите удобно с тях (ние също!). Такива модели има отдавна, но е учудващо, че още са по-скоро изключение, а не норма. Нека да използваме парадния вход, а не задния!