В една сравнително разпалена дискусия във форумите на Дир-а наскоро видях интересно твърдение: че така модерните напоследък „отворени“ лицензи като GPL и CC трудно могат да намерят почва в българското законодателство.
Не съм юрист, правото съм го учил повърхностно и то в чужбина, така че не мога да погледна професионално на въпроса, но мога да прочета закона отгоре-отгоре и да обясня как аз го разбирам.
Първият интересен текст е чл. 37, ал. 2:
Договорът за използване на произведение може да се сключи за срок до десет години. Когато този договор е сключен за по-дълъг срок, той има сила за десет години. Това ограничение не се прилага спрямо договорите за произведения на архитектурата.
Това е една ясна императивна норма, която казва: ако сега примерно пусна нещо под GPL, след 10 години спокойно мога да кажа „дотук с гювеча“. Нещо, което законодателствата на някои други държави не позволяват.
При платените, „затворени“ лицензи нещата стоят по същия начин. Някъде из къщи ми се мотае едно лицензирано копие на Windows 95, на което са му изтекли 10-те години и следователно спокойно мога да го хвърля щото вече е незаконно да го ползвам.
Интересно е и какво е записано малко по-надолу:
Когато възнаграждението, определено като еднократна сума, се окаже явно несъразмерно на приходите, получени от използването на произведението, авторът може да иска увеличение на възнаграждението. Ако не се постигне съгласие между страните, спорът се решава от съда по справедливост.
На български език:
Написвам нещо, примерно „Наръчник на градинаря“. Обявявам публично, че може да се ползва напълно безплатно със всякаква цел, включително комерсиална. След година-две откривам, че Иван Иванов от Пазарджик е напечатал Наръчника в 10-хиляден тираж и на годишното градинарско изложение в Полски Тръмбеш е успял да продаде всички копия с чиста печалба от 5 лева на бройка. От тях аз, авторът, съм получил 0%, възлизащи на 0 лева и 0 стотинки – и това е напълно в реда на нещата, защото сам съм обявил „това е без пари, правете каквото си искате с него“.
И тук е уловката – законът ми дава правото да променя решението си и да искам възнаграждение, дори със задна дата. Т.е. мога да осъдя Иван Иванов от Пазарджик да ми заплати определена справедлива част от сумата, която е спечелил благодарение на моя труд.
Тези разпоредби очевидно поставят ограничения върху open-source и open-content манията, но от друга страна са полезни, защото предпазват авторите от изнудване от страна на разпространителите. Поне на теория…
Ще ми е интересно да се зароди едно по-широко обсъждане на тези норми, включително от юристи и от други хора, които са по-навътре в нещата.
