Skip to main content

Човешки истории: (11) Кръчмата на Тошо и финансовата стабилност

drinks Един ден в един от крайните квартали на областния град настъпи суматоха.

Кръчмата на Тошо беше може би единствената атракция в квартала. Обикновено – чак след работно време. В по-ранните часове кръчмата беше тиха и спокойна. По това време Тошо решаваше кръстословици и броеше мухите.

Този ден обаче кръчмата беше пълна още по обяд. Всичко започна, когато влезе Пенчо от първия етаж. Пенчо от първия етаж живееше на първия етаж в най-големия блок на квартала. Оттам имаше добра видимост. Винаги знаеше кой минава. Понякога чуваше и какво си говорят. Всички слухове в квартала минаваха през Пенчо от първия етаж. Той каза на Тошо:

– Абе Тошо, наистина ли кръчмата щяла да фалира?

– Няма да фалира – отвърна Тошо.

– Ама сигурен ли си?

– Бизнесът върви добре. – каза Тошо. – Снек-бар „При Тошо“ е най-стабилната питейна институция в региона. Възвръщаемостта на капитала е в нормалните граници. Залагам предимно на диверсифицирано портфолио от ликвидни активи като бира, ракия, коняк, джин, водка и ром. Редовно правя стрес тестове с помощта на Киро Пияницата и винаги имам повече провизии, отколкото той може да изпие. Имам и адекватно ниво на валутни резерви от ония английски туристи, които спряха миналия четвъртък на път за Слънчев Бряг, нальокаха се като животни и нямаха левове…

– Не ти разбирам бръщолевениците – каза Пенчо. – Звучат ми точно като дрънканици на кръчмар пред фалит. Я поне дай една бира за последно.

Тошо се отказа да спори с Пенчо и му отвори бутилка студена бира. По пътя на логиката, скоро я последва втора. И трета, и пета. Междувременно кръчмата се напълни с разтревожени граждани. Всички бяха убедени, че фалитът е неминуем. Затова идваха да изпият по една бира за последно. И втора, и трета, и пета. Слухът се разпространяваше. Свободните маси свършиха. Пиеше се на крак. Хората си взимаха отпуски, за да прекарат деня в кръчмата на Тошо. Водеха и жените си.

Скоро студените бири в хладилника свършиха. Тошо изкара топли от задната стаичка. Посетителите се убедиха, че това е доказателство за близкия фалит на кръчмата. Поръчките зачестиха. Тошо звънеше по складовете и правеше заявки за извънредни доставки.

До вечерта половината посетители бяха под масите. Другата половина образуваха доброволчески команди и ги изнасяха по домовете. След това се връщаха, за да си допият навреме преди фалита.

– Няма да фалирам бе, хора! – за стотен път каза Тошо. След това окачи новия надпис „ДЕНОНОЩНО“ и предаде смяната на сина си.

Човешки истории: (10) Свети Севдалин и Сирена Синеморска

love-man-woman-silhouette-sun-sunset-sea-lake-beachother1 Севдалин беше симпатичен и интелигентен младеж. Той живееше в голямо село. Селото се намираше в китна и приветлива котловина. С него живееха също майка му и баща му. Те имаха малка уютна къща и млекодайна крава.

Един ден майката на Севдалин реши, че той трябва да се образова. Затова отиде на пазара в областния град. Там тя продаде млекодайната крава.

Майката на Севдалин се върна в малката уютна къща и каза:

– Севдалине, аз реших, че ти трябва да се образоваш. Затова продадох млекодайната крава. Вземи тези пари. С тях трябва да идеш в столицата. Там ще се запишеш във висше учебно заведение.

Севдалин уважаваше родителите си. Затова той послуша майка си. Взе парите и отиде в столицата. Там се записа във висше учебно заведение.

След няколко години Севдалин завърши висшето учебно заведение с отличен успех.

„Завърших висшето учебно заведение с отличен успех!“, помисли си Севдалин. „Затова заслужавам почивка край морския бряг!“

Севдалин отиде край морския бряг на почивка. Там той срещна хубаво момиче. Тя се казваше Сирена. Запознаха се и тя му каза:

– Севдалине, ти си симпатичен и интелигентен младеж. Радвам се, че дойде на почивка край морския бряг точно сега. Запознах се с теб. Сега искам да бъдем заедно.

– Добре – каза Севдалин.

Той я заведе в квартирата си в столицата. Беше им хубаво заедно. Мина месец. Сирена каза:

– Севдалине, не съм доволна. Ти дружиш с много приятели. Те обаче не са особено забавни. Трябва да ги зарежеш.

Севдалин каза на всичките си приятели:

– Момчета, съжалявам. За мен съществува само Сирена. Не мога да потъпкам тази велика любов. Чао!

Минаха още два месеца. Сирена каза:

– Севдалине, не съм доволна. Ти живееш на квартира. Трябва да имаме собствен дом!

Севдалин отиде в Злобанк. Там се срещна с банкери. Те му дадоха 120-годишен кредит срещу 40% лихва. Така Севдалин се сдоби със собствено панелно жилище в квартал Пичковци.

След три месеца Сирена каза:

– Севдалине, не съм доволна. Ти правиш всичко, което ти кажа. Никога не ми противоречиш. Що за мъж си ти! Влюбих се в един друг. Той не е идиот като теб. Съжалявам. Трябва да си отида. Ще живея с него.

Севдалин се натъжи. Остави на Сирена панелното жилище в квартал Пичковци. След това напусна столицата. Отиде отново край морския бряг. Там се качи на първия срещнат кораб. Намери капитана и му каза:

– Нужно е да избягам от любовта. Тя ми носи само беди. Искам да стана моряк!

– Супер. Ела! – каза капитанът.

Минаха четири месеца. Корабът акостира в малко градче в чужда държава. Там трябваше да докара строителни материали. В чуждата държава много обичаха да строят.

По случайност на пристанището се намираше папа Пий XIII. Той беше модерен папа. Искаше да поддържа близка връзка с хората. Затова реши да заговори първия срещнат моряк. Това беше Севдалин.

– Как си, моряче? – запита го папата.

– Добре съм – отговори Севдалин. – Избягах от любовта. Имах жена. Тя ме накара да изоставя приятелите си. После ме накара да купя жилище. Накрая се влюби в друг. Затова станах моряк.

Папата го погледна с ококорени очи:

– Приятелю, ти си светец!

Оттогава всяка година на този ден почитаме свети Севдалин.

Човешки истории: (9) Инж. Градев и туристите от съзвездието Кентавър

saucer_41[1] Инж. Градев беше строителен инженер. Той много обичаше да строи. Затова имаше собствен строителен бизнес.

Един ден по новините обявиха, че народната космическа служба е открила евентуални признаци на живот в съзвездието Кентавър.

На следващия ден, пак по новините, говорителят на народното сдружение на туроператорите обяви:

– Ние от народното сдружение на туроператорите се радваме, че има живот в съзвездието Кентавър. Напоследък има криза. У нас идват все по-малко туристи от чужбина. Но сега вече знаем нещо ново. Има живот на чужди планети. Затова лятото очакваме сериозен наплив от туристи от съзвездието Кентавър. Те с удоволствие ще посетят нашия морски бряг. Тази година ще станем много богати.

Инж. Градев слушаше това и се радваше.

„Сега ще намеря най-райското кътче от нашия морски бряг”, мислеше си той. „Ще построя там голям хотел. Лятото той ще се напълни с туристи от съзвездието Кентавър.”

Инж. Градев започна да обикаля морския бряг и да търси най-райското кътче. Обикаляше месеци наред. Най-накрая го намери.

Около най-райското кътче нямаше жива душа. Чак до хоризонта се виждаха само море, пясък, дървета, птички и пчелички. Обаче върху самото райско кътче се мъдреше бяла спретната къщурка. В двора седеше мъж на средна възраст. Той кротко си пиеше пиво.

„Някой е намерил преди мен най-райското кътче от нашия морски бряг”, помисли си инж. Градев. „Сега трябва да го убедя да ми продаде земята. После ще построя голям хотел.”

– Здравей, селянино! – приветливо се обърна инж. Градев към мъжа.
– Ти на кого шъ викаш селянин! – приветливо отговори той.
– Здравей, гражданино! – поправи се инж. Градев. Вече беше привлякъл вниманието на мъжа. Затова инж. Градев продължи:
– Имам уникално предложение за теб. Искам да построя голям хотел върху този имот. В замяна ти предлагам ваучер за безплатен уикенд за двама в моя прекрасен голям хотел. След като го построя де.
– Гледай си работата. – каза кротко мъжът. Той беше възпитан. По тези земи обикновено отговаряха по-неучтиво.

Наскоро инж. Градев бе посетил една лекция в столицата. Лекторът беше световноизвестен маркетинг гуру. Той казваше, че ключът към успешната сделка е в последователността и упоритостта.
– Еее, хайде, моля те, нека построя голям хотел тук! – упорито повтори инж. Градев, следвайки съветите на световноизвестния маркетинг гуру.
– Не може.
– Искам да построя голям хотел!
– Не.
– Дай да го построя де!
– Няма!
– Добре тогава! – тросна се инж. Градев. – Значи не даваш да построя голям хотел върху твоя имот. Тогава аз ще те прецакам. Ще построя четири големи хотела от четирите страни на твоята бяла спретната къщурка. Така ще ти закрия гледката и ще ти е гадно!

Собственикът на бялата спретната къщурка сви рамене. След това продължи да си пие пивото.

Скоро инж. Градев изпълни заканата си. Първо построи голям хотел от източната страна на къщурката. После още един на Юг, после на Север и накрая – на Запад.

– Баси, ти наистина построи четири големи хотела и ми закри гледката – констатира собственикът на бялата спретната къщурка. – Ужас. Махам се оттук и отивам на планина! – след което се качи на личния си автомобил и отпътува.

Инж. Градев остана да се любува на четирите си големи хотела. В този момент на плажа кацна малка космата летяща чиния. Оттам излязоха четири малки космати създания с малки космати раници и малки космати фотоапарати.

– Здравейте – каза едното създание. – Ние сме туристи от съзвездието Кентавър. Казаха ни, че някъде тук е най-райското кътче по вашия морски бряг. Бихте ли ни упътили към него?
– Точно тук е! – гордо каза инж. Градев. – Между тези четири прекрасни големи хотела!
Малкото космато създание се хвана за главата.
– Олеле. Олеле. И тук ли! – завайка се то и извади малка космата радиостанция.
– Говори туристическа бригада 86. Местните са превърнали най-райското кътче по морския бряг в грозилище. Моля започнете процедура по прикриване на грозилището!

Четирите малки космати създания се качиха в летящата чиния и излетяха. След малко от небето започна да се спуска огромен черен похлупак. Той захлупи инж. Градев и четирите му хотела.

– Помощ! Помощ! – викаше инж. Градев, но похлупакът не пропускаше нито светлина, нито звук.

Днес огромният черен похлупак се вижда от Космоса и се смята за туристическа забележителност.

Човешки истории: (8) Професор Хмелински и подземната железница

Sofia_metropolitan_sign[1] Професор Хмелински завеждаше катедрата по пивознание в престижен столичен университет. В катедрата по пивознание кипеше активна научна дейност. Всеки ден професор Хмелински и неговите колеги осъществяваха редовен контрол върху качеството на най-популярните марки пиво в страната. Събраната информация се обнародваше в сутрешния блок на националната телевизия. Докладът за качеството на най-популярните марки пиво имаше изключително висок рейтинг. Нямаше друго предаване с толкова висок рейтинг, освен прогнозата за времето.

Една вечер в катедрата по пивознание се подготвяше докладът за следващата сутрин. Оказа се обаче, че запасите от една популярна марка пиво са свършили. Професор Хмелински беше дежурен и затова той трябваше да отиде до Най-близкия Денонощен Магазин за Пиво и да набави необходимото количество от съответната популярна марка.

На излизане от сградата на престижния университет, професор Хмелински срещна кмета на столицата, който беше негов стар познат.

Кметът на столицата каза:
– Здравейте, професор Хмелински! Накъде сте се запътил в този късен час?

Професорът отвърна:
– До Най-близкия Денонощен Магазин за Пиво. Нужно е да набавя необходимото количество от съответната популярна марка за целите на нашата катедра.

Кметът на столицата се зарадва:
– О, чудесно, чудесно! Знаете ли, аз пък съм тук за откриването на новата подземна железница!

Новата подземна железница на града бе току-що завършена. Една от спирките беше точно пред входа на престижния столичен университет.

– Професоре, бих ви препоръчал да опитате нашата нова подземна железница, вместо да ходите пеша до Най-близкия Денонощен Магазин за Пиво. Следващата спирка е точно пред магазина. Не бива да изпускате шанса да се възползвате от това удобство на цивилизацията!

Професорът се въодушеви.
– Извънредно любезно предложение, господин кмете! Цяла вечер съм прекарал в опитване на съответните популярни марки пиво и това някак убива желанието ми да ходя пеша.

– Чудесно, чудесно, професор Хмелински. Заповядайте, нека слезем.

Кметът на столицата и професор Хмелински слязоха в подлеза. Кметът на столицата отиде да отговаря на въпроси на журналисти. Професор Хмелински зачака да дойде влакът.

Минаха 15 минути. Кметът на столицата отговаряше на въпроси на журналисти. Професор Хмелински чакаше да дойде влакът.
Професорът любезно се обърна към кмета на столицата:
– Господин кмете, минаха вече 15 минути, не би ли трябвало влакът вече да дойде?
– Ще дойде всеки момент, професоре, не се тревожете! – отвърна му кметът на столицата.
– Добре, добре, ще почакам – съгласи се професор Хмелински.

Минаха 30 минути. Кметът на столицата отговаряше на въпроси на журналисти. Професор Хмелински чакаше да дойде влакът.
Професорът настоятелно се обърна към кмета на столицата:
– Господин кмете, минаха вече 30 минути, не би ли трябвало влакът вече да дойде?
– Ще дойде всеки момент, професоре, не се тревожете! – отвърна му кметът на столицата.
– Добре, добре, ще почакам – съгласи се професор Хмелински.

Мина 1 час. Кметът на столицата отговаряше на въпроси на журналисти. Професор Хмелински чакаше да дойде влакът.
Професорът нервно се обърна към кмета на столицата:
– Господин кмете, мина вече 1 час, тръгвам си вече и няма да го чакам този влак!
– Ще дойде всеки момент, професоре, не се тревожете! – отвърна му кметът на столицата.
– Бе я си ебете майката! – сбогува се професор Хмелински.

Професорът реши все пак да отиде пеша до Най-близкия Денонощен Магазин за Пиво. Той тръгна да излиза от подлеза. На изхода имаше още журналисти, скупчени около министър-председателя на Републиката, който обясняваше:
– …и както можете да видите, след полунощ новата подземна железница придобива и нова функция на изтрезвително учреждение. Тъй като е стратегически разположена, за да отвежда към Най-близкия Денонощен Магазин за Пиво, тя по естествен начин привлича всички пияници в столицата. Те очакват да достигнат дотам с подземната железница, за да се снабдят със съответните популярни марки пиво. Само че ние след полунощ спираме влаковете. Пияниците ще чакат напразно, докато не изтрезнеят достатъчно и не осъзнаят, че влакът няма да дойде. Така новата ни подземна железница се грижи за трезвеността на столичанина…

Една журналистка от голяма национална телевизия забеляза професор Хмелински и насочи микрофона си към него.
– Драги зрители, ето че и академичният елит на страната употребява новата подземна железница! Какво мислите за новата подземна железница, професор Хмелински?
Професор Хмелински погледна журналистката от голямата национална телевизия и отново заяви:
– Бе я си ебете майката!