Skip to main content

Пич на деня

Четох разни размисли относно това как е справедливо да се определя възнаграждението на хората.. и това ми напомни за една интересна история, която наистина се е случила през девет морета в десето.

Та пичът на деня е един бразилец, който се казва Рикардо Семлер. Когато пичът е бил на 21 – възраст, на която по-голямата част от земното население се занимава със секс, наркотици и рокендрол – е успял някак си да накара баща си да му прехвърли пълния контрол върху семейната фирма. Как е успял? Вероятно с много психически тормоз 🙂

Както и да е, получил нашия човек контрол върху фирмата, която произвеждала някакви части за кораби и не била в много добро финансово положение, но се справяла някак си. Явно е действал с размах, защото първата му работа била да уволни всичките там висши мениджъри, за да започне начисто.

Изведнъж нашата история прескача около 20 години напред, за да погледнем състоянието на фирмата Semco в днешни дни. Броят на работниците е скочил от около 80 на повече от 3000, а нашите хора са оцелели през някаква зверска криза на бразилската икономика и в момента правят луди печалби и се разрастват непрекъснато. Най-интересното е ролята на обикновените работници в цялата тая история.

Стилът на ръководство на Семлер е, меко казано, нетрадиционен. Той позволява на служителите сами да определят работното си време, заплатата, бонусите, и им дава голям процент от печалбата на компанията. Почти всички въпроси за бизнеса се решават съвместно от всички, като това става на общи срещи, на които присъствието е доброволно.

Не знам как да определя това – като комунизъм в капиталистически условия, или направо като чиста анархия 😛 – интересното обаче е, че системата бачка. Нещо повече – Семлер твърди, че е приложима за всяка една фирма, и се мотивира с твърдението, че ако се държиш със служителите си като големи хора, те ще ти се отплатят. Казва също и че всеки от тях знае, че за да получава повече от другите, трябва също и да даде повече от себе си в работата.

Това е интересна тема за размисъл. Някои биха се запитали дали българите ще се окажат също толкова отговорни и продуктивни като бразилците, ако ги поставим при същите условия… важното обаче е, че според мен – както вече казах – Рикардо е пич. 😎

Мисли под юргана

Ъм, пробвали ли сте да си легнете по-рано от обикновено, за да се наспите по-хубаво от обиковено? Номерът почти никога не бачка. Сгушвате се в леглото, става едно такова тихо и топло, но не можете да заспите. И почвате да мислите, умът прескача като топче за пинг-понг през онези мисли, които през целия ден са били потискани от други, „по-важни“.

Пинг – работата
Понг – ученето
Пинг – забавленията
Понг – приятелите
Пинг – животът
Понг – вселената…

Начинът за постигане на вътрешен мир…

Препращам ви това, защото то определено даде резултат при мен… А по това време на годината всички ние бихме могли да се възползваме от малко… успокояване. Следвайки един прост съвет, който прочетох в една статия, аз най-после постигнах вътрешен мир… В статията пишеше:

„Начинът за постигане на вътрешен мир е като довършите всичко, което сте започнали.“

Така, че аз се огледах из къщи, за да открия всички неща, които съм започнал и не съм довършил… и преди да ида на лекции тази сутрин довърших: една бутилка червено вино, една бутилка бяло вино, Бейлиса, Калуата, Тия Марията, Prozac-a, малко Валиум, една тортичка, пакет цигари на един приятел и кутия шоколадови бонбони. Нямате си идея колко добре се чувствам…

Zivot je cudo

Какво по-добро за едно селце от панорамна жп линия, която да докара туристи? И какво по-лошо за туризма от войната?

Лука си строи жп линията и не му дреме за войната. Един ден се оказва, че жена му е избягала с някакъв музикант, а синът му получава повиквателна. Животът на Лука е военна зона. После обаче среща Сабаха…

Типичен филм на Кустурица, много ме изкефи. Може би е малко дълъг, но е приятен за гледане, много емоционален и смешен. Има си и магаре-самоубиец! 🙂