Skip to main content

Четернайста

2014-small-business-marketing[1] Драги слушатели, по-голямата част от земното население изтрезня и се върна по работните места, в България доливаме (освен тези, които не познават нито един Иван, ама такива нямаме), в Колорадо купонът тепърва започва, а аз ви представям първата пращулка в този блог за 2014. Тя, разбира се, ще се състои в кратко новогодишно пожелание. Банално, нали? Другия път обещавам да измисля нещо по-оригинално, но засега – за толкова пари, толкова.

И така, за новата година ще си позволя да цитирам не кого да е, а един добър наш познайник – Пламен Орешарски. (О-СТАВ… оп, сори, навик.)

Преди години, когато още ползваше предните входове, този наш познайник каза, че 2008 щяла да бъде по-тежка от 2007, но в замяна на това – по-лека от 2009. Шега, майтап, ама прогнозата се сбъдна.

Сега, макар и да не съм министър или нещо подобно (слава Богу!), бих искал да обърна фразата и да ви пожелая: нека 2014 е по-лека от 2013, но за сметка на това да бъде по-тежка от 2015!

Наздраве и те така.

Представителна ли е, демокрация ли е?

athens1[1] Според проучване на „Алфа Рисърч“, над 70% от българите били искали предсрочни избори.

Сигурно всеки от нас се е чудил как точно тези проучвания успяват да „уловят“ волята на народа. Нали не ходят при всеки да го питат? Говори се за „представителни извадки“, но малцина знаят откъде се вадят тези извадки и какво ги прави представителни. Разпространено е схващането, че агенциите просто си измислят проценти по поръчка, за да влияят на общественото мнение. Не е изключено, но да приемем хипотетично, че няма такива работи – как тогава стават тези магии?

Писал съм дипломна работа на подобна тема, затова мога да обясня с уравнения и формули, но това е вредно за психическото здраве на читателя. Затова ще опитам да разкажа с прости думи. Ако избереш на случаен принцип извадка от една група, разпределението на различните характеристики на елементите в тази извадка ще се доближава до разпределението в цялата група. Затова резултатите от допитванията до стотина души са близки до резултатите на избори, на които гласуват милиони. Колкото повече хора има в извадката, толкова по-точни са резултатите. Този вид статистика работи с приблизителни стойности, но въпреки това е точна наука. Това е така, защото има вероятност за грешка, но тя може да се изчисли точно. Например може да се сметне до колко хора трябва да се допиташ, за да имаш грешка максимум 5%.

По този начин, всички мнения, качества и привички дори на огромния китайски народ биха могли да се опишат сравнително точно, ако се изберат около 500 случайни китайци. Тук много важно условие е изборът наистина да бъде напълно случаен, и именно тук може да стане грешка. Ако един анкетьор например за по-лесно тръгне да разпитва хора, които живеят около офиса на агенцията, то тогава извадката не е съвсем случайна, защото ако човек живее наблизо, има по-голям шанс да попадне в нея – и оттам и резултатът се обърква.

co_13[1]

Истински случаен избор може да стане с компютри, зарчета или котки на Шрьодингер – има много начини да избереш случайни хора от списък. Има и други трикове, като например разслояване на извадката, но те са по-сложни и не са от значение за ключовата мисъл, която исках да изкажа. А тя се състои именно в това: стотина случайно избрани хора са представителни за народа. Те изразяват политическите позиции на народа в почти точна пропорция. Нещо повече, те изразяват в такава пропорция и всички останали характеристики на хората от народа: произход, местоживеене, образование, интелект, морал. Което навежда до един интересен мисловен експеримент:

Ами ако избирахме 240 народни представители чрез жребий, а не чрез избори?

Разбира се, не предлагам да пробваме нещо такова. Има твърде много проблеми, за да е приложимо в реалната политика. Но е интересна мисълта, че ако това стане – хипотетично – народните представители ще бъдат почти в унисон с волята на народа. Всяка класа, всеки тип човек ще има представител в парламента; гласът на всеки би се чувал там, така че няма да се налага хиляди „непредставени“ хора да излизаме на улицата и там да крещим исканията си. Горе-долу половината ще са мъже, половината – жени. Ще има богати, ще има и бедни. Ще има корумпирани, ще има честни и неподкупни – какъвто народа, такова му и народното събрание. Доверието или недоверието към министрите ще е еднакво в парламента и на улицата: ако едно правителство загуби народната подкрепа, то ще загуби легитимност и ще падне. Ще се разбере веднъж завинаги дали „средностатистическият“ българин е умен, честен и трудолюбив – или пък мързелив и продажен. Народът най-после ще получи управниците, които реално заслужава (за добро или за лошо), а не тези, които му се налагат от партии, олигарси и чужди сили.

Подобна система, в известен смисъл, вече съществува в някои държавни институции. Гледали сте наказателни дела в холивудските филми, нали? А знаете ли, че прословутите 12 съдебни заседателя в САЩ се избират на случаен принцип от всички граждани (макар че после има процедура, по която някои от тях може да бъдат отхвърлени)? Идеята е именно тази: да се изберат хора, представителни за народа, за да се изпълни конституционното право на всеки обвиняем да бъде „съден от равни“. Вариации на тази съдебна система съществуват и в други страни.

The_Jury_by_John_Morgan[1]

Да се върнем в родината. У нас, за да участва един човек в най-важната държавна институция – народното събрание, той (или тя) трябва дълго време целенасочено и активно да работи в тази посока и да се занимава с политика, което автоматично го поставя в една от следните категории:
– комплексиран и самовлюбен маниак, който е там, за да си начеше егото;
– пресметлив и безскрупулен тарикат, който е там, за да си уреди имотното състояние;
– безнадежден борец за справедливост, който е там, за да служи на обществото (да, според мен има и такива, макар и да са единици)

volen3[1]

Повечето българи не са нито едно от трите. Защо тогава ни представляват хора, които нямат нищо общо с нас? Пак казвам, представителната демокрация чрез жребий има и много проблеми. Представих ви този мисловен експеримент не за друго, а за да демонстрирам един факт: сегашната система със сигурност не е „представителна“, а оттам е редно да се запитаме дали изобщо може да се смята за демокрация. Това може да са отвлечени и философски въпроси, но в същото време те са свързани с реалността. България днес е в политическа криза именно заради пороци на българската „демокрация“ – манипулирани и купени гласове, както и несъвършена пропорционална система, която вкара в парламента само четири партии от типа „хвани единия, удари другия“ и остави без глас милионите българи, които не са си избирали нито една от тези четири партии.

Бой по отрицателните мисли!

big[1] Тази статийка не е за политика и международни отношения, но все пак ще започна с това, че наскоро си говорехме на по чашка с приятел за скъпата наша родина и държава. Появиха се, разбира се, обичайните аргументи за това колко изхабен, употребен и безнадежден е българският народ. Стана дума и за това, че нещата всъщност се решават от големите риби на световната сцена. Аз пък веднага пробутах моята малка оптимистична теория за българите. Действително картите ги раздава друг, но поне имаме избор как да ги изиграем. В този регион на Европа стана така, че всички получиха еднакви карти. Така можеше да си останем притурка на Русия като Украйна, или диктатура като Беларус. Можехме да се избиваме взаимно като в Югославия. Вместо това бавно и полека поехме към цивилизованите, демократични, богати страни в Европа, макар и след 7-8 години колебание. Чия заслуга е това? Съжалявам, но няма да позволя на никой политик да обере лаврите. Заслугата си е наша, на народа. От това мога да стигна до умерено положителен извод за нашето бъдеще.

В отговор ми казаха „ти си ебати оптимиста„. Замислих се. Това са ми го казвали много пъти. Винаги мисля положително, но без да губя връзка с реалността. Просто гледам да съм наясно с мислите и с поведението си, и да развивам добрите страни в тях, а лошите да ги скривам под килима и да ги оставям без храна.

Често хората си казват, че трябва да се борят с негативните мисли, и се напъват да мислят само позитивно. Четат дебели книги, които ги учат как става това. Ходят по психолози, включват се в секти, гълтат странни хапчета, молят се на Господ, ходят на врачки да им баят, само и само да изкоренят източника на негативно мислене. Ето ви един съвет: откажете се.

Повече от половината мисли, които ни минават през акъла в един обикновен ден, имат поне малко отрицателно съдържание – някаква нотка на раздразнение, безпокойство, досада или тъга. Това е част от нашето еволюционно наследство. Очите и ушите ни постоянно са нащрек, а мозъкът не спира да търси наоколо проблеми за решаване. Тази негова полезна дейност понякога води до появата на негативни мисли, а в някои крайни случаи – до неврози и фобии. Ами ако стане това? Ами ако стане онова? Дори на най-позитивните хора им минават подобни неща през акъла, но те имат вродена способност да ги обезвреждат бързо. Затова е важно да се опитваме да мислим логично и да поставяме всичките си мрънкания и страхове под съмнение. Всяка негативна мисъл трябва да мине през цедката на тези въпроси:

  1. Тази мисъл вярна ли е?
  2. Тази мисъл важна ли е?
  3. Тази мисъл помага ли за нещо?

Ето няколко тактики, които според мен помагат:

Назовете мислите с истинските им имена. Мисълта не е факт. Ако се уловите да си казвате наум „ще ме скъсат на изпита“, веднага се поправете – „мисля си, че ще ме скъсат на изпита“. Разликата може да е много малка, но ви помага да видите нещата в перспектива – мислите са едно, светът е друго.

Благодарете на развинтената си фантазия. Ако ви преминават тревожни мисли (примерно – „дано самолетът не падне.. дано пилотът си разбира от работата…“), кажете си: „Благодаря ти, о, мозъко мой. Благодаря ти, че се грижиш за моята сигурност. Мерси, ама няма нужда. Всичко е под контрол, ще се справя и без твоята помощ.“

Изпейте си мисълта. Ако някоя досадна, кофти мисъл ви тревожи и няма кой да ви чуе, просто я изпейте на глас с някоя мелодия, която ви се струва забавна. Може да ползвате тоновете на „Зайченцето бяло“, може и на „Seek and destroy“. Мисълта ви ще прозвучи супер абсурдно – което е основната идея. Можете също да си кажете мисълта със смешен глас. Примерно да имитирате някой анимационен герой.

Да не ви пука. Дори да не успеете да „обезвредите“ мисълта по някой от тези начини, това не бива да ви дава наклон в живота. Не се борете с мисълта, оставете я, let it be. Осъзнайте разликата между мисли и действия и се дръжте все едно всичко е наред, или поне все едно ще бъде наред, защото със самосъжаляване никой не е стигнал далеч. Прави каквото трябва, да става каквото ще!

Спрете логореята, преди тя да ви спре!

Internet-Troll[1]

Като европеец в 21-ви век, имам съмнителното щастие да се осведомявам предимно от Интернет за това, което става по света и у нас. Това ме спасява от словесните напъни на телевизионните водещи, пък и разширява ъгъла на гледните точки, защото е трудно да изчетеш 10 вестника за ден, но да хвърлиш поглед на 10 различни сайта е лесна работа.

Благословията и проклятието на Интернет е неговата свобода. Която в случая с новините се изразява в наличието на тонове безплатни, анонимни и публични коментари под всяка статия. И така, всеки път, когато без да искам тръгна да чета тези словоплетства, ми идва почти непреодолимо желание да си взема пушка.

komentar

Преобладаващите демографски групи, списващи тези коментари, са: малоумни комунисти или нацисти; извратени типове, които нарочно пишат глупости, защото изпитват перверзно удоволствие да дразнят хората; осмокласници, които обсъждат новините вместо да пишат домашни и да научат правописа; скучаещи дебили; както и нелоши хора, които просто са забравили да си изпият халоперидола.

Историите за хора, на които се плаща, за да трупат положителни или отрицателни коментари на дадена тема, са силно преувеличени, но и такива случаи има. Този похват се използва най-вече от „PR специалисти“ на частни фирми, но се намират и „платени“ коментатори на политическа тематика.

Лошото е, че човек понякога забравя, че тези левенти изобщо не са представителни за нашето общество, защото 90% от нормалните хора си имат по-интересни и важни занимания от това да бълват неграмотни коментари в Интернет. А когато горкият читател забрави това, рискува да се доведе до краен песимизъм и мизантропия.

Спасението? Понеже ползвам Chrome, си инсталирах CommentBlocker. Това е удобно разширение, което успешно разпознава секциите с коментари по повечето сайтове и ги скрива, за да не дразнят. Може да се настрои така, че да скрие тези секции зад „параван“ или направо да ги махне:

cb-action

Нужно е да поработите малко върху „черните“ и „белите“ списъци, за да виждате коментари в сайтове, които ви интересуват:

cb-whitelist

Подобно разширение съществува и за Firefox, и го препоръчвам горещо за всеки, който иска да си спести поне малко нерви.