Skip to main content

Апология на пазарния фундаментализъм

Имаше наскоро една книга с абсурдното заглавие „Как да говорим за книги, които не сме чели“. Много се смях на тази корица, но сега ще си позволя да говоря за една книга, въпреки че съм още на първата страница, защото като българин нямам търпение да си кажа „аз как го знам“, пък и въпросната книга толкова нашумя напоследък, че е пълно със статии и мнения, които успешно я синтезират в няколко странички, така че бих могъл да кажа, че вече съм горе-долу запознат с нейното съдържание.

Става въпрос за „Капиталът в 21. век“ на френския икономист Тома Пикети. Той, за разлика от много светила на икономическата наука, си позволява да изкаже „кощунственото“ мнение, че капитализмът прави богатите по-богати, а бедните по-бедни. Само това просто твърдение, както и всъщност самото заглавие, което ми се струва неприкрита препратка към дядо Маркс, разбуни духовете, предизвика маса овации, и предполагам кара дясно-ориентираните хора да бягат от тази книга като дявол от тамян.

piketty
Тома Пикети

Аз обаче, въпреки че в икономически план съм крайно-десен, същински пазарен фундаменталист, ще си позволя да кажа, че Пикети има много ценни наблюдения, и ако погледнем обективните факти, които той е представил, неговият „Капитал“ лесно би могъл да налее масло в либертарианския огън. Шокиращо, нали?

В тази публикация ще си позволя да използвам прости и понякога не съвсем точни фрази, за да не се напълни с неразбираема математика и финансови термини.

Да започнем оттам: как може някой да забогатее? Има два начина: или като създадеш ново богатство, или като отнемеш от богатството на някой друг. Стандартната „неолиберална“ теория казва, че съвременният капитализъм не бил толкоз лош, защото трупа пари по първия начин. Според Пикети обаче историята не го повърждава. Той изследва данните през годините и ги свежда до следното математическо неравенство:

r > g

Тоест, като сметнем възвръщаемостта на капитала (лихви, печалби и т.н.) през последните стотина години в целия свят, откриваме, че тя надвишава реалния икономически растеж. Тоест, математическото неравенство е пряко свързано със социалното неравенство. Смея да твърдя, че това не е някакво свръх-ново откритие. Всеки с малко познания по финанси например знае, че една балансирана инвестиция на Нюйоркската фондова борса носи средно около 10% на година – в някои години, разбира се, има огромни загуби, но в други пък има огромни печалби – и ако си достатъчно дълголетен и търпелив, че да не продаваш акциите си в продължение на десетилетия, в крайна сметка ще получиш възнаграждение, надвишаващо реалния ръст в икономиката.

В дългосрочен план, това потвърждава, че бабината приказка „пари при пари отиват“ не е просто суеверие. Историята показва, че дори да има периоди, в които ножицата се „събира“ (например десетилетията след войната, когато благосъстоянието на обикновените хора на Запад се подобрява многократно), това се компенсира от периоди, в които тя се „разтваря“ още повече (в последните 30 години доходите на едрите капиталисти се умножават, а тези на средната класа на практика не мърдат).

wage-inequality[1]

Очевидно едрият капитал е като ламя, която не спира да лапа и бавно, но сигурно концентрира богатството в ръцете си. Как може това да се върже с приказките на „пазарните фундаменталисти“? Еми, оказва се, че може. Защото техните „кумири“ Лудвиг фон Мизес и Фридрих Хайек, оказали силно влияние върху развитето на съвременното либерално и либертарианско движение, са го предсказали. „Австрийската теория за икономическия цикъл“, която те са развили още преди кризата от 1929, в крайна сметка предвижда същото: в годините на растеж печелят богатите, а в годините на криза плащат бедните. Накрая няма как богатството да не се концентрира, нали?

Същината на тази теория е следната: когато централната власт печата пари и ги блъска в икономиката, се създава впечатлението, че обществото е по-богато, отколкото е всъщност (защото минава известен период от време, докато се разбере, че тези пари са без покритие). Затова всички се юрват да инвестират, убедени, че богатият, растящ пазар ще помогне инвестициите им да се възвърнат. С две думи, надува се балон. Всичко, свързано с инвестиции, увеличава цената си – недвижимо имущество, машини, заплати на финансисти и банкери. А последващата инфлация „подстригва“ доходите на тези, които живеят с една заплата и нямат спестявания.

Когато балонът се пукне, цените падат. Най-много падат отново цените на въпросните капиталови стоки и услуги – тоест тези, които най-много са печелили в периода на растеж, би трябвало да платят най-много във време на криза. Обратно, тежестта върху бедните ще е по-малка, защото те нямат инвестиции; макар и много от тях да губят временно работата си, това донякъде се компенсира от дефлацията и по-ниските цени на потребителските стоки. Работодателят е фалирал, но поне хлябът е по-евтин.

Но само като чуят думата „дефлация“, капиталистите се изприщват. Тук обаче отново се намесва държавата и под благовидния предлог за „запазване на работни места“, спасява задниците на банкерите. Така, чрез многократното повтаряне на схемата – едни лапат, други плащат – държавата предизвиква концентрацията на капитала.

printing-money1[1]

През 2007 американците „подобриха“ тази схема чрез така наречената политика на „количествено улесняване“. Досега новите напечатани пари се „заемаха“ (на практика – подаряваха) основно на правителството, което с тях плаща за държавна администрация, обществени поръчки, социални програми – така, все пак, след всичкото разхищение и корупция, една част от новосъздаденото „богатство“ стига до обикновените хора. Новото „изобретение“ дава тези „напечатани“ пари директно на частни банки и финансови институции, често срещу лихва, близка до 0%.

Разбира се, има и други спомагателни средства, с които държавата „дава едно рамо“ на едрия капитал. Регулацията на различните стопански дейности например е поредния „вълк в овчи дрехи“. Например всички условия, уж в името на народното здраве, необходими за да отвориш една кръчма, действат в полза на големите ресторантьорски вериги – защото те, за да изпълнят изискванията и да прескочат бюрократичните спънки, харчат може би 1% от месечния си оборот, а един дребен кръчмар с кег бира и две маси на тротоара ще трябва да даде… кой знае, дори 50%.

А да не говорим за всички останали закони, които се приемат „по поръчка“ на едрия бизнес, за да улеснят неговата работа и да затруднят тази на всички останали. Законът Lafka“ в една малка България е само върхът на айсберга…

Друг пример е ДДС – един данък, който засяга само потреблението, но не и инвестициите. И можем да продължаваме още и още.

И така, когато Пикети гледа историческите данни и казва „капитализмът е лош“, не е трудно да му се отговори – „капитализмът, който държавата създава и подкрепя, е лош“. Затова „десните“ политици и икономисти не трябва да се плашат от неговата книга, а да я оценят като труд, който разкрива сериозните проблеми в нашето общество. Болестта не е въображаема и трябва да признаем нейното съществуване; вече е въпрос на друг спор дали „лекарството“ се състои в повече или по-малко свобода на пазара.

И като завършек, ето как изглежда за един очевидец „необузданият капитализъм“ в САЩ към края на 19. век, когато държавната намеса в икономиката е нищожна в сравнение със сегашната:

Aleko_konstantinov[1] Аз поменувах по-рано, че във всякой американски град силно впечатление ми правеше това, че всичкото население е облечено добре. Виждаш ли ги из улиците, около пристанищата, низ фабриките, в обществените учреждения или в църквите — навсякъде като че виждаш горе-долу средния европейски клас и чудното е, че по вънкашността им почти не можеш да забележиш да е отразена разликата в общественото им положение. Но тук всъщност и няма туй рязко деление на почетни и непочетни занятия. Всяко занятие (освен, разбира се, престъпните, безнравствените и антирелигиозните) е почетно. И в уплащането на труда няма таквази голяма разлика между тъй наречените свободни професии — с изключение на знаменитостите — и обикновения занаятчийски труд. Един лекар не печели повече от един работник бояджия; на инженера не плащат повече, отколкото на работника часовникар, който взема таквази заплата, каквато и чиновникът. Влез в железница, в параход: наред с губернатора, с милионера седи обущарин, наред с професора седи готвач, и всички почти еднакво облечени, с газети в ръце, с цигари в уста, дигнали си нозете кой както може, и не искат да знаят, че този бил големец, а онзи работник. Самото звание работник е почетно. Или в театъра: седи напр. някоя учителка, до нея ваксаджия, до него някой писател, сетне дърводелец, адвокатин, фаетонджия и всички добре облечени, с афиши и бинокли в ръце. Е, да ги разцелуваш тези американци!…

(Алеко Константинов, „До Чикаго и назад“, 1894)

А летенето би трябвало да е приятно…

flying_meow_meow_by_ktshy-d2zrabu[1]
От древни времена мечтата на човека е да се рее из въздуха като пилците, но чак през 19-ти век разбира принципа на крилата им достатъчно, за да направи използваем планер. И едва от стотина години имаме истинско летящо средство за превоз – самолет.

Та исках да кажа, че самолетът сам по себе си е сбъдната мечта, истински триумф на науката и техниката. А човекът е ненадминат в способността си да скапе и най-красивата сбъдната мечта. Добре дошли в 20-ти век, когато всеки, волю-неволю, свързва летенето с истории за безкрайни опашки, пребъркване на джобовете, пътуване в безбожно ранни/късни часове, изчезнали куфари, прескъпи таксита, студени сандвичи, разводнени кафета, многочасови закъснения и провалени ваканции. Или както добре го описва Дъглас Адамс:

Едва ли е съвпадение, че никой език на Земята никога не е родил израза „красив като летище“.
Летищата са грозни. Някои са много грозни. Някои достигат степен на грозота, която може да бъде резултат единствено на целенасочено усилие. Тази грозота иде от факта, че летищата са пълни с хора, уморени, раздразнени и току-що установили, че багажът им е препратен в Мурманск (Мурманското летище е единственото известно изключение от това иначе желязно правило), а архитектите, общо взето, са се опитали да отразят всичко това в своя замисъл.
Те са се опитали да подчертаят мотива за умората и раздразнеността с брутални форми и цветове, които ви играят по нервите, да направят безпроблемно разделянето на пасажера с багажа му или с близките, да объркат пасажера със стрелки, които сочат предимно към прозорците, далечните сергии с вратовръзки или настоящото разположение на Малката мечка върху звездното небе, и са се постарали — навсякъде, където е възможно — да открият инсталациите, под предлог че това е функционално, и да скрият местоположението на изходите за полетите, вероятно под предлог, че това не е функционално.

Та направо си е учудващо, че все още има фирми, които доброволно се занимават с летене. Притиснати между зверската конкуренция, строгите регулации, постоянно поскъпващите горива и редовните стачки, единственото, което им остава, е да пестят всяка стотинка за сметка на пътника. В стремежа да се изстиска максимална печалба от всяка машина, графиците стават все по-стегнати и рискът от закъснели и отменени полети се качва рязко. Лично аз многократно съм бил прецакван.

Оправданията в повечето случаи са неубедителни. Разбира се, авиацията зависи от непредвидими фактори, например от времето, но понякога се случва дори едно малко объркване (вятър, мъгла или просто замотан екипаж) да засегне цялата логистика на една авиокомпания за деня и да има отменени полети на хиляди километри, където слънце пече и птички пеят. И често се случва да има решение за бързо извозване на „изостаналите“ пътници, но авиокомпанията да го сметне за прекалено скъпо. Много ви се лети? Сори, ще почакате до утре.

Ето с това не съм съгласен, защото си купувам билет за пътуване, а не за лотария. Искам денят и часът на пристигане да са сигурни, а не въпрос на късмет. И затова в Европейския съюз от години са въведени сериозни компенсации, ако полет закъснее с повече от 4 часа или бъде отменен. На потърпевшите пътници по закон се полагат стотици евро, но… върви ги търси! Не знам да има нито един случай авиокомпания доброволно да е дала такава компенсация на някого.

По принцип при искане за компенсация, компанията е длъжна да отговори в определен срок. Обикновено отговорът е някакво неясно оправдание или изобщо няма такъв. Следващата стъпка е съдебен иск – често е сравнително просто да се внесе такъв иск, например по така наречената „европейска процедура за дребни искове“ която е въведена с цел обикновените потребители да могат да съдят чужди фирми с минимално губене на време и пари. И все пак, бумащина си има, а на кого му се занимава? Има по-лесни и забавни начини да се изкарат триста евро.

Ето тук обаче се намесват американците, чиято мания да се съдят наляво-надясно е пословична. Предполагам, че само в САЩ може да се случи примерно да пострадаш от катастрофа, и някой адвокат да те надуши и да ти връчи визитката си още преди Бърза помощ да е дошла. Но пък, вместо да им се смеем, дали не е добра идея да се замислим – дали не трябва по-често да търсим и ние правата си докрай? Или законите са за украса?

Връзката на цялата история със САЩ е там, че има едни предприемчиви американци, дето предлагат една услуга, която е достъпна и за нас, европейците. Тя се казва AirHelp и се състои в това, че позволява без да си мърдаш гъза от компютъра, да им пратиш няколко прости данни (като за начало – номера на твоя полет), да подпишеш една страничка, и да ги оставиш те да тормозят авиокомпанията и да я накарат да си плати компенсацията с всички необходими средства – писма, обаждания, ако трябва и съд. Малко като тия отвратителни фирми за събиране на дългове, но с тази разлика, че тормозът за разнообразие е насочен към едрия капиталист, а не към дребния човечец 🙂

Ако не успеят, не губиш нищо. Ако пък успеят, си прибират едни стабилни 25%, но и за теб остават доста джобни пари плюс топлото чувство, че справедливостта е възтържествувала!

И тъй, следващия път като висите на някакво летище с провалени планове, а „уста проклина цяла вселена“, спомнете си за моята скромна публикация и за сайта getairhelp.com, който току-що ви изрекламирах, без дори да са ми платили за това…

Какво стана в Одеса

Заглавието „какво стана в Одеса“ ми напомня за един стар виц за Зайо Байо и куфара му, но за съжаление историята този път съвсем не е смешна. Ето един интересен репортаж от мястото на събитието, от блог на очевидец. (Това му е хубавото на Интернет – можеш да намериш сурова информация, непречупена през редакционни политики.) Препубликувам го тук без съкращения, защото мисля, че е важно.


Вчера Одеса попадна във всички новини. За съжаление причината за това не е никак радостна: около 40 загинали и няколкостотин ранени. Така се получи, че присъствах на тези събития от самото начало и на практика до самия край. Започнах да пиша за тях още вчера, но разбрах, че до сутринта просто няма да се справя, защото снимките бяха много, затова легнах да спя и на сутринта дописах всичко. Долу ще видите много текст и още повече снимки. Снимки на трупове няма да видите – който иска екстремни неща, може да посети който си иска новинарски сайт.

За начало, малко предистория за тези, които не живеят в Одеса и не са в течение на събитията, станали тук досега. В Одеса до вчера съществуваха два лагера, условно можем да ги наречем „проукраински“ и „проруски“. И двата лагера провеждаха митинги, събрания, шествия из града, които приключваха най-много с местни сблъсъци и малки сбивания. Никакви сериозни сблъсъци досега в Одеса не е имало, на 1 май проруските активисти проведоха в града шествие и никой не ги е закачал. Проруските активисти също създадоха постоянен лагер на един от градските площади, Куликово поле, който служеше за „плацдарм“ на техните митинги. Между другото, буквално за ден-два преди вчерашните събития, сред тях имаше „разкол“ и някои от хората в този лагер се преместиха в съвсем друга част на града. Сега има мнения, че този разкол е бил предизвикан именно от подготовката на активистите от Куликово поле за вчерашните събития.

Приключихме с предисторията и продължаваме към вчерашните събития. Вчера в Одеса трябваше да играят футболните клубове „Металист“ (Харков) и „Черноморец“ (Одеса). Феновете на двата футболни клуба обявиха шествие „за единството на Украйна“, което трябваше да мине през улиците на града и да завърши на стадион „Черноморец“. Шествието беше определено за три часа на площад Соборная („Соборка“). Тъй като винаги ми е интересно да снимам подобни събития, някъде към три и половина тръгнах към Соборка. Дотам не стигнах, защото на ъгъла на Жуковски и Александровски проспект се натъкнах на група въоръжени хора.

За да стане ясна географията на събитията, ето малко карти от Гугъл:

2

Почти всички, събрани на Александровски, носеха маски, каски и щитове. Оръжията бяха предимно пръчки, бухалки, няколко брадви. Някои от хората бяха строени върху пътното платно, други се намираха в парка. Опознавателните знаци на повечето бяха Георгиевски ленти, някои носеха червени ленти на ръкавите.

3 4 5 6 7

В един момент част от тълпата изтича през кръстовището на улица Жуковска, точно на 50 метра от мястото на събирането, където било намерено „скривалище на бандеровци с кола, пълна с автомати“, както крещяха в тълпата. Пред входа, където беше „скривалището“, няколко милиционера блокираха „обсадата“.

8 9

Познати после ми казаха, че там се намирал щабът на „самоотбраната на майдана“ или пък на „десния сектор“. При всички положения „пълната кола с автомати“ не заинтересува бойците, така че опити да се щурмува входа нямаше и командващите постоянно викаха хората обратно на Александровски. По пътя разбиха кола, в която висеше синьо-жълта лента.

10 11

По това време милицията вече започна да затяга редиците – както с екипировка, така и без. Не опитаха да задържат никого, въпреки че няколко минувачи доста емоционално им казаха, че на улицата има тълпа въоръжени хора.

12 13

Направиха кордон пред входа, въпреки че не е ясно защо – по това време всички бойци се бяха оттеглили обратно на Александровски проспект, след което тръгнаха по Александровски в посока Гръцкия площад. Милицията направи няколко вяли опита да им попречи, които се изчерпаха с това, че направиха редица на половината пътно платно и просто бяха заобиколени. Беше очевидно, че нямаха достатъчно хора и нямаха представа какво трябваше да правят в тази ситуация.

14

Аз минах по Жуковска улица и излязох на Соборка от другата страна. В момента, когато стигнах на Соборка, хората пееха химна и не видях нито ултраси, нито „самоотбраната на Майдана“, която обикновено охранява проукраинските събития. В момента, когато дойдох, всичко изглеждаше ето така.

15 16

Тъй като по вида на хората беше очевидно, че идват насам за „пердах“, потърсих някой от организаторите. Намерих мъж с каска и му казах да изведат хората, защото идват въоръжени проруски активисти и ще стане клане. Казаха ми, че вече били предупредени и се приготвяли за защита. По същото време от страната на улица Гръцка действително започна да се подрежда „самоотбраната на Майдана“.

17 18 19

Пред линията тичаше някой от началството на милицията и викаше бързо да започват шествието. Вече беше ясно, че никакво шествие няма да ходи наникъде, защото никой не можеше да защити колоната от хора, затова никой не помръдна.

До пет минути след това на Гръцка се появиха бойците. Милицията се опита да ги задържи – очевидно бяха пристигнали някакви подкрепления, но недостатъчно, за да преградят цялата Гръцка.

Виждайки противника, към тях се затича група ултраси, по това време все още малобройна. Всичко стана много бързо, но доколкото видях, „самоотбраната на Майдана“ остана на място, за да пази площада. Всички сбивания бяха концентрирани от дясната страна на улицата (гледано откъм Соборная), защото там нямаше милиция.

20 21 22 23 24

Улицата бързо се задими. По това време полицията успя да създаде някакво подобие на кордон и да създаде 50-метрова „неутрална зона“, а проукраинските активисти заеха част от Гръцка до кордона. Самоотбраната също се придвижи напред до кордона.

25 26 27 28 29 30 31

Настъпи кратка пауза, след която двете страни започнаха да се замерят с различни предмети. Започнаха да разбиват тротоарите.

32 33

По това време милицията едва започваше да се събира на мястото на събитието. Околните улици още не бяха покрити, по тях се опитваха да минат коли и трамваи.

34

Хората на Соборная очакваха развръзката на събитията.

35

Проруските активисти се възползват от почивката и строят барикади от контейнери за боклук и подръчни материали.

36

В един момент на Преображенска дойдоха доброволци на СЕМПО (мото-вело активисти, които нямат отношение към политиката) и преградиха пътя, така че да не влизат хора в Гръцка. По-нататък те оказваха първа помощ на пострадалите.

37

Повечето от магазините на съседните улици затвориха.

38 39

Всичко беше тихо и минах на Дерибасовская, за да видя какво става от страната на Жуков.

40

В този момент там имаше отделни малки схватки: украински активисти, предимно футболни фенове, избягаха в пряката и ги гонеха руски активисти. След това страните се размениха и бягаха проруските бойци. Вече имаше ранени, които бяха изнесени от мястото и предадени на лекарите от Бърза помощ. При това на Дерибасовская имаше куп народ.

41 42 43

В този момент, за пръв път на сцената излязоха хора с оръжие и коктейли „Молотов“.

44

Коктейл, хвърлен настрани към околните зяпачи.

45

След това беше вдигнат от милицията.

46

По-нататъшните действия на милицията на това място могат да бъдат описани единствено като „странни“. На практика тук милицията и проруските бойци действаха заедно. Милицията създаде жив щит, а бойците иззад него започнаха активни боеви действия. При нужда, ги пускаха „в атака“, а при „контраатаката“ им позволяваха да се връщат зад щитовете. На една от снимките се виждат и няколко активисти в една редица с милицията, покриващи фланговете. На няколко снимки до команващия милиционер се вижда, че постоянно стои човек в камуфлаж с покрито лице.

47 48 49 50 51 52 53 54 55 56 57 58

След обстрела – излизане иззад барикадите. Нови коктейли „Молотов“.

59 60

После – стрелба на другата страна.

61

След това бойците решиха да се насочат към градската градина, където хората снимаха или просто минаваха. Народът започна да се разбягва, но някои бяха хванати и бити.

63 62 64 65 66 67

Когато от страната на Соборная дотичаха ултраси, проруската страна отново се оттегли зад щитовете на милицията.

68 69 70 71

Милицията заедно с бойците отстъпва по уличката.

72 73

В един момент иззад щитовете излезе милиционер, който се опита да обясни нещо на младежите, хвърлящи камъни. Струва ми се, че това беше зам. началникът на нашата милиция. По това време иззад щитовете отново се показаха стрелци.

74 75

Всичките боеве се преместиха на Гръцкия площад, от страната на Соборная беше преградено от милиционери без никаква екипировка.

76

От този момент всички събития представляваха опити на проруските бойци да се изтеглят под прикритието на милицията. Те окупираха търговския център „Атина“ в центъра на площада и пространството зад него. В един момент бившето кино беше запалено, угасиха го. Пожарна кола беше завзета и използвана като подвижна барикада. Имаше много ранени, които бяха изнасяни бързо.

77 78 79 80 81 82

Част от милицията беше застанала на съседните пресечки.

83

След някакво време, мнозинството проруски бойци се провря от Гръцкия площад до страната на Соборная, после някои избягаха, а други се скриха в съседните магазини. Самоотбраната на майдана се опитваше някак да защити ранените бойци и да ги занесе до линейките, тъй като нивото на агресията по това време много се беше повишило, в тълпата имаше слухове за шестима убити, имаше хора с огнестрелни рани и никой не се церемонеше с бойците.

84 85 86 87 88 89 90 91 92

На Соборка се събираха хора, за да идат на Куликово поле, където се намира постоянният лагер на проруските активисти. Милицията се прегрупира.

93

На Соборка се опитват да спасят проруски активист. Има силно кръвотечение от врата, той опитва да избяга, явно не е на себе си. Държат го и тампонират раната му, чакайки линейка.

94

Някои от бойците са се скрили в магазин „Обжора“. Милицията удържа входа.

95

Наоколо работят медици, постоянно идват линейки, за да извозят пострадали. Работи както градската бърза помощ, така и частни клиники.

96

След известно време се събира колона и отива на площад „Куликово поле“, за да разруши противниковия лагер. Там има палатки и барикади от няколко месеца. Чуват се призиви да не се закача милицията.

97 98 99

По пътя има много рекламни панели, които рекламират „Партията на регионите“ и Михаил ДОбкин. Повечето от тези панели са разбити. Панелите, на които няма партийни реклами, не са докоснати.

100 101 102 103 104 105

Когато стигнах до Куликово поле, палатките още бяха издигнати, проруските активисти устроиха барикада пред входа и седнаха зад нея. Отново бяха хвърлени димки. На покрива на сградата седят активисти с приготвени коктейли „Молотов“, които после ще хвърлят долу. Защо „командирите“ на активистите решиха да се барикадират в сградата, а не да напуснат площада, не е ясно, след като решаващите събития вече бяха станали в центъра.

106 107 108

В палатките бяха намерени кутии, в които имаше много филтри за противогази.

109 110

Палатките, кутиите, и всичко намерено, бързо беше запалено. Сградата още е цяла.

111 112

Водят проруски активист, за да го предадат на милицията. На самия площад няма милиция; казват, че тя се е разположила някъде по кръга.

113 114

Горят палатки. Активен бой, доколкото виждам, няма. Страните се замерят с всичко възможно, постоянно се чуват гърмежи.

115 116 117

Проукраинските активисти се опитват да щурмуват сградата, от двете страни започват да летят коктейли „Молотов“. Скоро вестибюлът се запалва. Тъй като няма други пожари, а в сградата има няколко изхода, включително и отзад, повечето хора не смятат положението за критично.

118 119

Скоро се появяват още няколко пламъка на втория етаж. Към този момент всичките действия се пренасят на задната фасада и страничните крила.

120

Отзад има много милиция. По прозорците и на покрива хората бягат от дима. Няколко души опитаха да скочат и пострадаха. Опитват се да реанимират мъж, който е оцелял след скока докато пристигне линейката, после го предават на лекарите. Същевременно от покрива на сградата продължават да звучат лозунги за „фашисти“ и „бандерлоги“, които разпалват тълпата. Проукраинските активисти продължават да щурмуват сградата, някои проникват вътре.

121 122 123

Пожарникарите започват работа, самоотбраната им помага, извеждат се хора от сградата. Твърдения, че пожарникарите са се забавили, по мое мнение, са неоснователни – те не са длъжни да работят под обстрел от куршуми и коктейли „Молотов“, а милицията не успя да им осигури условия за безопасна работа. На площада хората сами изгасиха палатките. Качеството на снимките е лошо, защото вече беше тъмно.

124 125 126 127 128 129 130 131 132 133 134 135

Заловените при щурма бяха извеждани на улицата и събирани на купчини. Набити, но живи. Онези, които не се съпротивляваха, бяха просто „подритнати“, но един тип, който опита да избяга, беше псуван и бит сериозно от тълпата. Самоотбраната го изведе и занесе в линейката.

136 137 138 139 140 141

От нечий джоб изпаднаха някакви пиратки или фойерверки (на земята в предишната снимка), при което за малко не му се нахвърлиха отново, но хората успяха да се успокоят.

142

Изобщо, ако не бяха някои бойци от самоотбраната и обикновени граждани на Одеса, които се опитваха някак да опазят проруските активисти от тълпата, жертвите можеха да бъдат повече. Пред мен започнаха да бият човек, който предпазваше един от ранените, мислейки, че той е с тях.

Като резултат, който можеше да се придвижва нормално, беше натоварен в милиционерските камионетки, а останалите бяха предадени на лекарите от Бърза помощ.

В този момент сградата вече не гореше, пожарникарите продължаваха да работят вътре, в сградата имаше и сбивания. Ако не бъркам, беше около десет часа вечерта, тогава си тръгнахме.

Резултатът в новините: 40 загинали, няколкостотин души в болница. Не е ясно колко ранени има, защото далеч не всички са потърсили лечение.

Основните въпроси. Кой организира събирането на проруски бойци, които нападнаха проукраинския митинг? Защо милицията не спря това предварително? Защо никой не беше задържан? Защо милицията на моменти активно съдействаше на бойците, фактически на един фронт с тях? Кой подбуди активистите от Куликово поле да се барикадират в сградата и да устроят поредното противопоставяне, след като всичко в центъра на града беше приключило?

Как борбата срещу наркотиците ги прави по-опасни

Автор: Бенджамин М. Уиголд
публикувано от Ludwig von Mises Institute

Bayer_Heroin_bottle[1] Дезоморфинът, зловещ нов наркотик, известен на улицата като „крокодил“, се появява в новините заради нарастващата му популярност като евтин заместител на хероина, макар и с опустошителни вредни ефекти. Твърди се, че дрогата се появява за пръв път в Сибир през 2002 г. и се разпространява в Русия и други страни от Източна Европа.

Самото име изглежда потвърждава това – названието „крокодил“ идва от руски език и намеква за влечугоподобните люспи, които се получават при тежкото увреждане на тъканите след многократна употреба на този убийствен наркотик. За един наркоман на „крокодил“ средната продължителност на живота е под две години.

Някои източници оспорват разпространението му, като се аргументират с това, че наркотикът изобщо не е толкова често срещан, колкото се предполага. Специален агент Джак Райли, който отговаря за чикагския клон на Агенцията за борба с наркотиците (DEA), заяви, че „200 агенти на DEA в пет щата имат за свой приоритет намирането на крокодил“, но всичко, което са открили досега, „лабораторията казва, че е просто хероин“.

Аргументът за това дали хората умират и се пристрастяват към хероин или към крокодил е без значение за нас тук. Важното е, че такива опасни продукти и „изобретения“ са пряк резултат от забраната на наркотиците.

В Русия и Съединените щати, хероинът е един от многото наркотици, които в момента са незаконни. Огромни суми пари в размер на 41 милиарда щатски долара годишно в САЩ се харчат за продължителни усилия, за да се прилага тази забрана. Можем да се запитаме: дали това работи? Когато вземем под внимание не само появата на нови наркотици като „крокодила“, а и всичко друго, за които биха могли да се употребят $41 милиарда (като например да бъдат върнати тези пари на техните собственици), отговорът е едно възмутено „не“.

Вещество, опустошително като „крокодила“, просто не би се продавало в условията на свободен пазар, и поради тази причина вече няма да се произвежда, даже изобщо никой не би го измислил. За всички производители и разпространители на наркотици – както и на всякакви други стоки – ще съществува възможност за печалба: като не убиват клиентите си за две години, а вместо това им позволят да живеят дълъг, пълноценен живот като техни клиенти, те ще увеличат своите доходи. Освен това, ако клиентите точно разбират ползите и рисковете за тяхното здраве, свързани с използването на такива продукти, те ще са склонни да избират тези, които са с най-малко вредни странични ефекти. По този начин силата на наркотика ще се уеднакви, съдържанието ще стане по-чисто, а дозите ще бъдат обсъдени с лекари и обучени професионалисти, за да се подсигури безопасност за употребяващия, точно както днес се прави с лекарствата.

В условията на свободен пазар, ако лоша партида бъде продадена и консумирана, причинявайки вреда, то жертвата, или може би роднина на жертвата, ще може да потърси обезщетение в съда, защото при това положение употребяващият наркотици е всъщност жертва на измама.

Общите аргументи за забраната на хероина, от друга страна, на практика се изчерпват със списък на симптомите, които се проявяват при безразсъдна или продължителна употреба: той убива хора, разрушава семейства, пилее пари, кара наркоманите да прибягват към насилие, за да си получат дозата, и т.н. Но точно заради тези многобройни причини, той би трябвало да бъде напълно узаконен.

За разлика от потребителите на лекарства, употребяващите незаконни наркотици като хероин никога не знаят къде е произведен, каква е степента на неговата чистота (например дали става въпрос за хероин, „крокодил“, или смес), колко е силен, и какви опасности за здравето носи. От друга страна, ползите от узаконените наркотици за техните потребители са огромни. Ако наркотиците са законни и се продават свободно, ще можеш да се обърнеш към съда, ако те се окажат примесени с опасни боклуци. В една правна среда на узаконени наркотици го няма страха от това законът да се обърне срещу теб, ако някога си употребявал незаконни наркотични вещества. Такава легитимност липсва при закупуването на незаконни наркотици на черния пазар, където няма доказателства за произход, няма гаранции, няма връщане на пари и няма листовки с инструкции, да не говорим за участие на лекари.

Правните стимули, създадени от забраната, водят до изкуствено ограничаване на производството, намаляване на предлагането за продажба и главоломно покачване на цените. В резултат на това, забраната превръща наркоманите в престъпници – не само по дефиниция, но и като прави употребата на наркотици много по-голяма финансова тежест, примамвайки много хора да извършат истински престъпления. Всичко това е катастрофа за зависимите от наркотици.

Чрез използването на възможностите за комуникация, предоставени от интернет, образователните програми за наркотиците могат да достигнат до повече хора в нужда и да направят много повече за наркоманите и за възстановяващите се наркозависими, както и за техните семейства и приятели, отколкото всяка полицейска акция някога е успявала.

Истинските решения трябва да се търсят в семейството, сред приятелите и в общността – не чрез намеса и манипулиране от страна на държавата. Отмяната на забраната и превръщането на наркотиците в пазарна стока е единственият начин да се изчистят наркоманите и да им се помогне.

Американският конгресмен Рон Пол в прощална реч на края на своя мандат пита: „Някой забелязал ли е, че властите не могат дори затворите да опазят от наркотици? Как ще се реши проблемът, ако превърнете цялото ни общество в затвор?“ Знае се, че „подходът на затвора“ не би могъл да реши проблема и не го е решил, защото вече е пробван ($41 милиарда годишно!), и е добавил към него множество допълнителни проблеми, свързани с гражданските свободи, безопасността на наркотиците, цените, случаите на предозиране и пристрастяване. Може би подходящо продължение на въпроса, поставен от бившия конгресмен, би било: колко време ще отнеме на обществото, за да разбере колко е обещаващ другият вариант?