Skip to main content

Некои съображения относно отоплението в София

IMG_4159a С идването на зимата настъпи и чуденето дали пак да си топля стаята с парно, или пък не е по-добре да затворя вентилите и да пусна климатика, който монтирах преди две лета, за да не пукна от жега.

Малко физика. Когато със сила натъпчем газ в тясно пространство, на молекулите, които се джуркат една в друга, им става тясно и те отдават енергията си навън, за да се намали тяхното джуркане. Това ние го усещаме като временно затопляне на газа, при което той повишава температурата си, докато не отдаде излишната енергия.

Обратно, ако след това изпуснем този газ и му позволим да се разшири, молекулите отново ще започнат да „изсмукват“ топлинна енергия и газът ще се усеща като по-студен.

Затова когато се пръскаме с дезодорант, флаконът се изстудява.

На този принцип работят хладилниците и климатиците – гениални устройства, които компресират фреона, за да отдаде топлината си, после го местят на друго място, където той се разширява и поема нова топлина. Така от едната страна топлим, а от другата охлаждаме.

Всички съвременни климатици могат по този начин да пренасят топлина отвътре навън или отвън навътре. Най-хубавото в случая е, че механичната енергия, необходима за компресирането и циркулирането на фреона, е много по-малка от реално пренесената топлинна енергия. Затова климатикът, за да затопли една стая, харчи 3-4 пъти по-малко ток от обикновената електрическа печка и е едно от най-евтините средства за отопление, достъпни в България днес.

Не всичко в живота е цветя и рози – проблемът е, че тази ефективност не е постоянна, а варира в зависимост от температурата навън и вътре. Освен това, при ниски температури по външните компоненти се образува лед, който има топлоизолационни свойства и пречи на работата (в повечето устройства този проблем е решен с временно объщане на цикъла, а понякога и с електрически нагреватели). В крайна сметка това означава, че отоплението с климатик върши работа до определена температура навън. Колкото по-качествен и скъп е климатикът, толкова по-ниска е тази температурна граница. Най-евтините едвам работят под нулата, а най-скъпите се справят и до -20 градуса навън.

При това положение моето мнение е, че всеки трябва да се топли или с климатик, или с камина, за да не дава стотици левове на вятъра. Според тази таблица, обикновените климатици излизат най-евтино, наред с дървата за огрев и термопомпените системи (които са страхотни, но са скъпа инвестиция). В зависимост от големината на стаята, изложението и изолацията, може да е по-изгодно да се ползва по-скъп модел, който да топли сам, или по-евтин, на който да се „помага“ с парно и печки – важно е човек да седне и да си направи сметките, а ако му е трудно – да се консултира с доверен специалист.

Европейските страни според Гугъл

Както всички знаем, Google е невероятно интересен организъм, който се храни с огромни количества данни.
Един забавен начин да се побъзика човек с тези данни е като си поиграе с автоматичното довършване на ключовите думи, които пишем в полето за търсене.

Ето как си поиграх, за да открия какво мисли Интернет за всяка от европейските държави (единствено за Черна Гора Google загадъчно мълчи).
europe-google0

А ето и резултатите:
europe-google
(ако някой не се е досетил, клик върху малка картинка прави голяма картинка 😉 )

Избор на канал за по-добра WiFi връзка

Някои от нас още си спомнят времето, когато Интернет имаше в определена стая от дома, и то точно в определен ъгъл от тази стая – в зависимост от това докъде стига кабелът. Днес обаче нета си хвърчи свободно по въздуха. WiFi връзката я приемаме за даденост и на практика всеки си има такава вкъщи и на работа. Съответно – WiFi има също в апартамента отгоре, отдолу, отляво и отдясно.

Wifi+signal_45671a_4229143[1]

Сигурно всеки в един момент се е замислял как ли се отразява това на сигнала. В смисъл – ако рутера на съседите излъчва на същите честоти, това не пречи ли на моя сигнал? Отговорът е – и да, и не. Обикновено съседският рутер е по-далече и излъчва малко по-слабо, затова неговият сигнал за нас е просто шум, който лесно се коригира от алгоритмите за цифрова връзка; освен това честотите на излъчване могат да се превключват измежду 13 различни канала, а по-новите стандарти добавят и допълнителни честоти.

Все пак ако сме заобиколени от многобройни WiFi мрежи и имаме по-стар рутер, който не умее добре да избира автоматично канал, често е хубаво да го настроим ръчно. Настройката се усложнява от факта, че каналите до голяма степен се припокриват един с друг – който иска да има възможно най-чист сигнал, трябва да е поне 5 канала „встрани“ от съседните мрежи.

wifi-channels

Съществува една програмка, наречена inSSIDer (за Windows, OS X или Android), която показва нагледно честотите и силата на излъчване на всички мрежи наоколо, за да може човек да види къде е най-свободно. Целта е да се избере канал, където има най-малко или най-слабо излъчващи мрежи. Новата версия 4 е с платен лиценз, но по-старите са безплатни и с малко ровичкане могат да се намерят в Интернет.

inssider

По-горе написах, че има 13 канала, нали? Всъщност съществува и 14-ти, който се ползва само в Япония. Не знам дали е законно, но ако настройките на рутера позволяват на човек да си избере в коя държава се намира, изборът на Япония би трябвало да „отключи“ канал 14, където е естествено да има най-малко смущения.

4 държави, 10 дни и 7 изрода: Home, sweet home

Заглавието на тази серия пращулки е подвеждащо, драги читатели, защото противно на оптимистичните ни планове, навлязохме в 11-ия ден от нашето пътешествие. Доколкото помня, вече беше след полунощ, когато стигнахме границата на Република Македония. На опашката две красиви македонски девойчета се опитаха да ни пробутат SIM карти на T Mobile. Ние им обясняваме на български, че само минаваме, те се правят на неразбрали и отговарят на английски. Типично.

Виж, митничарите не ни занимаваха с английски, ами на чист древен македонски хубаво си ни разпитаха какви сме ги вършили в Албания. Е, някак си ги убедихме, че не сме наркотрафиканти, а обикновени отпускари и се прибираме от Црна Гора, а през Албания само минаваме транзитно – вероятно за пръв и последен път в живота си.

Аз търпеливо си чаках SMS-а „добре дошли в люлката на цивилизацията“, който познати разправяха, че са получавали при влизане в македонски роуминг, но така и не дойде. Явно кампанията е приключила. За съжаление времето беше много напреднало, някои от компанията трябваше да се връщат на работа в София и нямаше как да правим повече спирки, макар че имахме желание да се отбием за по час-два да видим първо Охридското езеро, а после Велико-античките паметници в Скопие. Какво пък, ще се върнем друг път.

Така около Охрид направихме само кратка почивка, за да се заредим с бензин, кофеин или никотин – според нуждите. Там вече езиковата бариера изчезна – момчетата от нощната смяна на бензиностанцията се оказаха много услужливи и дружелюбни, разменихме си няколко приказки и се разбирахме така добре, все едно си говоря с някой от София. Оказва се, че колкото и да е малка страната, македонските говори са доста разнообразни и някои са по-близки до нашите, други не толкова. Книжовният македонски език, по разбираеми политически причини, се базира на тези, които са най-далече от езиковата норма в България. Като добавим малко заемки от сръбския, се получава нещо наистина слабо разбираемо за повечето българи. Около Охрид и Битоля обаче – както научих по-късно – диалектите били някак по-традиционни и по-слабо сърбизирани; личният ни опит от тази малка бензиностанция го потвърди.

Както по-голямата част от балканското ни пътуване, преминаването през Македония също беше белязано основно от красиви планини и живописни пътища, лъкатушещи из тях. В такива късни часове трафик няма и въпреки умората, пътуването е приятно.

Поредната (и за щастие – последна) неприятна случка от транспортен характер се случи точно преди Скопие. След една от патарините спряхме, за да се изчакаме и да се поразтъпчем, и хоп – изненада – този път Реното реши да не пали. Стартерът залепи и обяви почивка. Веднага дойде местният кибик да люпи семки и да дава акъл. Човекът беше от македонците с не толкова разбираем говор, но стана ясно, че според него проблемът е в акумулатора. Стори ми се странно, защото с това Рено имам стара и бурна връзка, така че познавам добре симптомите, когато акумулаторът е тръгнал да заминава, и те просто липсваха. Все пак от опит глава не боли, вързахме два кабела да подадем ток от Шкодата и… пак нищо. В крайна сметка благодарихме на „експерта“ и го оставихме да си люпи семките, а колата просто запалихме с бутане. Малко комична картинка беше цялата голяма компания да бута напред-назад количка, която е толкова малка и лека, че без проблем мога да си я избутам сам, но какво да правиш, отборен дух, всички искат да помагат.

В крайна сметка не посмяхме да загасим двигателя чааак до българската граница, а после стартерът магически се върна към живот и до днес не е проявявал повече своеволия. Но с всичкото зяпане под капака, връзване на кабели, бутане и умуване, изгубихме още поне половин час. Докато стигнем до Кюстендил, слънцето вече беше изгряло, а тримата шофьори – каталясали. След последната пауза за закуска, кафе и винетки просто беше задължително да дремнем по 15 минути в колите, за да не почнем да виждаме розови слонове. И въпреки всичко, колкото и да си уморен, чувството да се върнеш на родна земя е страхотно. В България улиците ми се струват уютни сякаш съм на дивана в собствения си хол, а след това пътешествие дори Кюстендил ми се стори като връх на цивилизацията – просто защото си е у нас.

В крайна сметка, когато след 24-часото пътуване цъфнахме в добрата стара София с богат товар от сувенири и спомени (франкофоните ще прощават за тавтологията), и накацахме по леглата – за пръв път от толкова много време поотделно, всеки в своя дом – насън продължихме да виждаме вълшебната лъкатушеща асфалтова серпентина, която може да те отведе къде ли не, и съм сигурен, че всички си мислехме едно и също – Балканският полуостров е уникално място…