Ембарго, ем санкции*

Може би една от първите мащабни размени на икономически санкции започва преди около 200 години. Тогава, както често се случва, Британия и Франция се млатят. Положението е такова, че франчулята имат фактическо влияние върху цяла Европа – всяка държава на континента или е окупирана от тях, или има тесни политически и икономически връзки с Франция. Единственото изключение може би е по нашите земи – в Османска Турция традиционно са аверчета с англичаните. Френските монети вървят навсякъде. В крайна сметка се получава нещо доста подобно на днешна Обединена Европа, макар и по различен начин – без Балканите е скучно, нямат си Гърция да шмекерува, или България и Румъния да са виновни за всичко.

И както се случва и в днешна Обединена Европа, Наполеон въвежда определени правила за всеки, който иска да се възползва от неговия „единен пазар“. Едно от тези правила е – никаква търговия с англичаните! В тази система, под известен натиск, се включват доброволно почти всички европейски държави, дори тези, които са неутрални във войната. Всички връзки между Континента и Острова са прекъснати, дори пощата.

Разривът се допълва от друго Бонапартово правило – всички трябвало да се движат от дясната страна на пътя.

Междувременно британският флот, от своя страна, блокира всички доставки за Франция по море. Няколко американски кораба са конфискувани, а екипажът – пленен. Президентът Джеферсън, разбира се, веднага казва „OMG WTF dudes!!!“, но британците отговарят – à la guerre comme à la guerre. Гневни граждани на САЩ искат държавата им да се включи във войната, но надделяват по-умерените настроения за икономически натиск. И хоп, американците също прекъсват търговията с Европа и с Обединеното Кралство.

В крайна сметка, британците са притиснати и изолирани от всички останали световни икономически сили, износът намалява наполовина. Въпреки това, резултатът от войната го знаем – окончателна победа над франчулята.

Оттогава до днес, ефектът от икономическите санкции продължава да бъде много съмнителен. „Рекордьор по ембарго“ е Северна Корея, но изолацията от половината свят не ги притеснява, защото си внасят всичко от Китай. Може би по-засегната е Куба, която вече половин век е изкуствено отделена от най-близкия континент. Затова кубинците карат американски автомобили от 50-те, преоборудвани със съветски двигатели – уникална техническа симбиоза и очарователна гледка за туристите – а пък американските граждани са принудени да ходят до Канада или Мексико за хубав ром и пури. И в крайна сметка Кастро пак си е на власт.

Никакво ембарго не успя да свали и Саддам Хюсеин, Муамар Кадафи, Слободан Милошевич – други неща се случиха, за да паднат от власт. Аятоласите в Иран също са си там и не мислят да си ходят. Династията Ким започна трето поколение.

Би ли могло да се каже обаче, че икономическите санкции, макар и да не решават окончателно проблема с някоя „непослушна“ държава, то поне предотвратяват ескалирането му? Все пак в една страна, държана в икономическа изолация и бедност, може би властта има по-малко технически средства за контрол над гражданите, освен това не може да си позволи да поддържа силна армия и военна техника, които по принцип струват скъпо?

Ами кажете го пак на Северна Корея, която има една от най-мощните армии в региона, включително ядрени оръжия – черешката на смъртоносната торта, венеца на военните технологии. Това, че народът буквално гладува, не пречи. Практиката показва, че няма невъзможни неща, всичко е въпрос на приоритети.

И какво да правим, ако икономическите санкции са доказано неефективни, а не искаме да минаваме към военни действия, защото тогава вече наистина всичко ще си ебе майката? Според мен битката трябва да е за сърцата на хората, а не за тяхната територия или портфейли. Пропаганда, която е приятелски настроена и аргументирана, а не враждебна и настъпателна, ще има по-голям успех. Ако те ти се озъбят, ти им се усмихни и протегни ръка.

И днес имаме проблем с „непослушна“ държава, която този път е и големичка, и силна, и богата на ресурси, и пак се подхлъзваме по пътя на икономическите санкции. А всъщност близките търговски отношения засилват и културното влияние. Една изкуствена икономическа изолация няма да помогне на руския народ да види, че моделът на Путин си е изпял песента и вече не е добър за тях – точно обратното, само ще продължи да му вдига рейтинга и да култивира омраза спрямо всичко на Запад. Напротив, Европа според мен трябва да задълбочи и преструктурира икономическите връзки с Русия, давайки приоритет на инвестиции и стоки, които могат да стигнат до обикновените хора, а не само до руски политици и олигарси. Същевременно трябва да демонстрира истинска (а не псевдо-националистическа) загриженост както за руснаците, останали извън границите на Русия, така и за тези, които са вътре. Руският народ не е толкова прост, колкото внушават някои крайни русофоби, и при такава стратегия, крехката опозиция в страната скоро би заякнала.

За съжаление обаче това моето е прекалено утопична препоръка. Ако пак се върнем към историята, ще видим, че е най-вероятно меренето на пишки отново да надделее, както често става в международната политика. Какво да се прави, живеем в интересни времена.

*надпис на стена в Белград от близкото минало