Skip to main content

Гласуване в чужбина – европейски пример

Manifesto_Emigrazione_San_Paolo_Brasile Във връзка с голямата драма с гласуването в чужбина, бих искал да представя как проблемът е решен от народ, който отдавна се е пръснал по света като нас. Взимам за пример Италия, защото тя е традиционна емигрантска страна, подобно на нашата. През 19 и 20 век има периоди, когато единствено парите, които италианците печелят в чужбина и пращат у дома, спасяват държавата от банкрут. За това време от страната емигрират близо 30 милиона души, най-вече към Северна и Южна Америка.

Италианските закони отчитат този факт и тази огромна диаспора е представена в родината си от 12 депутата и 6 сенатора, излъчени от избирателен район „чужбина“, разделен на няколко по-малки области – най-общо казано, по една за всеки континент. Правото на глас в чужбина е гарантирано от конституцията. Самите кандидати също трябва да имат постоянно местожителство извън страната. Италианските граждани в чужбина имат право да гласуват и на всеки национален референдум.

Italian_referendum_april_2016 Всеки италиански гражданин с постоянен адрес извън страната е длъжен да се регистрира в най-близкото консулство. Когато наближават избори, до края на предходната година той може с писмено заявление да декларира, че иска да се върне в своя град в Италия и да гласува там лично.

Ако липсва такова заявление, тогава гражданинът трябва да гласува по пощата: той ще получи в дома си в чужбина бюлетина и специален плик, който трябва да изпрати до италианското консулство.

Факт е, че при нас има една по-специална особеност: Турция. Там има голям брой български граждани и постоянни съмнения за нарушения. Как се застрахова Италия от подобни неща? Чрез специални двустранни споразумения с властите на чуждата държава. Те се задължават да вземат необходимите мерки, за да гарантират, че правото на гласуване по пощата се упражнява свободно, честно и тайно. Такива споразумения трябва да бъдат сключени с всяка държава, за да може там да се гласува. По този начин могат да бъдат изключени страните, в които има сериозен риск от нарушения. Италианските граждани с постоянен адрес в такива държави имат право да се приберат да гласуват в Италия, като им бъдат възстановени 75% от разходите за път.

Кога столицата става провинция?

Снимка: Никола Груев

Както всички добре знаем, в България обичаме да се делим на два типа хора: Софиянци и НеСофиянци.

Теоретично Софиянци могат най-лесно да бъдат намерени в град София, а НеСофиянци – във всички останали населени места, които по примера на древните римляни наричаме „провинция“. Римската империя е имала много провинции, ние като по-малка страна явно си имаме само една, и затова обикновено я членуваме – „провинцията“.

През 1887 населението на София е към 30 000. Днес толкова хора живеят в най-малкия областен град в България – Смолян.

Предвид естествения прираст в България през годините, потомството на тогавашните Софиянци възлиза на около 70 000 души. Днес толкова хора живеят в една по-стара столица – Велико Търново.

В София обаче сега живеят 1,2 милиона души. Горе-долу колкото в една друга европейска столица – Брюксел. Всички те, освен горните 70 000, явно по един или друг начин се оказват НеСофиянци.

Извод: мнозинството от жителите на гр. София са по същество НеСофиянци, обаче много от тях (включително долуподписаният) се барат за Софиянци.

Има два интересни момента, свързани с житието на Исус Христос, когато така създалото се динамично равновесие София-Софиянци-НеСофиянци временно се променя. Става въпрос, разбира се, за Коледа и Великден.

Както добре знаем, в тези два момента голям процент НеСофиянци отива да празнува по родните си места, а в София остават тези, които се барат за Софиянци (включително долуподписаният).

Някои от оставащите твърдят, че именно в тези моменти градът се изчиства от всичко „селско“ и „провинциално“ и за кратко се превръща в истински, цивилизован, ама баш ‘убав град на европейско и световно равнище. Ще си позволя да не се съглася. Защо?

Ами да видим някои отличителни черти на архетипа на провинциалното градче в Европа:

  • Провинциалното градче е тихо и спокойно
  • Провинциалното градче е спретнато и чисто
  • В провинциалното градче има малко хора, всички се познават и поздравяват по улиците
  • В провинциалното градче всички са си родени там, пришълците са по-скоро изключение
  • В провинциалното градче няма блъсканици и задръствания
  • В провинциалното градче няма проблем с паркирането

Какво се оказва? Парадоксално, ако от София се изнесат всички НеСофиянци и останат само 70 000 кореняци, тя ще заприлича на провинциален град по всички параграфи! Задръствания, глъчка, мръсотия, претъпкано метро и всякакви пропадняци има в Лондон, Париж, Берлин, Рим, Ню Йорк и Токио. Тези неща ги няма в Клисура, Кастелморон-д’Албре, Брусарци, Чичестър и Шиншиноцу.

Те т’ва исках, всъщност, да кажа. Ако искаш градът ти да е спокоен и в него да няма другоселци, значи именно ти си човекът с провинциално мислене. В това няма нищо лошо, всеки си има предпочитания за заобикалящата среда. Но ако не искаш шум, пришълци и синя зона, то най-подходящото решение е да си стегнеш куфарите и да се изселиш, за да пребориш когнитивния дисонанс, като си станеш провинциалист не само по душа, но и по местоживеене. А междувременно София си остава столица с всички последствия от това, и в последните години дори с бавна, но стабилна стъпка се превръща в космополитен град и поне малко се приближава по дух и начин на живот до горните световноизвестни мегаполиси.

Вместо редовната съботна пращулка

Няма да си кича профила с Айфелови кули, всички които ме познават вероятно знаят какво мисля. Бесен съм, разбира се. Преките виновни ще си получат заслуженото, сигурен съм. Но не всичко свършва с преките виновни, нали? От вас, приятели, искам да се замислите – на братството и любовта ли служите, или на омразата и смъртта. Не бързайте да си отговаряте. Проверете всеки похарчен лев, всяка пусната бюлетина, всеки превключен телевизионен канал, всеки ваш личен избор за мир и добро ли отива, или за пропаганда и морална защита на обиди, омраза, бой, убийства и война. Да не стане като в близкото минало, когато толерантният и миролюбив български народ снабдяваше половината свят с огнестрелни оръжия – някои забогатяха, други гледаха отстрани и псуваха – с чиста съвест, понеже „не бях аз“. Сега обаче светът е друг, по-малък е, и каквото изнесеш, може да се върне при теб, независимо колко ти е висок дуварът. Не се успокоявайте с това, че е далече. Париж е на 1800 км, а Халеб е на 1400.

Posted by Petko Bossakov on Saturday, November 14, 2015

Носталгията, политиката и отворената верига

retro
В последните дни рекламна кампания на бира предизвика лека полемика.

Принципно рекламните кампании не е лошо да са противоречиви, защото така се разпространяват безплатно. Създателите им обичат този ефект и често го търсят, но обикновено опитът да се предизвика скандал е много по-очевиден, а тук не съм сигурен дали не се е получило случайно. (То и скандал няма. Както казах – лека полемика.)

Кратък урок по маркетинг*

Кампанията е класическа, като по учебник. Знае се, че съществуват различни възрастови сегменти, а няколко от тях включват потребителите, които карат втора (или трета, или четвърта) младост. Тя е малко като „втората преснота“ на Булгаков, но да не се отклоняваме от релсите на маркетинга и да видим кое е интересното. Първо, тези хора по правило започват да стават по-платежоспособни и не е лоша идея да опитаме да им продадем нещичко. Второ, тези хора започват да имат минало, и в това минало неизменно има красиви спомени, към които да се обърнем с една хубава рекламка.

Билбордите на „Загорка Ретро“ следват тази класическа схема и правят нещо, което милиони други билборди по света правят – използват носталгията по личното минало. Защо тогава някои се възмутиха и освен бира на билбордите видяха и възхвала на режима на БКП? Ами има защо. Защото в България, както обикновено, нещата са малко по-различни.

Кратък урок по политология

Проблемът с тоталитаризма е очевиден от самата дума: при такъв режим властта се разпорежда за всичко, дори и за най-простите всекидневни неща. Така сапунът, пастата за зъби и тоалетната хартия придобиват политически заряд. И днес, десетилетия по-късно, докоснеш ли с голи ръце капака на жигулата, в тялото ти пак прескача искра марксизъм-ленинизъм и те жегва в сърцето. Питайте някой американец демократи или републиканци са били на власт в САЩ, когато е излязъл култовият компютър „Apple ][“. Вероятно няма да знае. Обаче тук в България сме създали негово чудесно копие – „Правец 82“ – и за него всичко е ясно.

Кратък урок по „и ся ко ша праим“

Логичният въпрос е – има ли как да се освободим от този политически заряд и да се наслаждаваме на розовите спомени от миналото с чиста съвест, като европейци? Е, на мен ми се струва, че вече е измислен начин, а ние пак откриваме топлата вода и се караме колко градуса да е точно. Просто с едно хубаво заземяване политическият заряд трябва да бъде насочен от всекидневните предмети, където не му е мястото, към учебниците по история, където му е мястото.

Във „Фолксваген“ също са чели учебници по маркетинг и през 1997 се обърнаха към носталгията на потребителя, като „преиздадоха“ своя класически „бръмбар“. Никой не си и помисли да повдигне въпроса за корените на автомобила в нацистка Германия. И правилно, защото този въпрос е без значение. Мнението за Хитлер като цяло е единодушно, страницата е затворена. Да, ама у нас това не става и не става. А би била достатъчна една непротиворечива, чистосърдечна и всеобща оценка на режима, за да спрем да търсим в бирата скрити политически послания.


* marketing (англ.) – пазарлък