Big leeks

Оказва се, че някаква световно неизвестна щатска фирма е патентовала следното:

“Автоматично повикване на външни приложения за обработка и показване на вградени обекти в хипермедийни документи”

Оказва се също, че това определение покрива всякакви плъг-ини, филмчета, флашчета и други обекти по уеб страниците. На това основание световно неизвестната щатска фирма е осъдила Microsoft за над половин милиард долара, само защото Internet Explorer предлага такива функции.

След което се получава следният абсурд: за да заобиколи патента, IE вече показва съобщения от типа на “Click OK to continue”. Тъй като се изисква кликване, показването на обектите вече не е “автоматично”.

Това е просто пример за абсурдите, които произтичат от софтуерните патенти. Такива патенти са позволени от законодателството в САЩ, но не и в Европа. ЕС обаче е на път да приеме директиви, които да направят софтуерните патенти възможни и у нас.

Тъй като вече и нашето мнение има значение в Европейския Съюз, надявам се и българските граждани да се включат в кампанията срещу приемането на такива вредни закони. Ако накараме и нашите представители в Европейския парламент да обърнат внимание на проблема, може би процедурата ще бъде спряна навреме.

В една сравнително разпалена дискусия във форумите на Дир-а наскоро видях интересно твърдение: че така модерните напоследък “отворени” лицензи като GPL и CC трудно могат да намерят почва в българското законодателство.

Не съм юрист, правото съм го учил повърхностно и то в чужбина, така че не мога да погледна професионално на въпроса, но мога да прочета закона отгоре-отгоре и да обясня как аз го разбирам.

Първият интересен текст е чл. 37, ал. 2:

Договорът за използване на произведение може да се сключи за срок до десет години. Когато този договор е сключен за по-дълъг срок, той има сила за десет години. Това ограничение не се прилага спрямо договорите за произведения на архитектурата.

Това е една ясна императивна норма, която казва: ако сега примерно пусна нещо под GPL, след 10 години спокойно мога да кажа “дотук с гювеча”. Нещо, което законодателствата на някои други държави не позволяват.

При платените, “затворени” лицензи нещата стоят по същия начин. Някъде из къщи ми се мотае едно лицензирано копие на Windows 95, на което са му изтекли 10-те години и следователно спокойно мога да го хвърля щото вече е незаконно да го ползвам.

Интересно е и какво е записано малко по-надолу:

Когато възнаграждението, определено като еднократна сума, се окаже явно несъразмерно на приходите, получени от използването на произведението, авторът може да иска увеличение на възнаграждението. Ако не се постигне съгласие между страните, спорът се решава от съда по справедливост.

На български език:
Написвам нещо, примерно “Наръчник на градинаря”. Обявявам публично, че може да се ползва напълно безплатно със всякаква цел, включително комерсиална. След година-две откривам, че Иван Иванов от Пазарджик е напечатал Наръчника в 10-хиляден тираж и на годишното градинарско изложение в Полски Тръмбеш е успял да продаде всички копия с чиста печалба от 5 лева на бройка. От тях аз, авторът, съм получил 0%, възлизащи на 0 лева и 0 стотинки — и това е напълно в реда на нещата, защото сам съм обявил “това е без пари, правете каквото си искате с него”.

И тук е уловката — законът ми дава правото да променя решението си и да искам възнаграждение, дори със задна дата. Т.е. мога да осъдя Иван Иванов от Пазарджик да ми заплати определена справедлива част от сумата, която е спечелил благодарение на моя труд.

Тези разпоредби очевидно поставят ограничения върху open-source и open-content манията, но от друга страна са полезни, защото предпазват авторите от изнудване от страна на разпространителите. Поне на теория…

Ще ми е интересно да се зароди едно по-широко обсъждане на тези норми, включително от юристи и от други хора, които са по-навътре в нещата.

В интернет попаднах на едно списъче – “21 причини да не искам да влизаме в Европейския Съюз” – което ме накара да се замисля…

Преди около 15 години борбения дух на социалистическото съревнование у българина се изразяваше в спортния хъс “да ги стигнем американците”.

След време нещата се попромениха, обичта към Страната на Неограничените Възможности като че ли позатихна, особено след като без да искат бомбардираха София. Така де, уцелиха къща в Горна Баня. Нещо, което никога не бяха правили, докато бяха “врагът-империалист”.

Почнахме да се обръщаме към европейците. Тях да ги стигаме. Хем са ни по-близо, хем са по-културни някак си (не хвърлят бомби насам-натам, това си е жив признак на култура).

Станахме и едни от тях. От радост почнахме да виждаме жълти звездички на син фон. След Нова Година обаче като поизтрезняхме, видяхме, че още не сме ги стигнали.

Почнаха разни мозъци по формулата за сложна лихва да смятат как ще ги стигнем. “Цели 220 години ще ни отнеме“, викат. “А пък ЕС ще се разпадне след само 2-3, максимум 5″ – пригласят други. И добавят, че всичко е конспирация на евреите…

Аз също хванах калкулатора да смятам. Макар че съм още прост второкурсник и по макроикономика ми писаха само 5.73. Какво ми разбира главата? И все пак, понеже имам доверие само на себе си, смея да твърдя, че само за 20-30 години стандартът ни ще надмине средния за Европа, стига да не настане някоя световна икономическа криза междувременно.

Мозъците обаче прибавят втори глас към своята песен: “ама по цени България вече се изравни с ЕС! Надминахме ги даже! Скъсахме им гащите! Абе в България е по-скъпо от Люксембург напра’о!”

Е, другари, понеже стана модерно да се говори как цените ни се били изравнили с европейските, и всички го заучиха наизуст – както казват даскалите “насън да ги бутнеш – ще ти го издекламират”; и понеже не съм много фен на работите, които стават прекалено модерни – ще предизвикам мозъците да ми посочат западноевропейска столица със следните цени:

• Кило хляб: 30 цента
• Билет за градски транспорт: 35 цента
• Бира в заведение: под 1 EUR
• Сандвич: под 1 EUR
• Вход за дискотека: 1-2 EUR
• “Гражданска отговорност” за лек автомобил: под 100 EUR на година
• Тристаен апартамент в централна зона: под 1000 EUR/кв.м.

Съмнявам се, че ще намерят такава. Та, кайш, в България скъпо било?
Ай стига неоправдан песимизъм. Даже кучето на Павлов не реагира толкова първосигнално…

Така се обръщаше с патос към нас професорката по маркетинг по време на лекции. Наскоро точно това възклицание ми дойде на ума, когато случайно попаднах на сайта на Epica – годишни европейски награди за реклами. Висях си там с часове да разглеждам творенията на победителите и смея да твърдя, че за тая работа си трябва или доста акъл, или доста шантавост, а може би и двете. Както и да е – направо ще ви метна един линк към телевизионната реклама, взела първа награда:

Четох разни размисли относно това как е справедливо да се определя възнаграждението на хората.. и това ми напомни за една интересна история, която наистина се е случила през девет морета в десето.

Та пичът на деня е един бразилец, който се казва Рикардо Семлер. Когато пичът е бил на 21 – възраст, на която по-голямата част от земното население се занимава със секс, наркотици и рокендрол – е успял някак си да накара баща си да му прехвърли пълния контрол върху семейната фирма. Как е успял? Вероятно с много психически тормоз

Както и да е, получил нашия човек контрол върху фирмата, която произвеждала някакви части за кораби и не била в много добро финансово положение, но се справяла някак си. Явно е действал с размах, защото първата му работа била да уволни всичките там висши мениджъри, за да започне начисто.

Изведнъж нашата история прескача около 20 години напред, за да погледнем състоянието на фирмата Semco в днешни дни. Броят на работниците е скочил от около 80 на повече от 3000, а нашите хора са оцелели през някаква зверска криза на бразилската икономика и в момента правят луди печалби и се разрастват непрекъснато. Най-интересното е ролята на обикновените работници в цялата тая история.

Стилът на ръководство на Семлер е, меко казано, нетрадиционен. Той позволява на служителите сами да определят работното си време, заплатата, бонусите, и им дава голям процент от печалбата на компанията. Почти всички въпроси за бизнеса се решават съвместно от всички, като това става на общи срещи, на които присъствието е доброволно.

Не знам как да определя това – като комунизъм в капиталистически условия, или направо като чиста анархия – интересното обаче е, че системата бачка. Нещо повече – Семлер твърди, че е приложима за всяка една фирма, и се мотивира с твърдението, че ако се държиш със служителите си като големи хора, те ще ти се отплатят. Казва също и че всеки от тях знае, че за да получава повече от другите, трябва също и да даде повече от себе си в работата.

Това е интересна тема за размисъл. Някои биха се запитали дали българите ще се окажат също толкова отговорни и продуктивни като бразилците, ако ги поставим при същите условия… важното обаче е, че според мен – както вече казах – Рикардо е пич.