Skip to main content

4 държави, 10 дни и 7 изрода: Home, sweet home

Заглавието на тази серия пращулки е подвеждащо, драги читатели, защото противно на оптимистичните ни планове, навлязохме в 11-ия ден от нашето пътешествие. Доколкото помня, вече беше след полунощ, когато стигнахме границата на Република Македония. На опашката две красиви македонски девойчета се опитаха да ни пробутат SIM карти на T Mobile. Ние им обясняваме на български, че само минаваме, те се правят на неразбрали и отговарят на английски. Типично.

Виж, митничарите не ни занимаваха с английски, ами на чист древен македонски хубаво си ни разпитаха какви сме ги вършили в Албания. Е, някак си ги убедихме, че не сме наркотрафиканти, а обикновени отпускари и се прибираме от Црна Гора, а през Албания само минаваме транзитно – вероятно за пръв и последен път в живота си.

Аз търпеливо си чаках SMS-а „добре дошли в люлката на цивилизацията“, който познати разправяха, че са получавали при влизане в македонски роуминг, но така и не дойде. Явно кампанията е приключила. За съжаление времето беше много напреднало, някои от компанията трябваше да се връщат на работа в София и нямаше как да правим повече спирки, макар че имахме желание да се отбием за по час-два да видим първо Охридското езеро, а после Велико-античките паметници в Скопие. Какво пък, ще се върнем друг път.

Така около Охрид направихме само кратка почивка, за да се заредим с бензин, кофеин или никотин – според нуждите. Там вече езиковата бариера изчезна – момчетата от нощната смяна на бензиностанцията се оказаха много услужливи и дружелюбни, разменихме си няколко приказки и се разбирахме така добре, все едно си говоря с някой от София. Оказва се, че колкото и да е малка страната, македонските говори са доста разнообразни и някои са по-близки до нашите, други не толкова. Книжовният македонски език, по разбираеми политически причини, се базира на тези, които са най-далече от езиковата норма в България. Като добавим малко заемки от сръбския, се получава нещо наистина слабо разбираемо за повечето българи. Около Охрид и Битоля обаче – както научих по-късно – диалектите били някак по-традиционни и по-слабо сърбизирани; личният ни опит от тази малка бензиностанция го потвърди.

Както по-голямата част от балканското ни пътуване, преминаването през Македония също беше белязано основно от красиви планини и живописни пътища, лъкатушещи из тях. В такива късни часове трафик няма и въпреки умората, пътуването е приятно.

Поредната (и за щастие – последна) неприятна случка от транспортен характер се случи точно преди Скопие. След една от патарините спряхме, за да се изчакаме и да се поразтъпчем, и хоп – изненада – този път Реното реши да не пали. Стартерът залепи и обяви почивка. Веднага дойде местният кибик да люпи семки и да дава акъл. Човекът беше от македонците с не толкова разбираем говор, но стана ясно, че според него проблемът е в акумулатора. Стори ми се странно, защото с това Рено имам стара и бурна връзка, така че познавам добре симптомите, когато акумулаторът е тръгнал да заминава, и те просто липсваха. Все пак от опит глава не боли, вързахме два кабела да подадем ток от Шкодата и… пак нищо. В крайна сметка благодарихме на „експерта“ и го оставихме да си люпи семките, а колата просто запалихме с бутане. Малко комична картинка беше цялата голяма компания да бута напред-назад количка, която е толкова малка и лека, че без проблем мога да си я избутам сам, но какво да правиш, отборен дух, всички искат да помагат.

В крайна сметка не посмяхме да загасим двигателя чааак до българската граница, а после стартерът магически се върна към живот и до днес не е проявявал повече своеволия. Но с всичкото зяпане под капака, връзване на кабели, бутане и умуване, изгубихме още поне половин час. Докато стигнем до Кюстендил, слънцето вече беше изгряло, а тримата шофьори – каталясали. След последната пауза за закуска, кафе и винетки просто беше задължително да дремнем по 15 минути в колите, за да не почнем да виждаме розови слонове. И въпреки всичко, колкото и да си уморен, чувството да се върнеш на родна земя е страхотно. В България улиците ми се струват уютни сякаш съм на дивана в собствения си хол, а след това пътешествие дори Кюстендил ми се стори като връх на цивилизацията – просто защото си е у нас.

В крайна сметка, когато след 24-часото пътуване цъфнахме в добрата стара София с богат товар от сувенири и спомени (франкофоните ще прощават за тавтологията), и накацахме по леглата – за пръв път от толкова много време поотделно, всеки в своя дом – насън продължихме да виждаме вълшебната лъкатушеща асфалтова серпентина, която може да те отведе къде ли не, и съм сигурен, че всички си мислехме едно и също – Балканският полуостров е уникално място…

Facebook коментари:

коментара

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.