Skip to main content

Апология на пазарния фундаментализъм

Имаше наскоро една книга с абсурдното заглавие „Как да говорим за книги, които не сме чели“. Много се смях на тази корица, но сега ще си позволя да говоря за една книга, въпреки че съм още на първата страница, защото като българин нямам търпение да си кажа „аз как го знам“, пък и въпросната книга толкова нашумя напоследък, че е пълно със статии и мнения, които успешно я синтезират в няколко странички, така че бих могъл да кажа, че вече съм горе-долу запознат с нейното съдържание.

Става въпрос за „Капиталът в 21. век“ на френския икономист Тома Пикети. Той, за разлика от много светила на икономическата наука, си позволява да изкаже „кощунственото“ мнение, че капитализмът прави богатите по-богати, а бедните по-бедни. Само това просто твърдение, както и всъщност самото заглавие, което ми се струва неприкрита препратка към дядо Маркс, разбуни духовете, предизвика маса овации, и предполагам кара дясно-ориентираните хора да бягат от тази книга като дявол от тамян.

piketty
Тома Пикети

Аз обаче, въпреки че в икономически план съм крайно-десен, същински пазарен фундаменталист, ще си позволя да кажа, че Пикети има много ценни наблюдения, и ако погледнем обективните факти, които той е представил, неговият „Капитал“ лесно би могъл да налее масло в либертарианския огън. Шокиращо, нали?

В тази публикация ще си позволя да използвам прости и понякога не съвсем точни фрази, за да не се напълни с неразбираема математика и финансови термини.

Да започнем оттам: как може някой да забогатее? Има два начина: или като създадеш ново богатство, или като отнемеш от богатството на някой друг. Стандартната „неолиберална“ теория казва, че съвременният капитализъм не бил толкоз лош, защото трупа пари по първия начин. Според Пикети обаче историята не го повърждава. Той изследва данните през годините и ги свежда до следното математическо неравенство:

r > g

Тоест, като сметнем възвръщаемостта на капитала (лихви, печалби и т.н.) през последните стотина години в целия свят, откриваме, че тя надвишава реалния икономически растеж. Тоест, математическото неравенство е пряко свързано със социалното неравенство. Смея да твърдя, че това не е някакво свръх-ново откритие. Всеки с малко познания по финанси например знае, че една балансирана инвестиция на Нюйоркската фондова борса носи средно около 10% на година – в някои години, разбира се, има огромни загуби, но в други пък има огромни печалби – и ако си достатъчно дълголетен и търпелив, че да не продаваш акциите си в продължение на десетилетия, в крайна сметка ще получиш възнаграждение, надвишаващо реалния ръст в икономиката.

В дългосрочен план, това потвърждава, че бабината приказка „пари при пари отиват“ не е просто суеверие. Историята показва, че дори да има периоди, в които ножицата се „събира“ (например десетилетията след войната, когато благосъстоянието на обикновените хора на Запад се подобрява многократно), това се компенсира от периоди, в които тя се „разтваря“ още повече (в последните 30 години доходите на едрите капиталисти се умножават, а тези на средната класа на практика не мърдат).

wage-inequality[1]

Очевидно едрият капитал е като ламя, която не спира да лапа и бавно, но сигурно концентрира богатството в ръцете си. Как може това да се върже с приказките на „пазарните фундаменталисти“? Еми, оказва се, че може. Защото техните „кумири“ Лудвиг фон Мизес и Фридрих Хайек, оказали силно влияние върху развитето на съвременното либерално и либертарианско движение, са го предсказали. „Австрийската теория за икономическия цикъл“, която те са развили още преди кризата от 1929, в крайна сметка предвижда същото: в годините на растеж печелят богатите, а в годините на криза плащат бедните. Накрая няма как богатството да не се концентрира, нали?

Същината на тази теория е следната: когато централната власт печата пари и ги блъска в икономиката, се създава впечатлението, че обществото е по-богато, отколкото е всъщност (защото минава известен период от време, докато се разбере, че тези пари са без покритие). Затова всички се юрват да инвестират, убедени, че богатият, растящ пазар ще помогне инвестициите им да се възвърнат. С две думи, надува се балон. Всичко, свързано с инвестиции, увеличава цената си – недвижимо имущество, машини, заплати на финансисти и банкери. А последващата инфлация „подстригва“ доходите на тези, които живеят с една заплата и нямат спестявания.

Когато балонът се пукне, цените падат. Най-много падат отново цените на въпросните капиталови стоки и услуги – тоест тези, които най-много са печелили в периода на растеж, би трябвало да платят най-много във време на криза. Обратно, тежестта върху бедните ще е по-малка, защото те нямат инвестиции; макар и много от тях да губят временно работата си, това донякъде се компенсира от дефлацията и по-ниските цени на потребителските стоки. Работодателят е фалирал, но поне хлябът е по-евтин.

Но само като чуят думата „дефлация“, капиталистите се изприщват. Тук обаче отново се намесва държавата и под благовидния предлог за „запазване на работни места“, спасява задниците на банкерите. Така, чрез многократното повтаряне на схемата – едни лапат, други плащат – държавата предизвиква концентрацията на капитала.

printing-money1[1]

През 2007 американците „подобриха“ тази схема чрез така наречената политика на „количествено улесняване“. Досега новите напечатани пари се „заемаха“ (на практика – подаряваха) основно на правителството, което с тях плаща за държавна администрация, обществени поръчки, социални програми – така, все пак, след всичкото разхищение и корупция, една част от новосъздаденото „богатство“ стига до обикновените хора. Новото „изобретение“ дава тези „напечатани“ пари директно на частни банки и финансови институции, често срещу лихва, близка до 0%.

Разбира се, има и други спомагателни средства, с които държавата „дава едно рамо“ на едрия капитал. Регулацията на различните стопански дейности например е поредния „вълк в овчи дрехи“. Например всички условия, уж в името на народното здраве, необходими за да отвориш една кръчма, действат в полза на големите ресторантьорски вериги – защото те, за да изпълнят изискванията и да прескочат бюрократичните спънки, харчат може би 1% от месечния си оборот, а един дребен кръчмар с кег бира и две маси на тротоара ще трябва да даде… кой знае, дори 50%.

А да не говорим за всички останали закони, които се приемат „по поръчка“ на едрия бизнес, за да улеснят неговата работа и да затруднят тази на всички останали. Законът Lafka“ в една малка България е само върхът на айсберга…

Друг пример е ДДС – един данък, който засяга само потреблението, но не и инвестициите. И можем да продължаваме още и още.

И така, когато Пикети гледа историческите данни и казва „капитализмът е лош“, не е трудно да му се отговори – „капитализмът, който държавата създава и подкрепя, е лош“. Затова „десните“ политици и икономисти не трябва да се плашат от неговата книга, а да я оценят като труд, който разкрива сериозните проблеми в нашето общество. Болестта не е въображаема и трябва да признаем нейното съществуване; вече е въпрос на друг спор дали „лекарството“ се състои в повече или по-малко свобода на пазара.

И като завършек, ето как изглежда за един очевидец „необузданият капитализъм“ в САЩ към края на 19. век, когато държавната намеса в икономиката е нищожна в сравнение със сегашната:

Aleko_konstantinov[1] Аз поменувах по-рано, че във всякой американски град силно впечатление ми правеше това, че всичкото население е облечено добре. Виждаш ли ги из улиците, около пристанищата, низ фабриките, в обществените учреждения или в църквите — навсякъде като че виждаш горе-долу средния европейски клас и чудното е, че по вънкашността им почти не можеш да забележиш да е отразена разликата в общественото им положение. Но тук всъщност и няма туй рязко деление на почетни и непочетни занятия. Всяко занятие (освен, разбира се, престъпните, безнравствените и антирелигиозните) е почетно. И в уплащането на труда няма таквази голяма разлика между тъй наречените свободни професии — с изключение на знаменитостите — и обикновения занаятчийски труд. Един лекар не печели повече от един работник бояджия; на инженера не плащат повече, отколкото на работника часовникар, който взема таквази заплата, каквато и чиновникът. Влез в железница, в параход: наред с губернатора, с милионера седи обущарин, наред с професора седи готвач, и всички почти еднакво облечени, с газети в ръце, с цигари в уста, дигнали си нозете кой както може, и не искат да знаят, че този бил големец, а онзи работник. Самото звание работник е почетно. Или в театъра: седи напр. някоя учителка, до нея ваксаджия, до него някой писател, сетне дърводелец, адвокатин, фаетонджия и всички добре облечени, с афиши и бинокли в ръце. Е, да ги разцелуваш тези американци!…

(Алеко Константинов, „До Чикаго и назад“, 1894)

Бит кой?

bitcoins[1] В САЩ държавата започна да обръща сериозно внимание на Bitcoin и да се опитва да си вре носа с разследвания, регулации и репресии. А това означава само едно – че Bitcoin започва успешно да постига целите си. Иначе новата валута щеше просто да бъде игнорирана.

Bitcoin е електронна валута, която се създава и обменя в Интернет. Тя работи, като поддържа нещо като огромна децентрализирана счетоводна книга, където всяка транзакция е защитена с електронен подпис. Любопитното е, че не съществува централен сървър, където се помещава тази „счетоводна книга“ – на практика всеки компютър, участващ в системата, има копие от нея.

Затова, за разлика от традиционните валути, които са емитирани от централни банки, Bitcoin е без централна институция. Вместо това, системата е съставена от машините на всички потребители. Валутните единици на Bitcoin представляват редици от числови стойности, създавани в компютрите на тази мрежа, които изпълняват сложни математически задачи – процедура, известна като „добив“ на Bitcoin. Математически, системата на Bitcoin е създадена така, че да става все по-трудно да се „добиват“ нови Bitcoin единици с течение на времето. Следователно няма как централна банка да издаде нова маса от Bitcoins, девалвирайки тези, които вече са в обращение.

Bitcoin единиците могат да бъдат купени и продадени срещу традиционна валута на няколко борси, и също могат да бъдат прехвърляни директно в интернет от един потребител на друг чрез използване на подходящ софтуер. Това прави Bitcoin потенциално привлекателна валута за международни транзакции без неудобство от високи банкови такси или неизгодни валутни курсове. Някои интернет услуги (като например уеб хостинг и онлайн хазарт) също могат да се плащат с Bitcoin. Анонимността на системата означава, че тя може да се ползва и за престъпни цели като пране на пари или търговия с наркотици и оръжие.

Парадоксално е, че развитието в технологиите първоначално даде на държавата огромен контрол върху паричните потоци, като замени голяма част от хартиените и металните пари с виртуални такива. Вече дори и дребни сделки – например пазаруване от магазина за хранителни стоки – минават през системата на някоя банка, което ги прави много лесни за проследяване.

Развитието на технологиите обаче продължи и сега всеки има у дома си мощна изчислителна машина, която само преди 20 години би струвала невъобразима сума пари. И всяка от тези машини е постоянно свързана в мрежа с още милиони такива. С хитри криптографски формули става възможно на практика да се откачиш от банковата система и да създаваш свои собствени пари. Както съм казвал и преди, монополът върху парите може би е един от основните проблеми на нашето общество. Ще наблюдавам с интерес развитието на подобни схеми, които потенциално биха могли да разбият този монопол.

Помощ за безпомощните

aid_corruption[1] Човечеството има проблем: по света се шири неравенство и бедност.

По-богатите народи често се съгласяват да поемат отговорност за разрешаването на този проблем, донякъде от чисто човешки подбуди, но и с геополитически цели. Благоденствието носи сигурност и стабилност, както и образование и разум, а повечето войни по света винаги са се водели или за оскъдни ресурси, или поради безумен фанатизъм.

Помощта, която тези богати народи оказват, е най-общо два вида: хуманитарна помощ и помощ за развитие. Първата има за цел да осигури най-основното (храна, вода, лекарства) в спешни, неотложни случаи (глад, войни, природни бедствия). Обаче когато говорим за трайно разрешаване на проблема с бедността, по-интересен е вторият вид помощ. Тя се състои във финансиране на проекти, които да подсилят обществото и стопанството на бедните народи – пътища, училища, предприятия и т.н.

Проблемът с тази помощ е ясен на всеки, който например следи какво става с прословутите еврофондове у нас. Проблемът е, че се краде. И ако мислите, че в България се краде много, просто си нямате представа какво става в някои по-слабо развити общества. Икономистът Петер Бауер е може би най-известният критик на този вид помощи, и той ги определя като „чудесен начин да прехвърлиш пари от бедни хора в богатите държави към богати хора в бедните държави“.

Освен корупцията, тромавата бюрокрация също убива ефективността. Дори когато помощта се управлява от неправителствени организации, които по подразбиране са по-мотивирани да си свършат работата както трябва (защото съществуват с една-единствена задача, за разлика от правителствата, които си имат много други работи), просто няма как да преместиш толкова много пари на толкова голямо разстояние, без да изгубиш голяма част от тях за различни разходи. През 2007 в доклад на Oxfam International за Афганистан пише: „Твърде много от помощите биват погълнати от печалбите на компании и подизпълнители, отиват за ресурси извън Афганистан, и за високи заплати и разходи на командировани служители… Западен консултант, изпратен на място, може да струва до $500 000 на година.“

Да се върнем пак при богатите народи. Интересното е, как те са станали богати? По времето на ранната индустриализация спускането „отгоре“ на мащабни капитали е по-скоро изключение. Повечето от хората, които движат прогреса, от малки усвояват занаят и го практикуват „на дребно“. Някои разширяват дейността си, наемат още хора, внедряват нови супер-дупер технологии. Текстилното производство, металургията, химията – всички започват като малки занаятчийски практики. Сред двигателите на новата индустрия, единствено въгледобивът от самото начало е в ръцете на едри собственици. В по-нови времена също виждаме как новото богатство се изгражда отдолу нагоре. Лека и тежка индустрия – американски марки като Coca-Cola, Apple, Boeing, омразните Monsanto, европейски гиганти като Bayer и FIAT, японски корпорации като Mitsubishi, Honda и Canon – всички те започват по мазета и гаражи.

Решението според мен е, че трябва да помагаме на човека, а не на масите. Ако искаме да дадем летящ старт към благоденствието в бедни страни, които все още не са достигнали и една десета от потенциала си, трябва да се работи директно с човешки същества от плът и кръв, а не с правителства и гигантски организации; да се предоставя помощ избирателно и на дребно; например – газов котлон за Абдул, който иска да отвори дюнерджийница. Ето това е смислена помощ.

Искам си гръцките домати пък!

globalization-hands-pic[1] От над два века икономистите твърдо насърчават свободната търговия между народите като най-добрата възможна търговска политика. Въпреки това, много „практични“ хора (доста от които – с добро образование) продължават да се отнасят скептично към нея. Тези практични хора „знаят“, че нашите жизненоважни индустрии трябва да бъдат защитени от чуждестранна конкуренция.

Различията в убежденията между икономистите и повечето „хора от народа“ възникват, когато прескочим от лично ниво на национално ниво. В личните си дела почти всеки от нас се възползва от предимствата на свободната търговия, без много да му мисли.

Ако някой те посъветва да „защитиш“ себе си от „нелоялната конкуренция“ на нископлатените строителни работници, като си построиш къщата сам, ще го помислиш за луд. Здравият разум ни казва да ползваме услугите на фирми, които са специализирани в тази дейност и да им плащаме с парите, които изкарваме, правейки нещо, което пък ние умеем по-добре. Интуитивно разбираме, че ако се изолираме от останалите хора, това ще намали нашия стандарт на живот.

Прозрението на Адам Смит е, че точно същата логика може да се приложи за народите. Ето какво е написал той през 1776:

„Максимата на всеки благоразумен глава на семейство е никога да не опитва да произведе вкъщи това, което е по-скъпо да се направи, отколкото да се купи… Ако чужда страна може да ни снабди с една стока по-евтино, отколкото ние самите можем да я произведем, по-добре да я купим от тях срещу част от продукцията на нашата собствена промишленост, впрегната в работа така, че ние да имаме предимство.“

Една и съща максима, която важи както за семейството, така и за целия народ!

И въпреки това, ние като идиоти години наред се опитвахме да развиваме металургия в Кремиковци, генерирайки само загуби и мръсен въздух в най-населения български град.

Години наред „подкрепяме“ българския въгледобив, като го субсидираме чрез сметките си за ток (нищо, че много от нас не могат да си ги платят) – а когато избухнаха протести и скандали, се оказа, че цената можела да падне, ако изключим няколко ТЕЦ-а от системата. Ама не бива, щото нали горките миньори какво ще правят. (А останалите българи не са ли хора?)

И година след година земеделските производители се жалват от евтиния внос, който ги конкурира. Кого си мислиш, че заблуждаваш, чичка? При положение, че продукцията ти е също толкова „пластмасова“, колкото чуждата, че и по-скъпа, къде си тръгнал да ни я пробутваш? Пробвай се в друг занаят!

Не забравяйте, че производителите са малцинство, а потребителите – мнозинство, и всяка форма на „защита“ на първите означава диктат на малцинството над мнозинството – и ограничаване на неговото право на свободен избор.