Не знам дали го осъзнавате, но неравноделните размери в българската народна музика са нещо много готино. Даже бих казал „куул“ и „джази“.
Струва ми се, че може би всеки българин има инстинктивен усет за тези ритми, дори да не го осъзнава. Случва се, значи, да посвирвам, без да имам някакво музикално образование. Западна, упадъчна музика. Та мисля си аз един хубав ден миналата година бас линия за рок парче. Много хубава, чудесно звучи, ама като тръгвам да я записвам с метроном върху другите тракове, нещо не ми се връзва! Седнах, помислих, потропах по масата и се оказа, че без да искам съм сътворил нещо в 10/16. Наложи се да го опростя и да го вкарам в нормалния 4/4 ритъм.
Тези тактове са много весел начин да потормозиш чужденци, като опиташ да ги научиш на някое хорце. Ето обаче двама чужденци, които хич не изглеждат изтормозени. Страхотно изпълнение на мандолини на тракийското „Седи Донка“: