Помощ за безпомощните

Човечеството има проблем: по света се шири неравенство и бедност.

По-богатите народи често се съгласяват да поемат отговорност за разрешаването на този проблем, донякъде от чисто човешки подбуди, но и с геополитически цели. Благоденствието носи сигурност и стабилност, както и образование и разум, а повечето войни по света винаги са се водели или за оскъдни ресурси, или поради безумен фанатизъм.

Помощта, която тези богати народи оказват, е най-общо два вида: хуманитарна помощ и помощ за развитие. Първата има за цел да осигури най-основното (храна, вода, лекарства) в спешни, неотложни случаи (глад, войни, природни бедствия). Обаче когато говорим за трайно разрешаване на проблема с бедността, по-интересен е вторият вид помощ. Тя се състои във финансиране на проекти, които да подсилят обществото и стопанството на бедните народи – пътища, училища, предприятия и т.н.

Проблемът с тази помощ е ясен на всеки, който например следи какво става с прословутите еврофондове у нас. Проблемът е, че се краде. И ако мислите, че в България се краде много, просто си нямате представа какво става в някои по-слабо развити общества. Икономистът Петер Бауер е може би най-известният критик на този вид помощи, и той ги определя като „чудесен начин да прехвърлиш пари от бедни хора в богатите държави към богати хора в бедните държави“.

Освен корупцията, тромавата бюрокрация също убива ефективността. Дори когато помощта се управлява от неправителствени организации, които по подразбиране са по-мотивирани да си свършат работата както трябва (защото съществуват с една-единствена задача, за разлика от правителствата, които си имат много други работи), просто няма как да преместиш толкова много пари на толкова голямо разстояние, без да изгубиш голяма част от тях за различни разходи. През 2007 в доклад на Oxfam International за Афганистан пише: „Твърде много от помощите биват погълнати от печалбите на компании и подизпълнители, отиват за ресурси извън Афганистан, и за високи заплати и разходи на командировани служители… Западен консултант, изпратен на място, може да струва до $500 000 на година.“

Да се върнем пак при богатите народи. Интересното е, как те са станали богати? По времето на ранната индустриализация спускането „отгоре“ на мащабни капитали е по-скоро изключение. Повечето от хората, които движат прогреса, от малки усвояват занаят и го практикуват „на дребно“. Някои разширяват дейността си, наемат още хора, внедряват нови супер-дупер технологии. Текстилното производство, металургията, химията – всички започват като малки занаятчийски практики. Сред двигателите на новата индустрия, единствено въгледобивът от самото начало е в ръцете на едри собственици. В по-нови времена също виждаме как новото богатство се изгражда отдолу нагоре. Лека и тежка индустрия – американски марки като Coca-Cola, Apple, Boeing, омразните Monsanto, европейски гиганти като Bayer и FIAT, японски корпорации като Mitsubishi, Honda и Canon – всички те започват по мазета и гаражи.

Решението според мен е, че трябва да помагаме на човека, а не на масите. Ако искаме да дадем летящ старт към благоденствието в бедни страни, които все още не са достигнали и една десета от потенциала си, трябва да се работи директно с човешки същества от плът и кръв, а не с правителства и гигантски организации; да се предоставя помощ избирателно и на дребно; например – газов котлон за Абдул, който иска да отвори дюнерджийница. Ето това е смислена помощ.