Skip to main content

Наистина, защо мрънкаме?

chernobyl 2 коментара
Най-нещастното място на света. Графика: The Economist
Съотношение щастие/богатство в света. Графика: The Economist

В последните дни двама мои приятели – Белият зъб и Вая – се опитаха да намерят отговора на един въпрос – защо хората около нас толкова мрънкат, защо им липсват амбиции и оптимизъм, и докога ще е така? Затова опитах и аз да помисля по темата и да си кажа моите две думи.

Не е трудно да забележиш, че българският народ е един от най-мрънкащите в света. Потвърждават го и американски учени. Само дето обективни причини за всичкото ни нещастие и пораженческо мислене няма. По мое мнение досега всеки анализ, който е търсил такива, се е провалял. Ние сме недоволни, но не защото живеем чак толкова зле. Недоволни сме, защото културата ни го изисква.

Ще ви дам един пример. Преди два месеца се разбра, че в Бобошево някой е спечелил почти 5 милиона лева от тотото. И първата реакция на всички – мои близки, познати, както и случайни граждани по телевизията – беше да кажат „по-добре да не се знае кой е, защото иначе ще му се случи нещо лошо, ще му вземат парите“ и тъй нататък. И лошото е, че май са прави. Видяхте ли докъде я докарахме? В нашата страна дори един милионер не може да се похвали публично със своя късмет, защото ще се намери някой да унищожи успеха му.

Затова мрънкаме, приятели. Българското мрънкане е предпазна реакция, самозащита срещу завистта, с която сме се пропили. Мрънкаме не защото сме зле, а за да не вземе някой да разбере, че сме добре. За разлика от други, по-развити общества, у нас всеки умен и съобразителен човек, който е постигнал голям успех в живота си, нарочно стои настрана от светлината на прожекторите и умишлено избягва публичност. Изключение правят някои прости и комплексирани „звезди“, „бизнесмени“, „лидери“ и подобни, които не осъзнават това и се тупат в гърдите колко са велики – но точно затова техният успех не трае дълго.

smile-happy-yellow-face[1]

Това е причината да мисля, че в своя зародиш всичките приказки за нещастие, тежък живот и безизходица са просто една фасада, която има за цел да прикрие и предпази вътрешното удовлетворение и оптимизма у нас. Само че има един проблем: човек не може да носи маска дълго време, защото маската започва да му става неудобна. Затова с времето ние започваме да се срастваме с маските си, започваме сами да си вярваме на историите и ставаме все по-убедени в своето мрънкане, докато не убием собственоръчно амбицията, самочувствието и ценностите у себе си.

Затова моята молба и съвет към вас е: рискувайте! Разбийте фасадата! Покажете на всички своите успехи! Похвалете чуждите и ги използвайте за вдъхновение! Направете нещо, с което да се гордеете! Изровете някоя забравена мечта и започнете да я преследвате! Действайте, ебати! Стига сте мрънкали!

Добре дошли в 2013

chernobyl Вашият коментар

Ето на, стана време да напиша и аз дежурната ЧеНеГе статийка, па макар и с десетина дни закъснение (съжалявам, понякога изтрезняването отнема повече време)! Пожелавам ви да прекарате цялата година в самоусъвършенстване (баси дългата дума!), защото ако човек е стигнал до самоусъвършенстването, значи вече си има всичко останало.

Пък аз лично се хванах да усъвършенствам малко този блог. Ще се старая и да му обръщам повече внимание, за да стане по-интересен за четене. Обещавам! Като начало вкарах старите статии в ред, тоест изтрих някои от по-големите глупости, а останалото маркирах с малко по-смислени категории и тагове, за да се ориентират по-лесно и тримата ми читатели 🙂

Безинтересните приключения на един пасажер

chernobyl Вашият коментар

airplane[1]

Голям и хубав самолет.
Небе отзад, небе отпред.
Огрян от слънчеви лъчи
летя си аз. Летиш и ти.
Посоката е “к’во ти пука”,
бял облак казва ни “Наслука!”

Обръщам се да те погледна
и виждам нещо тъй нередно:
не си до мен! Съдба проклета!
Май пак обърках самолета!

Ех, скапан мръсен самолет.
Мъгла отзад, мъгла отпред.
Запитвам се къде си ти
и някой с теб дали лети?
В посока “махам се оттука”
хвърча, но на кого му пука?

София, 8.1.13

Човешки истории: (8) Професор Хмелински и подземната железница

chernobyl Вашият коментар

Sofia_metropolitan_sign[1] Професор Хмелински завеждаше катедрата по пивознание в престижен столичен университет. В катедрата по пивознание кипеше активна научна дейност. Всеки ден професор Хмелински и неговите колеги осъществяваха редовен контрол върху качеството на най-популярните марки пиво в страната. Събраната информация се обнародваше в сутрешния блок на националната телевизия. Докладът за качеството на най-популярните марки пиво имаше изключително висок рейтинг. Нямаше друго предаване с толкова висок рейтинг, освен прогнозата за времето.

Една вечер в катедрата по пивознание се подготвяше докладът за следващата сутрин. Оказа се обаче, че запасите от една популярна марка пиво са свършили. Професор Хмелински беше дежурен и затова той трябваше да отиде до Най-близкия Денонощен Магазин за Пиво и да набави необходимото количество от съответната популярна марка.

На излизане от сградата на престижния университет, професор Хмелински срещна кмета на столицата, който беше негов стар познат.

Кметът на столицата каза:
– Здравейте, професор Хмелински! Накъде сте се запътил в този късен час?

Професорът отвърна:
– До Най-близкия Денонощен Магазин за Пиво. Нужно е да набавя необходимото количество от съответната популярна марка за целите на нашата катедра.

Кметът на столицата се зарадва:
– О, чудесно, чудесно! Знаете ли, аз пък съм тук за откриването на новата подземна железница!

Новата подземна железница на града бе току-що завършена. Една от спирките беше точно пред входа на престижния столичен университет.

– Професоре, бих ви препоръчал да опитате нашата нова подземна железница, вместо да ходите пеша до Най-близкия Денонощен Магазин за Пиво. Следващата спирка е точно пред магазина. Не бива да изпускате шанса да се възползвате от това удобство на цивилизацията!

Професорът се въодушеви.
– Извънредно любезно предложение, господин кмете! Цяла вечер съм прекарал в опитване на съответните популярни марки пиво и това някак убива желанието ми да ходя пеша.

– Чудесно, чудесно, професор Хмелински. Заповядайте, нека слезем.

Кметът на столицата и професор Хмелински слязоха в подлеза. Кметът на столицата отиде да отговаря на въпроси на журналисти. Професор Хмелински зачака да дойде влакът.

Минаха 15 минути. Кметът на столицата отговаряше на въпроси на журналисти. Професор Хмелински чакаше да дойде влакът.
Професорът любезно се обърна към кмета на столицата:
– Господин кмете, минаха вече 15 минути, не би ли трябвало влакът вече да дойде?
– Ще дойде всеки момент, професоре, не се тревожете! – отвърна му кметът на столицата.
– Добре, добре, ще почакам – съгласи се професор Хмелински.

Минаха 30 минути. Кметът на столицата отговаряше на въпроси на журналисти. Професор Хмелински чакаше да дойде влакът.
Професорът настоятелно се обърна към кмета на столицата:
– Господин кмете, минаха вече 30 минути, не би ли трябвало влакът вече да дойде?
– Ще дойде всеки момент, професоре, не се тревожете! – отвърна му кметът на столицата.
– Добре, добре, ще почакам – съгласи се професор Хмелински.

Мина 1 час. Кметът на столицата отговаряше на въпроси на журналисти. Професор Хмелински чакаше да дойде влакът.
Професорът нервно се обърна към кмета на столицата:
– Господин кмете, мина вече 1 час, тръгвам си вече и няма да го чакам този влак!
– Ще дойде всеки момент, професоре, не се тревожете! – отвърна му кметът на столицата.
– Бе я си ебете майката! – сбогува се професор Хмелински.

Професорът реши все пак да отиде пеша до Най-близкия Денонощен Магазин за Пиво. Той тръгна да излиза от подлеза. На изхода имаше още журналисти, скупчени около министър-председателя на Републиката, който обясняваше:
– …и както можете да видите, след полунощ новата подземна железница придобива и нова функция на изтрезвително учреждение. Тъй като е стратегически разположена, за да отвежда към Най-близкия Денонощен Магазин за Пиво, тя по естествен начин привлича всички пияници в столицата. Те очакват да достигнат дотам с подземната железница, за да се снабдят със съответните популярни марки пиво. Само че ние след полунощ спираме влаковете. Пияниците ще чакат напразно, докато не изтрезнеят достатъчно и не осъзнаят, че влакът няма да дойде. Така новата ни подземна железница се грижи за трезвеността на столичанина…

Една журналистка от голяма национална телевизия забеляза професор Хмелински и насочи микрофона си към него.
– Драги зрители, ето че и академичният елит на страната употребява новата подземна железница! Какво мислите за новата подземна железница, професор Хмелински?
Професор Хмелински погледна журналистката от голямата национална телевизия и отново заяви:
– Бе я си ебете майката!