Категория: Общество

Представям ви малко пропаганда, която си позволих да преведа и да пусна тук, защото макар и на повече от 100 години, тя още е актуална, особено за хората, които поставят знак за равенство между „демокрация“ и „шуробаджанашки капитализъм“ и затова си искат обратно при бай Тошо.

Индивидуалистът и комунистът: диалог
Роза Слободински и Волтерин дьо Клейр, 1891

Индивидуалистът: „Нашият домакин е зает и ме помоли да ви се представя… Моля за извинение, господине, но нямам ли удоволствието да срещна комунистическия оратор, който се изказа на митинга на улица Х. снощи? “

Комунистът: „И на мен вашето лице ми изглежда познато“

И. „Без съмнение може да сте ме видели там, или на някое подобно място. Радвам се на възможността да говоря с вас, защото по речта ви пролича, че сте до известна степен мислител. Може би…“

К. „А, наистина, сега си спомних. Вие сте проповедникът на капиталистическия анархизъм!“

И. „Капиталистически анархизъм? О, да, ако решите да го наричате така. Имената са ми безразлични, аз не се страхувам от етикети. Нека да е така, тогава, капиталистически анархизъм.“

К. „Е, аз ще ви чуя. Не мисля, че вашите аргументи ще имат голям ефект, обаче. С коя от частите на вашата Света Троица ще започнете? Свободната земя, свободните пари или свободната конкуренция?”

И. „Няма значение, каквото предпочитате.“

К. „Тогава свободната конкуренция. Защо искате това? Не е ли конкуренцията свободна и сега?“

И. „Не. Нито един от трите фактора на производство не е свободен. Работниците са свободни да се конкурират помежду си, а до известна степен и капиталистите. Но между работници и капиталисти няма никаква конкуренция, защото чрез привилегиите, които държавата дава на капитала, регулирайки паричните обеми и лихвените проценти, собствениците могат да държат работниците в зависимост и вечно подчинение на надницата. Един човек, или група хора, са в състояние да попречат на останалите да работят сами за себе си, защото те не могат да получат средства за производство или да капитализират своите продукти; тези „други“ не са свободни да се конкурират свободно с онези, които имат привилегии. Например, можете ли да видите някаква конкуренция между земеделския производител и неговия наемник? Не мислите ли, че той би предпочел да работи за себе си? Защо господарят го е наел? Не е ли, за да печели от труда му? И дали наемникът му позволява да печели просто от благосклонност? Не би ли предпочел той да задържи за себе си целия продукт на своя труд?“

К. „И какво от това? Какво доказва това?“

К. „Сега ще стигна дотам. Смятате ли, че тази връзка между земеделския стопанин и неговия работник по някакъв начин прилича на съдействие между равни, които са свободни да се конкурират, но предпочитат да работят заедно, за взаимна изгода? Знаете, че не е така. Не виждате ли, че след като работникът не дава доброволно огромния дял от изработеното на работодателя си (ще противоречи на човешката природа, ако кажем, че го прави доброволно), то трябва да има нещо, което го принуждава да го направи? Не виждате ли, че необходимостта от работодател е наложена от липсата на възможност човек да управлява сам средствата за производство? Той не може да работи за себе си, затова трябва да продава труда си срещу неизгодна цена на онзи, който управлява земята и капитала. Следователно той не е свободен да се конкурира с работодателя си повече, отколкото затворник е свободен да се конкурира с тъмничаря си за чист въздух.“

К. „Е, признавам това. Разбира се, работникът или служителят не може да се конкурира с работодателя си.“

И. „Тогава признавате, че няма свободна конкуренция в настоящето общество. С други думи, вие признавате, че работническата класа не е свободна да се конкурира с притежателите на капитал, защото тя няма и не може да получи средствата за производство. Сега, вие казахте „какво от това?“ От това следва, че ако тези хора имаха достъп до земя и възможност да капитализират продукта на труда си, те щяха да са самонаети, или ако бяха наети работници, тяхното възнаграждение щеше да нарасне до пълния продукт на труда им, тъй като никой не би работил за друг срещу по-малко, отколкото той би получил като самонает.“

К. „Но вашето възражение е еднакво с това на комунизма! Защо е нужно всичко това, за да ме убедите, че средствата за производство трябва да бъдат отнети от ръцете на малцинството и да бъдат дадени на всички? Комунистите вярват в това; точно за това се борим.“

И. „Вие ме разбирате погрешно, ако мислите, че желаем да взимаме или да даваме нещо на някого. Ние нямаме схема за регулиране на разпределението. Не заменяме нищо, не правим никакви планове. Доверяваме се на неизменния баланс на търсенето и предлагането. Ние казваме, че при равни възможности за производство, разпределението на произведеното самo ще се доближи до едно справедливо разпределение, но ние не искаме насила да „разпоредим“ това изравняване.“

К. „Но няма ли някои да бъдат силни и сръчни, други – слаби и неумели? Няма ли по-хитрият да спечели за сметка на другите?“

И. „Невъзможно! Не ви ли доказах току-що, че причината един човек да контролира живота на другия е в това, че той контролира средствата за производство? Той го прави чрез специалните привилегии, които държавата му дава. Ако тази привилегии се премахнат и всички станем свободни, дори един човек да е по-силен или хитър от другия, той все пак не може да се възползва от труда му, защото не може да му попречи да работи за себе си. Причината за подчинението се отстранява.“

К. „И вие наричате това равенство! Един човек може да има повече, отколкото други, просто защото е по-силен или по-умен? Системата ви не е по-добра от сегашната. Срещу какво се борим, ако не срещу неравенството на човешките притежания?“

И. „Но какво е равенство? Равенство означава ли, че аз трябва да се облагодетелствам от онова, което вие сте произвели? По никакъв начин. Равенството означава само свободата на всяка личност да развие целия си потенциал, без някой да му пречи, независимо дали е по-силен или по-слаб.“

К. „Какво! Вие искате слабите хора да страдат, само защото са слаби? Те може да имат същите нужди, дори по-големи, от силните, но ако не могат да ги задоволят със собствения си труд, къде отива равенството?“

И. „Нямам нищо против това вие да споделите своите блага с по-слабите, ако го желаете.“

К. „Значи искате те да разчитат на подаяния. Комунизмът не иска подаяния!“

И. „Често съм се чудил на двусмислеността на комунистическите сметки. Личната благотворителна дейност я наричате „подаяния“, а общата – не. Ако един човек постъпи благородно, вие го заклеймявате, а ако двама души заедно се нарекат „комуна“ и направят същото, вие ги възхвалявате. По някаква странна алхимия, отровата на подаянието се превръща в златото на справедливостта! Странни сметки! Не виждате ли, че отново се страхувате от измислени неща? Сменяте името, но характерът на действието не се променя от броя на хората, участващи в него.“

К. „Но то не е една и съща дейност. Ако ви помогна от съжаление, това е подаяние от по-богат към по-беден. Но да основеш обществото на принципа: „От всеки според възможностите, на всекиго според нуждите“ не е подаяние в нито един смисъл на думата.“

И. „Разликата между двете не може да намери потвърждение в логиката. Но да оставим за момента обсъждането на благотворителността, която е доста маловажна тема, както по-нататъшната ни дискусия ще покаже.“

К. „Но аз казвам, че това е много важно. Вижте! Ето ви два работника. Единият може да направи пет обувки на ден, другият – може би не повече от три. Според вас, по-бавният работник трябва да бъде лишен от удоволствията на живота, или при всички случаи няма да бъде в състояние да получи толкова, колкото другия, защото – не по своя вина – е физически неспособен да произвежда толкова, колкото неговия конкурент.“

И. „Вярно е, че при настоящите условия, има такива разлики в производствената сила. Но те до голяма степен ще бъдат унищожени от развитието на машините и възможността те да се използват без привилегии. Днес по-голямата част от занаятчиите работят в неподходящи за тях професии. Защо? Защото те нямат нито шанс да открият в кое са най-добри, нито възможността да се посветят на него. Те ще умрат от глад, докато търсят; или, ако го намерят, само ще понесат разочарование, защото ще открият, че в редиците на този занаят вече е пренаселено с хора, които не пускат кокала. Занаятите, по силата на обстоятелствата, са въпрос на наследственост. Аз съм шивач, защото баща ми е бил шивач, и за него е било по-лесно да ме запознае с този начин да си изкарвам прехраната, въпреки че аз нямам специален талант за него. Но ако имаме равни шансове и свободен достъп до капитал, тогава ако човек не може да прави обувки толкова добре, колкото своя колега, той бързо ще си намери по-подходящ занаят.“

К. „И той ще пътува от един занаят към друг като скитник, търсещ подслон!“

И. „О, не, подслонът му ще бъде осигурен! Когато признахте, че конкуренцията сега не е свободна, не ви ли казвах, че когато тя стане такава, трябва да се случи едно от двете неща: или работникът ще работи за себе си, или работодателят ще трябва да му изплати пълната стойност на труда. Резултатът ще бъде увеличено търсене на работна ръка. Когато може да работи за себе си, производителят ще получи в най-пълна степен стойността на произведеното, независимо дали работи самостоятелно, по договор, или в кооперация, тъй като конкуренцията на възможностите, ако ми позволите така да я нарека, ще унищожи възможността да се печели за чужда сметка. Когато възнаграждението на труда се повиши до пълния си размер, задължително ще последва по-висок стандарт на живот; хората ще искат повече в съответствие с интелектуалното си развитие; с удовлетворението на желанията идват нови желания, и всичко това гарантира постоянно търсене на труд. Ето защо, дори и вашия занаятчия-скитник ще бъде спокоен за живота си.
Но трябва да помислите още, че промяната на занаята вече не е толкова трудна, както беше по-рано. Преди години един занаятчия се очакваше да отслужи от 4 до 7 години чиракуване. Никой не можеше да стане добър работник, докато не опознае всички различни аспекти на своя занаят. Днес цялата система на производство е променена. Хората станаха специалисти. Един работник, произвеждащ обувки, например, прекарва дните си в зашиване на един точно определен шев. Резултатът е голяма скорост и професионализъм за сравнително кратък период от време. Не се иска голямо количество сила или умения; машината предоставя и двете. Сега, вие лесно ще видите, че дори ако един човек промени призванието си половин дузина пъти, няма да измине много време, преди да открие това, към което той е пригоден, и в което той може успешно да се конкурира с другите.“

К. „Но дори да призная това, не вярвате ли, че винаги ще има някои, които могат да произвеждат повече от братята си? Как ще им се попречи да получат предимства в сравнение с тези, които имат по-малко късмет?“

И. „Разбира се, че вярвам, че има такива разлики в способностите, но отричам, че те ще доведат до неравенството, от което се страхувате. Да предположим, че А наистина произвежда повече от Б. Вреди ли той по някакъв начин на последния, ако не пречи на Б да прилага собствения си труд – или чрез самостоятелна заетост, или по силата на договор с други хора?“

К. „И това ли наричате честно? Това ли ще доведе до братство между човешките същества? Когато видя, че вие се наслаждавате на това, което не мога да се надявам да получа, какви ще бъдат чувствата ми към вас? Няма ли да завиждам и да ви мразя, както бедните мразят богатите днес?“

И. „Защо? Вие мразите ли човек, който има по-хубави очи или по-добро здраве от вас? Искате ли да унищожите нечий ръкопис, защото той пише по-добре от вас? Бихте ли отрязали косата на Самсон, за да я разпределите по равно между хората с по-къси коси? Ще отнемете ли гения на поета, за да го сложите в склад, откъдето всеки да си вземе по малко? Ако се случи да има красива жена във вашия квартал, която посвещава своите усмивки на вашия брат, дали вие ще се ядосвате и ще настоявате те да бъдат „разпределени според нуждите“ на Комуната? В едно свободно общество разликите в естествените способности не са достатъчно големи, за да наранят някого или да нарушат социалното равновесие. Нито един човек не може да изработи повече от трима други; но дори да можеше, това никога няма да създаде толкова голяма пропаст, каквато има сега между Вандербилт и стрелочника на неговите релси.“

К. „Но налагайки справедливост, комунизмът би предотвратил дори възможността за несправедливост.“

И. „Справедливо ли е да вземеш от таланта, за да възнаградиш некомпетентността? Справедливо ли е да кажеш, че произведеното не принадлежи на производителя, а на другите? Честно ли е да отнемете всички стимули за труд? Справедливостта, която търсите, не е там. Напротив, несправедливо е материалното равенство да бъде постигнато за сметка на всеобща посредственост. Както свободата на договаряне се разширява, най-благородните чувства и симпатии неизменно се увеличават. При свободен на достъп до земя и капитал, никакво голямо неравенство в разпределението не може да дойде. Никой работник няма да се издигне далеч над средния дневен труд или да падне далеч под него. Единствено правото да поробваш хората, контролирайки тяхната възможност да използват работната сила, би могло да създаде такива големи разлики, на които ние сега сме свидетели.“

К. „Тогава твърдите, че вашата система на практика ще доведе до същото равенство, което комунизмът изисква. И все пак, дори да приемем, че е така, то ще отнеме сто години, или хиляда, може би, докато това се постигне. Междувременно хората гладуват. Комунизмът не предлага да чакаме. Той предлага да оправи нещата
тук и сега; да подреди въпросите по-справедливо, докато ние сме тук, за да го видим, а не да чакаме сладкия миг, който чак нашите пра-правнуци ще видят. Защо не се присъедините към нас и не ни помогнете да направим нещо?“

И. „Ние твърдим, че с планиране, налагане, насоки никога няма да се постигне желания резултат – свободно общество. Мислите, както всяко живо същество, растат. Не можете да прескочите от семето до съвършеното дърво за един миг. Не може днес да се образува обществена система, която да отговори на нуждите на бъдещето; но ако сме свободни, това ще се нагоди от само себе си. Това е разликата между комунизма и сътрудничеството. Едното поправя, регулира, организира нещата, и клони към закостенелост, с която се отличават черупките, останали от изчезнали общества; другото вярва в неизменното оцеляване на по-добрата идея и на увеличаването на солидарността между хората, когато им дадеш свобода; в това, че идеалното състояние на обществото по естествен начин привлича хората към постигането си. Сега, вие трябва: или да признаете, че при пълна свобода ще има различни строеве в различните общества, някои – комунистически, а други – точно обратното; и че между тях задължително ще се получи конкуренция, оставяйки на резултатите да определят кой е най-добрият; или да смажете конкуренцията, да наложите комунизма, да отречете свободата, и да вървите срещу напредъка. Това, от което светът се нуждае, приятелю, не е нов начин за налагане на нещата, а да се премахнат ограниченията и да се даде възможност на всеки.“