Автор: chernobyl

Като всеки нормален човек, избягвам да си имам вземане-даване с двуноги в униформи. Като цяло, няма нищо полезно за душата и тялото, което да може да получиш от такива близки срещи. Затова при всичките ми кратки разговори с такива двуноги, най-често инициаторите са те, а не аз.

Има една особена порода от този вид двуноги, която се нарича Хомо Ченгеликус Булгарикус и се среща, както можете да се досетите, най-вече по българските земи.

Основно Хомо Ченгеликус Булгарикус общува с Хомо Сапиенс по две причини: когато е гладен, или когато му е скучно (просто за да се заяжда, което за него представлява особен вид забавление).

За любопитните туристи и изследователи, които искат да се запознаят отблизо с Хомо Ченгеликус Булгарикус, няма нищо по-лесно: видът не е боязлив и често проявява интерес към хора. Първите индивиди се срещат още на държавната граница.

Така навремето си купих първия собствен автомобил директно от братска Италия, защото не ми се занимаваше с посредничеството на нашите търговци (които също са любопитен ендемичен вид, но за тях – друг път). Платих на вече бившия собственик с дебела, потна пачка евра, оправих си договори, застраховки и всичко, преминах половин Европа с транзитни табели и се нареждам на Калотина да вляза в Родината.

Чичко Митничар обаче ме кара да сляза от колата и – в офиса. Някакъв документ уж не му харесал. „Ти, момче, знаеш ли колко си нередовен?“ Аз му цитирам закони, той продължава да ми обяснява своята. Чак когато изчерпахме словесните аргументи и почнахме просто да се гледаме, ми стана ясно каква била работата. Той ме гледа гладно, аз го гледам умно. Но съм убеден, че мога да издържа повече от него. Не стига че ми развалят рахата, но и да си плащам за това ли? Ко? Не! Така и стана – накрая Чичко Митничар ме пусна да вляза в Татковината. „Великодушно“ и безплатно.

Това е първо правило при общуването с Хомо Ченгеликус Булгарикус. Ако ви гледа гладно – правете се на застреляни. Както повечето животни, ако свикнат хората да им дават храна, и тези също се разглезват; стават едри, нахални и агресивни, а освен това цапат – като гълъбите на площад Сан Марко например.

При следващите си срещи с тези изумителни същества научих и повече за техните методи на общуване. Оказва се, че Хомо Ченгеликус Булгарикус е способен да произведе членоразделна реч. Фразите в репертоара му са прости и кратки, но пределно ясни. Например:

„К’во работиш?“
„Бързаш ли?“
„К’во ша праим ся?“

Понякога се срещат по-дълги и сложни изречения:

„По-добре че те спрях аз, щото по-надолу има камера. Онова е желязо, ама аз съм човек, с мене можеш да се разбереш“.

Самците от вида са честолюбиви и затова не е препоръчително да бъдат предизвиквани да доказват мъжкото си достойнство. Ако искате да се отървете от нежеланото внимание на Хомо Ченгеликус, не ви препоръчвам агресивно поведение и реплики от вида на „ти знайш кой съм аз“. В повечето случаи те не помагат, а вредят.

Установил съм обаче, че Хомо Ченгеликус Булгарикус живее в строго определена социална йерархия. Например, след известен брой контакти открих, че Хомо Ченгеликус често се укротява, когато спомена, че следвам в чужбина. Възможно е това да се дължи на факта, че Хомо Ченгеликус има консервативна представа за човешкото общество, според която обикновените хора не могат да ходят просто ей-така в чужди държави. Следователно всеки, който учи в чужбина, е син или дъщеря на някой от „голямото добрутро“. Както казахме, Хомо Ченгеликус често ви дава възможност да споделите такава информация за себе си (чрез въпроса „какво работиш“), но не разполага със средства, с които да провери нейната достоверност (освен острия си нюх), така че ако изглеждате като човек в студентска възраст, може да играете пред него с тази карта. В този смисъл, вероятно „оборотни“ специалности като икономика или право ще ви дадат бонус точки.

А вие обичате ли да се срещате с тези същества? Изградили ли сте си подход за общуване с тях и какъв?