За съжаление всяко хубаво нещо си има край и без да се усетим, дойде време да си ходим. Така една сутрин закусихме с поредните филии, върнахме ключа на нашата хазяйка Наталия, натъпкахме всичките багажи и собствениците им по колите (действие, което може да бъде свършено само от хора, които са играли повечко Тетрис като малки) и се отправихме към татковината.
Най-прекият път от Будва до София минава през Косово, но там не пускат с лична карта. За сметка на това в Албания пускат, затова избрахме маршрут през Тирана към Охридското езеро, макар и със 100 км по-дълъг.
Пътят в Черна Гора е тесен и криволичещ, но приятен и живописен. Шофирането из красивите планини е преживяване, носещо удоволствие… Именно това удоволствие притъпи нашата осторожност и обстановката отвъд границата ни свари неподготвени. Преминаването през Албания не го препоръчвам на никого. Всичко е дупки, джигити и цигания покрай пътя. Ще кажете, че това си го имаме и в България. Така е, но далеч не в такива количества! Най-забавното със сигурност е движението по пътищата. До началото на 90-те режимът в Албания забранява частните автомобили. В цялата страна е имало няколко хиляди коли, всичките – служебни – на разни предприятия, администрации, и на Партията. Изведнъж забраната пада и всеки си намира евтини, но здрави стари коли. Марката Мерцедес е въздигната в култ. Като резултат, и днес албанските пътища са пълни с 30-годишни мерцедеси и с хора, които все още не са свикнали с мисълта, че не са сами на пътя.
Очаквах с нетърпение да стигнем до столицата, където да видим малко повече цивилизация. Представях си Тирана като слънчев и зелен град, леко екзотичен и приветлив. Къде ти! Видяхме още от същия хаос. Западнали сгради, наследени от соца или настроени безразборно през 90-те. Е, войната с дупките изглежда почти спечелена – много от основните пътища в Тирана имат нова асфалтова настилка. Жалко само, че хорицата са спрели до настилката и не са сметнали за нужно да добавят глезотии като маркировка или знаци. Въображаемите европейски лигавщини, които наричаме „лента за движение“ и „предимство“, също доказано не съществуват – всеки си кара там, където звездите му говорят. Половината кръстовища са украсени с неработещи светофари, а пешеходците пресичат където и когато решат. Е, по пътя си все пак срещнахме два светофара, които бачкаха. Почти всички спират на червено, но има и такива, за които то е просто пожелателно.
Интересното е, че в този хаос движението все пак някак си върви, и то без никаква агресия. Пълното незачитане на правилата означава, че всеки си отваря очите на четири и ако например го засечеш изневиделица, няма да му направи впечатление; ще те пусне спокойно да минеш и няма да отправи дори ей-тъй, за спорта, едно профилактично пожелание към майка ти. Клаксоните се използват постоянно, но отново без агресия, а просто за информация. Според случая бибипането може да значи „тръгвам“, „спирам“, „завивам“, „минавам“ или просто „тук съм“. Хаотичното движение не се променя дори когато наоколо има катаджии – просто си гледат и никого не спират въпреки многобройните нарушения. То и няма как да глобят цялото население на града.
Как да е, някак си сателитната навигация успя да ни изведе от този лунапарк. На излизане от града спряхме за гориво и се запознахме с още българи, които се прибираха от EXIT, бяха изпитали същия културен шок и някъде по пътя се лепнали зад нас с надеждата да им покажем пътя към изхода. Полафихме си с момчетата и ги изпратихме, а ние останахме да хапнем по някой сандвич, преди да напуснем окончателно града.
Секунди преди лелеяното напускане на града обаче единият от автомобилите реши да обяви стачка и упорито да гасне в движение. Само това ни липсваше, да закъсаме в Албания!
Тук вече стигнахме и до първия досег с местните. Оказа се, че макар и да имат отчайващо неподредена държава, албанците са изключително добри и услужливи хора. На няколко метра от мястото, където закъсахме, си киснеше някакъв таксиджия. Разбира се, виждайки трима мъже, надвесени над отворен капак, дойде да погледне и той. Не разбра нищо и не говореше никакъв чужд език, но веднага звънна по телефона на свой познат – явно разбирач – който след минути дойде със своята кола; той също знаеше само албански, но се надвеси да зяпа заедно с нас. В крайна сметка, въпреки липсата на вербална комуникация, стана ясно, че общите ни подозрения са насочени или към ремъка на алтернатора, или към свещите, но добрата новина беше, че само на 200-300 имаше нещо като сервиз, до който можехме да докараме изстрадалата шкода бавничко и с повечко газ. (В този момент чухме и първата разбираема фраза: „яваш-яваш“).
След не повече от час, шкодичката си имаше нови свещи, залепен капак на въздушния филтър и направи пробно кръгче за потвърждение, а хората ни взеха съвсем скромна сума за цялата услуга – нищо общо с отношението, което повечето наши „майстори“ биха проявили към закъсал чужденец… С радост им платихме това, което искаха (плюс десетина евро отгоре), стиснахме си ръцете и се разделихме по живо, по здраво.
До следващия контролен пункт от маршрута – град Елбасан – има чисто нова магистрала. Толкова нова, че на нашите карти я нямаше, а и ясни табели към нея също не съществуваха. Затова, въпреки че видяхме, че всички влизат в някакъв тунел, ние решихме да послушаме GPS-а и да свием надясно, за да изкачим планината отгоре.
Всеки път се убеждавам, че е голяма грешка да слушаш GPS. Загубихме поне половин час по стария път, който си е страшничък с острите завои и невероятно стръмните пропасти около него. За щастие беше ремонтиран и напълно празен (всички ползват магистралата, разбира се). Само преди година-две същият този път е бил един от най-опасните – лошо поддържан, с липсващи мантинели, пълен с камиони и коли, шофирани от албански джигити. Днес обаче пътят далеч не е толкова страшен (поне през лятото) и позволява да си покараш на спокойствие, наслаждавайки се на красивата гледка.
Самият Елбасан е обикновен провинциален град, където впечатление прави единствено огромният неработещ металургичен комбинат. Преминахме го все направо, без да спираме. Оттам на изток пейзажът става все по-близък до българския. Селцата са по-рядко населени, пейзажът е по-зелен, шофьорите – по-нормални. Така някъде около полунощ най-после достигнахме границата на Македония и вече всички се чувствахме, сякаш тежкото пътуване е свършило, макар че до София оставаха още около 6 часа път…