Skip to main content

Бит кой?

bitcoins[1] В САЩ държавата започна да обръща сериозно внимание на Bitcoin и да се опитва да си вре носа с разследвания, регулации и репресии. А това означава само едно – че Bitcoin започва успешно да постига целите си. Иначе новата валута щеше просто да бъде игнорирана.

Bitcoin е електронна валута, която се създава и обменя в Интернет. Тя работи, като поддържа нещо като огромна децентрализирана счетоводна книга, където всяка транзакция е защитена с електронен подпис. Любопитното е, че не съществува централен сървър, където се помещава тази „счетоводна книга“ – на практика всеки компютър, участващ в системата, има копие от нея.

Затова, за разлика от традиционните валути, които са емитирани от централни банки, Bitcoin е без централна институция. Вместо това, системата е съставена от машините на всички потребители. Валутните единици на Bitcoin представляват редици от числови стойности, създавани в компютрите на тази мрежа, които изпълняват сложни математически задачи – процедура, известна като „добив“ на Bitcoin. Математически, системата на Bitcoin е създадена така, че да става все по-трудно да се „добиват“ нови Bitcoin единици с течение на времето. Следователно няма как централна банка да издаде нова маса от Bitcoins, девалвирайки тези, които вече са в обращение.

Bitcoin единиците могат да бъдат купени и продадени срещу традиционна валута на няколко борси, и също могат да бъдат прехвърляни директно в интернет от един потребител на друг чрез използване на подходящ софтуер. Това прави Bitcoin потенциално привлекателна валута за международни транзакции без неудобство от високи банкови такси или неизгодни валутни курсове. Някои интернет услуги (като например уеб хостинг и онлайн хазарт) също могат да се плащат с Bitcoin. Анонимността на системата означава, че тя може да се ползва и за престъпни цели като пране на пари или търговия с наркотици и оръжие.

Парадоксално е, че развитието в технологиите първоначално даде на държавата огромен контрол върху паричните потоци, като замени голяма част от хартиените и металните пари с виртуални такива. Вече дори и дребни сделки – например пазаруване от магазина за хранителни стоки – минават през системата на някоя банка, което ги прави много лесни за проследяване.

Развитието на технологиите обаче продължи и сега всеки има у дома си мощна изчислителна машина, която само преди 20 години би струвала невъобразима сума пари. И всяка от тези машини е постоянно свързана в мрежа с още милиони такива. С хитри криптографски формули става възможно на практика да се откачиш от банковата система и да създаваш свои собствени пари. Както съм казвал и преди, монополът върху парите може би е един от основните проблеми на нашето общество. Ще наблюдавам с интерес развитието на подобни схеми, които потенциално биха могли да разбият този монопол.

Помощ за безпомощните

aid_corruption[1] Човечеството има проблем: по света се шири неравенство и бедност.

По-богатите народи често се съгласяват да поемат отговорност за разрешаването на този проблем, донякъде от чисто човешки подбуди, но и с геополитически цели. Благоденствието носи сигурност и стабилност, както и образование и разум, а повечето войни по света винаги са се водели или за оскъдни ресурси, или поради безумен фанатизъм.

Помощта, която тези богати народи оказват, е най-общо два вида: хуманитарна помощ и помощ за развитие. Първата има за цел да осигури най-основното (храна, вода, лекарства) в спешни, неотложни случаи (глад, войни, природни бедствия). Обаче когато говорим за трайно разрешаване на проблема с бедността, по-интересен е вторият вид помощ. Тя се състои във финансиране на проекти, които да подсилят обществото и стопанството на бедните народи – пътища, училища, предприятия и т.н.

Проблемът с тази помощ е ясен на всеки, който например следи какво става с прословутите еврофондове у нас. Проблемът е, че се краде. И ако мислите, че в България се краде много, просто си нямате представа какво става в някои по-слабо развити общества. Икономистът Петер Бауер е може би най-известният критик на този вид помощи, и той ги определя като „чудесен начин да прехвърлиш пари от бедни хора в богатите държави към богати хора в бедните държави“.

Освен корупцията, тромавата бюрокрация също убива ефективността. Дори когато помощта се управлява от неправителствени организации, които по подразбиране са по-мотивирани да си свършат работата както трябва (защото съществуват с една-единствена задача, за разлика от правителствата, които си имат много други работи), просто няма как да преместиш толкова много пари на толкова голямо разстояние, без да изгубиш голяма част от тях за различни разходи. През 2007 в доклад на Oxfam International за Афганистан пише: „Твърде много от помощите биват погълнати от печалбите на компании и подизпълнители, отиват за ресурси извън Афганистан, и за високи заплати и разходи на командировани служители… Западен консултант, изпратен на място, може да струва до $500 000 на година.“

Да се върнем пак при богатите народи. Интересното е, как те са станали богати? По времето на ранната индустриализация спускането „отгоре“ на мащабни капитали е по-скоро изключение. Повечето от хората, които движат прогреса, от малки усвояват занаят и го практикуват „на дребно“. Някои разширяват дейността си, наемат още хора, внедряват нови супер-дупер технологии. Текстилното производство, металургията, химията – всички започват като малки занаятчийски практики. Сред двигателите на новата индустрия, единствено въгледобивът от самото начало е в ръцете на едри собственици. В по-нови времена също виждаме как новото богатство се изгражда отдолу нагоре. Лека и тежка индустрия – американски марки като Coca-Cola, Apple, Boeing, омразните Monsanto, европейски гиганти като Bayer и FIAT, японски корпорации като Mitsubishi, Honda и Canon – всички те започват по мазета и гаражи.

Решението според мен е, че трябва да помагаме на човека, а не на масите. Ако искаме да дадем летящ старт към благоденствието в бедни страни, които все още не са достигнали и една десета от потенциала си, трябва да се работи директно с човешки същества от плът и кръв, а не с правителства и гигантски организации; да се предоставя помощ избирателно и на дребно; например – газов котлон за Абдул, който иска да отвори дюнерджийница. Ето това е смислена помощ.

Искам си гръцките домати пък!

globalization-hands-pic[1] От над два века икономистите твърдо насърчават свободната търговия между народите като най-добрата възможна търговска политика. Въпреки това, много „практични“ хора (доста от които – с добро образование) продължават да се отнасят скептично към нея. Тези практични хора „знаят“, че нашите жизненоважни индустрии трябва да бъдат защитени от чуждестранна конкуренция.

Различията в убежденията между икономистите и повечето „хора от народа“ възникват, когато прескочим от лично ниво на национално ниво. В личните си дела почти всеки от нас се възползва от предимствата на свободната търговия, без много да му мисли.

Ако някой те посъветва да „защитиш“ себе си от „нелоялната конкуренция“ на нископлатените строителни работници, като си построиш къщата сам, ще го помислиш за луд. Здравият разум ни казва да ползваме услугите на фирми, които са специализирани в тази дейност и да им плащаме с парите, които изкарваме, правейки нещо, което пък ние умеем по-добре. Интуитивно разбираме, че ако се изолираме от останалите хора, това ще намали нашия стандарт на живот.

Прозрението на Адам Смит е, че точно същата логика може да се приложи за народите. Ето какво е написал той през 1776:

„Максимата на всеки благоразумен глава на семейство е никога да не опитва да произведе вкъщи това, което е по-скъпо да се направи, отколкото да се купи… Ако чужда страна може да ни снабди с една стока по-евтино, отколкото ние самите можем да я произведем, по-добре да я купим от тях срещу част от продукцията на нашата собствена промишленост, впрегната в работа така, че ние да имаме предимство.“

Една и съща максима, която важи както за семейството, така и за целия народ!

И въпреки това, ние като идиоти години наред се опитвахме да развиваме металургия в Кремиковци, генерирайки само загуби и мръсен въздух в най-населения български град.

Години наред „подкрепяме“ българския въгледобив, като го субсидираме чрез сметките си за ток (нищо, че много от нас не могат да си ги платят) – а когато избухнаха протести и скандали, се оказа, че цената можела да падне, ако изключим няколко ТЕЦ-а от системата. Ама не бива, щото нали горките миньори какво ще правят. (А останалите българи не са ли хора?)

И година след година земеделските производители се жалват от евтиния внос, който ги конкурира. Кого си мислиш, че заблуждаваш, чичка? При положение, че продукцията ти е също толкова „пластмасова“, колкото чуждата, че и по-скъпа, къде си тръгнал да ни я пробутваш? Пробвай се в друг занаят!

Не забравяйте, че производителите са малцинство, а потребителите – мнозинство, и всяка форма на „защита“ на първите означава диктат на малцинството над мнозинството – и ограничаване на неговото право на свободен избор.

Как централните банки ни правят нещастни

make-real-money1[1] Често хората разправят как с годините животът ни става все по-забързан и стресиращ, как все повече се отчуждаваме един от друг, как ставаме все по-големи консуматори на неща, от които нямаме нужда. И най-често обвиняват за това технологиите, глобализацията, научния и стопански прогрес. А конкретно у нас обвиняват и „демокрацията“. При Тато си беше по-хубаво, нали? Хем няма безработица, хем никой не работи, хем плановете преизпълнени.

Но както нашето разбиране за „демокрация“ е далеч от истинската демокрация, така и световното разбиране за „прогрес“ е далеч от истинския прогрес. Пак ще ви препратя към една моя любима статия на Economist за щастието и богатството, озаглавена „The rich, the poor and Bulgaria„. Там се обсъжда съмнителната връзка между основния международно приет индикатор за успех на един народ – неговия брутен вътрешен продукт, и субективното усещане на хората от този народ за удовлетворение от живота.

Твърдението „ако произвеждаш повече, значи си по-щастлив“ често се приема за даденост и често бива отхвърляно от хора с по-алтернативни разбирания. Както виждаме от по-новите изследвания, истината е някъде по средата. Народите, които произвеждат повече, често са по-доволни от живота, но връзката не е еднозначна и има и изключения. Въпросът е – какво да правим? Да зарежем индустрията и да се върнем на село, където да гледаме кокошки и домати? Колкото и примамливо и идилично да звучи, не мисля, че това е решението, както и не мисля, че проблемът е в индустриалната революция сама по себе си.

Ще започна с очевидния факт, че има два начина да увеличиш произведеното: или да работиш повече, или да работиш по-ефективно. Ако се разшетам за 10 минути с метлата, ще изчистя определена част от стаята, а ако шетам 20 минути може да се очаква, че ще изчистя двойно повече. Но може и да си взема прахосмукачка-робот и тя да ми шета, а аз да си клатя краката.

Като сравним техническите средства, които имаме сега, с тези, които сме имали преди 100 години, логично е човек да си помисли, че би трябвало в 21-ви век по цял ден да си клатим краката. И да работим примерно по 2-3 часа на ден, така яваш-яваш, за да произведем каквото ни е нужно, а след това да си караме кефа.

fuck_that_shit05[1] Само че не става така. Хората бачкат колкото едно време, ако не и повече. Продължителността на работния ден се ограничава от законови регулации, а не от естествени технически и стопански фактори. И въпреки тези законови регулации, все още в някои човешки дейности 12-часовите смени не са останали в миналото.

Логичният въпрос е: кой ни бие по главата да се бъхтим толкова много, при положение че с работата си често произвеждаме никому ненужни неща? Отговорът е банален: нашите управници. Сега ще ви кажа защо.

Мерилото на труда и производството са парите. Когато имам в джоба си една банкнота, тя е нещо като документ, доказващ, че аз съм свършил една работа за обществото и то ми е обещало в замяна да свърши нещо друго за мен. И когато си реша, аз мога да заменя този документ срещу някаква стока или услуга. Работата е там, че парите не са някаква природна даденост – те се „произвеждат“ и контролират от централните банки на различните държави под надзора на техните правителства. По този начин, чрез контрола върху парите, хората могат до известна степен психологически да бъдат „накарани“ да работят повече или по-малко.

Ще ви дам безкрайно опростен пример. Представете си измисленото село Стърчипатка в Балкана, на много километри от всякаква цивилизация. Това село е напълно изолирано от останалата част на страната и е вече толкова обезлюдено, че са останали само две къщи, обитавани от старците бай Пенчо и бай Генчо.

Да вкараме разделението на труда: Бай Пенчо е силен и може да копа. Бай Генчо не е толкова добър в копането, но умее да меси и да пече чуден мек топъл хляб. Затова един ден двамата съседи, по взаимно съгласие, се разбират да извършат прост икономически обмен: Пенчо ще прекопае целия двор на съседа си, а Генчо ще му изпече двайсет хляба.

Ако в историята влязат и парите, можем да си представим, че Пенчо прекопава двора, а Генчо му дава лист хартия, на който пише: „Аз, Генчо, се задължавам да опека 20 хляба на приносителя на този документ“.

Дотук всичко е идилично. Всеки прави това, което умее най-добре, и получава всичко, което му е нужно. Но представете си сега нещо друго, че на листа хартия най-отдолу пише: „Този документ е валиден в следващите 24 часа“.

Ако Пенчо не си поиска 20-те хляба в рамките на деня, правото му да ги получи изгаря. Макар Пенчо да не се нуждае от 20 хляба наведнъж (те ще се развалят, преди той да успее да ги изяде), той със сигурност ще си ги поиска всичките, просто за да не се мине.

По този начин резултатът е ненужен труд и мухлясал хляб. А след няколко дни все пак на Пенчо ще му трябва още хляб, затова ще предложи да прекопае пак двора (който изобщо няма нужда от повторно прекопаване).

inflation_1811026b[1] Нещо подобно става и на макроикономическо ниво. Парите, които ползваме, разбира се, нямат срок на годност, но при тях имаме контролирано обезценяване. Ако в началото на месеца получите заплата 1000 лева, в края на месеца те ще „струват“ колкото 995 лева, защото световно възприетата доктрина поддържа икономическа, валутна и данъчна политика, която води до умерено, почти неусетно увеличаване на цените, просто защото системата постоянно се захранва с допълнителни пари и така относителната стойност на 1 лев пада бавно, но сигурно. Ако обезценяването е много бързо и осезаемо, хората губят доверие в парите – когато инфлацията в България беше трицифрена, всички сделки се извършваха в марки и долари. Но ако обезценяването се държи под определена психологическа граница, хората запазват доверието си в парите и ги ползват без да се замислят.

Хората, които получават минимална заплата, нямат особен избор дали да я изхарчат или да я спестят. Но тези, които притежават милиони и милиарди капитал са наясно с това бавно и сигурно обезценяване. Затова те, макар да нямат никаква нужда от това, „харчат“ всичките си пари – или като си купуват ненужни неща, които наричат „инвестиции“, или като ги дават назаем срещу лихва, която да компенсира обезценяването. Въпросът е, че когато имаш милиони, няма значение дали ще си купиш нещо с тях или ще ги вложиш в банка – глобалният ефект върху икономиката е същият. Защото когато вложиш парите си в банка, тя веднага ги дава на някой друг под формата на кредит, тоест те пак влизат в обращение. В крайна сметка все пак някой харчи тези пари, а когато един човек харчи пари, това означава, че друг човек работи за тях.

Единственият начин да не се въртят тези пари и да не се върши работа, е те да останат под дюшека или в сейф. Но никой не го прави, защото не е луд да държи активи с падаща стойност.

scrooge+skiing[1]

Освен ако не е някоя патка.

Непрестанният натиск върху хората с пари да се освободят от тях колкото може по-бързо, като поискат стоките и услугите, които обществото им е „обещало“, кара същото това общество да работи на максимални обороти, за да произвежда, произвежда, произвежда. И се получава както в историята на Пенчо и Генчо. Статистиката регистрира растеж, но той е форсиран, насилствен растеж. От време на време форсираната машина не може повече, по някой балон се пуква и всички се чудят „откъде дойде тая криза?“. Докато не запретнем ръкави, не се хванем да пак да бачкаме на макс, за да излезем от кризата – без да усещаме, че по този начин се запътваме към следващата.

Решението според мен е по някакъв начин да се осигури постоянна стойност на парите, така че паричният поток да не нараства дори с половин процент повече, отколкото естествените пазарни закони диктуват. Да, това ще намали темпа на прогреса. Но и ще ни спаси от всичките му нежелани спътници – стрес, отчуждаване, несигурност, кризи. Как може да стане това? Това е допълнителна тема за дълги умувания, но със сигурност няма начин да се получи при сегашния централизиран контрол върху паричния поток.