Skip to main content

Колко струва музиката всъщност?

IMAG0243 Авторското право отдавна е обект на дебати по света и у нас. Как е по света – не знам, но у нас е факт, че народът масово си „дърпа“ филми и музика оттук-оттам, и докато някои от родните „звезди“ се сърдят и тропат с краче, повечето открито заявяват, че се радват, когато са сред „най-крадените“ и имат проблем единствено ако видят свое произведение на изкуството, изпиратствано с търговска цел. Междувременно „административните“ кадри зад изкуството – продуценти, разпространители, адвокати – се борят със зъби и нокти за зачитането на авторските права, пък горепосоченият обикновен народ вижда в тях чорбаджии, изедници и кръвопийци.

Това полемизиране е странно, защото на пръв поглед нещата са прости – който работи, трябва да получи възнаграждение, всичко друго е кражба, експлоатация, както искаш го наречи. Сегашната система на възнаграждение обаче е сложна и объркана, а на обикновения човек не му е ясно защо е хубаво, че Софроний Врачански е преписал Паисиевата история, пък е лошо да запишеш на гаджето диск с лигави любовни песни (примерно).

Цената в икономиката

augmentation-prix-640x308[1]

Основната икономическа теория за цената е проста и е позната не само на икономистите, а на всеки, който има малко обща култура или сергия на пазара. Например през 13-ти век арабският философ Ибн Таймия пише: „ако желанието за стоката се увеличава, а нейната наличност намалява, нeйната цена расте. От друга страна, ако наличността на стоката се увеличава, а желанието за нея намалява, цената пада.“

Няколкостотин години по-късно класическата икономика доразвива тази идея и я описва математически, като използва познатите термини „търсене“ и „предлагане“.

Изкуствен недостиг

Като следствие, всеки „мръсен спекулант“ може да увеличи цената на стоката си, като намали общото й предлагане на пазара – стига да има тази възможност. На това му се вика „изкуствен недостиг“. За да контролираш предлагането, трябва или да се разбереш с всички останали производители и да направите картел, или самият ти да си единственият производител, демек монополист. Монополист се става, когато никой друг не може ефективно да произвежда това, което ти можеш, или пък когато имаш приятелчета в държавната власт, които ти помагат да наложиш монопола си със сила.

Конкуренция и пределна стойност

В обратния случай – конкуренция, свръхпредлагане и „заливане“ на пазара с продукти, теорията казва, че цената може да падне най-много до така наречената „пределна стойност“. Пределната стойност е разходът, измерен във време и пари, който производителят заплаща, за да създаде една допълнителна бройка от стоката си. Ако предлагането стане толкова голямо, че цената да започне да пада под пределната стойност, някои от производителите ще си кажат „майната му“ и ще започнат да си изкарват хляба с нещо друго. Така предлагането отново ще намалее и цената ще се върне към пределната стойност.

При интелектуалните продукти – филми, книги, музика и подобни – странното е, че пределната стойност на практика е нула, или поне е много близка до нулата. Ако си автор на книга и имаш едно копие, записано във файл на компютъра си, можеш на практика почти без никакъв труд и разходи да създадеш второ, след това трето, и така нататък.

Цената на интелектуалните продукти обаче не пада до пределната стойност, защото на практика те не се конкурират помежду си в икономическия смисъл на думата. Например всяка книга е уникална и не може да се замени с произволна друга книга. Както производството на сирене не е пряко свързано с търсенето на автомобилни гуми, така и предлагането на един филм не е пряко свързано с търсенето на друг.

Войните на браузърите

Има и изключения, разбира се. През 90-те години например, „войните на браузърите“ доведоха до създаването на два различни интелектуални продукта с практически еднакво приложение и свойства – Netscape Navigator и Internet Explorer. Стана точно това, което икономическата теория предсказва: цената за потребителя падна до пределната стойност, тоест 0. Повечето Интернет браузъри и днес са безплатни, а създателите им намират други начини да печелят от тях. Например в годишния си доклад, Mozilla казват: „По-голямата част от приходите на Mozilla се генерират от функциите за търсене и търговия, вградени в нашия продукт Firefox чрез всички основни партньори за търсене, включително Google, Bing, Yahoo, Yandex, Amazon, eBay и други.“

Този алтернативен модел носи на Mozilla горе-долу същите годишни приходи като тези на пазарния лидер от средата на 90-те – Netscape.

А музикантите?

При произведенията на изкуството обаче това няма как да се случи. Едно копие от песен например може да се конкурира единствено с друго копие на същата песен. И тъй като по закон всички копия принадлежат по право на един и същи производител, се получава изкуствен недостиг, защитен със закон. Обаче…

Стражари и пирати

Cartoon pirate Изкуственият монопол, разбира се, губи стойността си, когато не може да бъде приложен на практика. Така наречените „пирати“ не спират да произвеждат допълнителни копия без разрешение и да ги разпространяват на цена, равна на пределната стойност (т.е. безплатно). Някои, също както създателите на браузъри, намират непряк начин да печелят от това, и то доста стабилни пари. Други го правят заради политически убеждения, за да предизвикат полемика и реформа в законите за интелектуалната собственост. Трети търсят слава, а много просто искат да споделят любимите си произведения на изкуството с възможно най-много хора.

Важното тук е, че обществото някак си не възприема тези нарушения на закона като проблем. За разлика от повечето престъпления и нарушения, мерките срещу нарушенията на т.нар. „интелектуална собственост“ се приемат на нож от обществото и политиците са под сериозен натиск да не си дават твърде много зор.

Колумбе, да ти еба любопитството!

ACTAnymous_600px_0[1] Важно изключение е една симпатична държава, наречена САЩ. Тя е световен център за авангардни продукти на мисълта – всички са чували за Холивуд и Силициевата долина например. Там интелектуалните продукти – изкуство, софтуер, дизайн, патенти и търговски марки – се оценяват на стотици милиарди долари всяка година (а вероятно достигат и трилион) – повече от целия им военен бюджет например. Не е далеч от акъла, че там индустрията може да си позволи да лобира сред политиците толкова активно, че да вземе превес над гражданския натиск. Вероятно затова в Америка виждаме огромни обезщетения, скъпи дела, възможност да патентоваш почти всичко, както и постоянно растящ срок на авторското право, клонящ към безкрайност.

Правителството на САЩ, от своя страна, натиска останалите държави да направят същото – засега с ограничен успех. Последният сериозен опит за това беше споразумението ACTA, което в крайна сметка беше скъсано на поправителен.

И ся ко ша праим?

Факт е обаче, че дори в бастиона на авторските права – САЩ, те се нарушават постоянно и обществото не е убедено, че те трябва да бъдат защитавани винаги и на всяка цена, а законите трудно успяват да насмогнат на развитието на технологиите, които ги заобикалят. При музикантите щетата не е тотална – остават им изпълненията на живо, които имат елемент на уникалност, защото преживяването и емоцията не могат да се копират, за разлика от записите. И все пак продължават да се търсят и други решения. При всяка шокова технологична революция има реакция, има и адаптация.

В търсенето на нови решения знакова беше идеята на Radiohead през 2007 да продават новия си албум онлайн на принципа „плати колкото искаш“. Те са може би първата голяма и известна група, която прави такава смела стъпка, и месеци по-късно се оказва, че приходите даже са по-големи от тези на по-старите им албуми, продавани по стандартната схема.

Завръщането на изкуствения недостиг

По-малко известни „независими“ изпълнители предлагат още по-авангардни решения. Сигурно сте чували за Кавехи. Ако не сте – позволете си едно лирично отклонение и погледайте какво прави, защото мацката е супер талантлива и, честно да си кажа, направо съм си малко влюбен в нея:

Кавехи, както немалко други музиканти напоследък, просто продава много от записите си, преди да ги е създала, вярна на старата приказка, че след като си работил за името си, после то работи за теб. Така избягва конкуренцията на пиратите и събира средства за осъщществяването на проектите си. Платформата Kickstarter е революционно техническо средство в това отношение – виждаме как технологиите успяха да решат проблема, който създадоха. Това, което най-много ме впечатли при нейното ново EP беше опцията „кавър по поръчка“ – трима души получават възможността да платят $1000, за да вкарат в EP-то кавър версия на любима песен. Кой превари, той завари.

Това е положението, другари – докато у нас естрадните изпълнители от соца драпат за пенсии, по света търсят и намират решения как талантът да бъде възнаграден, без да чакат от държавата да им подхвърля трохи или да раздава тупаници на „пиратите“. Смятам, че това е правилният път, който засега е по-скоро пътечка, но се надявам в бъдеще да става все по-утъпкан и широк.

Притчата, която никога няма да се сбъдне

down

Един човек си ходел по улицата и забелязал друг, седнал до стената. Този човек бил изпосталял, с изпито лице и изглеждал така, сякаш умира от глад. Странното било, че той държал в ръката си кесия, пълна със златни жълтици.

Първият човек, отишъл при седналия мъж и го попитал: „Добре ли сте, господине?“

Гладуващият мъж отговорил: „Ужасно съм гладен и искам да хапна.“

Първият човек забелязал сергия за сандвичи отсреща на улицата. „Защо не си купите с вашите жълтици?“

Гладуващият мъж отговорил: „Не мога да си купя храна.“

Първият човек решил, че продавачът на храните проявява дискриминация и пресякъл улицата, за да се изправи срещу него. „Защо не продавате храна на този човек? Не виждате ли, че умира от глад?“

Продавачът на храна го погледнал отчаяно: „Аз се опитах, но той не иска да купува от мен.“

Озадачен, първият човек се върнал при гладния: „Той казва, че не искате да купувате от него. Защо?“

Гладуващият отговорил: „Той продаваше сандвичите по 2 лева вчера и по 1.98 днес. Ами ако утре са по 1.95? Не мога да си купя нищо днес, защото ако утре е по-евтино, ще се прецакам.“

Според твърденията на „експертите“, дефлацията води точно до такъв сценарий. Европейската централна банка наскоро обяви, че ще „създаде“ над 1 трилион евро нови пари, само и само цените да не падат.

Размисли за PR-а в държавните фирми

bdj Големите държавни фирми са особени с това, че при тях в управлението има колкото стопанство, толкова и политика. Защо? Просто така. Когато нещо е държавно, няма как да не бъде намесена политиката, нали?

Човек може да се запита – не би ли било логично тогава тези фирми да държат на имиджа си много повече от частните? Все пак там, където има политика, трябва да има и лъскава фасада (без значение какво се крие отдолу). Странно, но явно не е така, поне в България.

Държавното дружество, което ме наведе на тези мисли, е известният мастодонт, един от най-големите работодатели в България, „БДЖ – Пътнически превози“ ЕООД. След всичкия шум, който се вдигна около тях през последните дни, не спира да ме гложди въпросът „Абе тия имат ли някакво понятие от връзки с обществеността?“

Въпросът е реторичен, не отговаряйте!

в общественото мнение БДЖ не спира да трупа черни точки. Въпреки че железопътният транспорт статистически си остава по-сигурен от автомобилния, поредицата от аварии и катастрофи бяха поети и раздухани от журналистите, роди се и ново значение на абревиатурата – „Боже, Докарай ме Жив“. Всякаква искрица положителна мисъл за пътуването с влак беше потушена от безброй неуредици и новини за технически проблеми и закъснения.

Разбира се, в БДЖ лошите новини преобладават и именно това е най-голямото предизвикателство за PR специалистите. С добри новини е лесно да се работи. Но как да постъпиш, когато трябва да комуникираш с обществото на неприятна тема?

В дните след 11 септември 2001 в САЩ масово бяха публикувани всякакви новини за съкращения, вдигнати данъци и такси, кофти събития в частни и държавни компании, с ясното съзнание, че първите страници на вестниците са необратимо заети от терористичния акт и никой няма да обърне внимание на „дребните“ лоши новини, защото вниманието на цялата нация е приковано другаде. Това е пример за PR трик със съмнителен морал – но в професията има и много похвати, които не са чак толкова спорни. Важното е да се води истински двупосочен диалог, да слушаш и да отговаряш, да подчертаваш положителното и да не игнорираш критиките, защото който не отговаря на критиците си (или поне на по-сериозните от тях), сам се отказва от правото да защити репутацията си.

А пък най-важното е да избягваш сам да си създаваш скандали.

В БДЖ очевидно се прави точно обратното. При всяка смяна на управлението в компанията, някой гръмко се изцепва и обикаля медиите с новината, че щял да спира губещи влакове и да съкращава хиляди служители. Навсякъде по света обаче съкращенията и спирането на услуги са лоша новина, ние не сме изключение. Затова и по света умните мениджъри правят тези работи тихо и постепенно, а не рязко и шумно.

Защо управителите на голяма държавна фирма сякаш умишлено рушат нейния имидж, при положение, че самите те са силно зависими от този имидж? Смея да твърдя, че това е от глупост, мързел и недалновидност. Най-често новината се разпространява умишлено с цел да се предизвика обществено възмущение и да бъдат извити ръцете на финансовия министър, който спешно да запълни дупките, съкращенията да се отложат и всичко да си продължи по старому – със всичките му загуби, кражби и т.н.

Случва се и обратното – идва някакъв свръхамбициозен директор и от белия си кон започва да обяснява как ще прави реформи и ще сече глави. Разбира се, такива хора бързо изхвърчат, защото не разбират, че не ръководят обикновено дружество, а такова, което се гледа под лупа от цялото общество и където такива резки движения не се толерират.

Ето малко елементарна аритметика – спираме един влак, защото в него има само по 10 редовни пътника и трупа загуби – засегнати са 10 души. Спираме 50 такива влака – засегнати са 500 души. Е, тогава каква е логиката да ги спираме всички в един ден и да увеличаваме многократно отрицателния обществен отзвук?

Към аритметиката добавяме едно упражнение по статистика за начинаещи – имаме към 1000 служители повече, отколкото е оптимално. На колко от тях обаче им предстои пенсиониране в близките 5 години? Може би поне 500-600? Тогава дали не е по-добре просто да ги изчакаме, вместо да вдигаме шум и да се разправяме със синдикати?

За по-напредналите остава въпросът – ако пък спираме губещи услуги, не може ли да компенсираме засегнатите? В белите държави железопътните компании се занимават с много повече от теглене на влакови композиции. И ако България беше малко по-бяла държава и, да речем, трябваше да спрем влака до някакво врачанско село, може би щяхме да завъртим няколко телефона, да направим набързо един малък консорциум с общинския транспорт на Враца и да свършим нещо полезно за всички. Общинарите имат опит в този вид транспорт – пускат маршрутка до селото. Ние имаме там гара – продаваме билети на касата. Съгласуваме разписанието, така че да има удобни влакове за тези, които искат от Враца да продължат в друга посока. Загубата рязко намалява, че даже и на печалба може да се обърне.

Лошото е, че за да станат тези работи, трябва да се работи, а то кой обича да работи? Ето, аз сега като истински българин раздавам акъл безплатно. Но ако ми плащаха да давам акъл, може би щеше и мен да ме мързи и да не ми идват идеи. Не е лесно, не е лесно…

Апология на пазарния фундаментализъм

Имаше наскоро една книга с абсурдното заглавие „Как да говорим за книги, които не сме чели“. Много се смях на тази корица, но сега ще си позволя да говоря за една книга, въпреки че съм още на първата страница, защото като българин нямам търпение да си кажа „аз как го знам“, пък и въпросната книга толкова нашумя напоследък, че е пълно със статии и мнения, които успешно я синтезират в няколко странички, така че бих могъл да кажа, че вече съм горе-долу запознат с нейното съдържание.

Става въпрос за „Капиталът в 21. век“ на френския икономист Тома Пикети. Той, за разлика от много светила на икономическата наука, си позволява да изкаже „кощунственото“ мнение, че капитализмът прави богатите по-богати, а бедните по-бедни. Само това просто твърдение, както и всъщност самото заглавие, което ми се струва неприкрита препратка към дядо Маркс, разбуни духовете, предизвика маса овации, и предполагам кара дясно-ориентираните хора да бягат от тази книга като дявол от тамян.

piketty
Тома Пикети

Аз обаче, въпреки че в икономически план съм крайно-десен, същински пазарен фундаменталист, ще си позволя да кажа, че Пикети има много ценни наблюдения, и ако погледнем обективните факти, които той е представил, неговият „Капитал“ лесно би могъл да налее масло в либертарианския огън. Шокиращо, нали?

В тази публикация ще си позволя да използвам прости и понякога не съвсем точни фрази, за да не се напълни с неразбираема математика и финансови термини.

Да започнем оттам: как може някой да забогатее? Има два начина: или като създадеш ново богатство, или като отнемеш от богатството на някой друг. Стандартната „неолиберална“ теория казва, че съвременният капитализъм не бил толкоз лош, защото трупа пари по първия начин. Според Пикети обаче историята не го повърждава. Той изследва данните през годините и ги свежда до следното математическо неравенство:

r > g

Тоест, като сметнем възвръщаемостта на капитала (лихви, печалби и т.н.) през последните стотина години в целия свят, откриваме, че тя надвишава реалния икономически растеж. Тоест, математическото неравенство е пряко свързано със социалното неравенство. Смея да твърдя, че това не е някакво свръх-ново откритие. Всеки с малко познания по финанси например знае, че една балансирана инвестиция на Нюйоркската фондова борса носи средно около 10% на година – в някои години, разбира се, има огромни загуби, но в други пък има огромни печалби – и ако си достатъчно дълголетен и търпелив, че да не продаваш акциите си в продължение на десетилетия, в крайна сметка ще получиш възнаграждение, надвишаващо реалния ръст в икономиката.

В дългосрочен план, това потвърждава, че бабината приказка „пари при пари отиват“ не е просто суеверие. Историята показва, че дори да има периоди, в които ножицата се „събира“ (например десетилетията след войната, когато благосъстоянието на обикновените хора на Запад се подобрява многократно), това се компенсира от периоди, в които тя се „разтваря“ още повече (в последните 30 години доходите на едрите капиталисти се умножават, а тези на средната класа на практика не мърдат).

wage-inequality[1]

Очевидно едрият капитал е като ламя, която не спира да лапа и бавно, но сигурно концентрира богатството в ръцете си. Как може това да се върже с приказките на „пазарните фундаменталисти“? Еми, оказва се, че може. Защото техните „кумири“ Лудвиг фон Мизес и Фридрих Хайек, оказали силно влияние върху развитето на съвременното либерално и либертарианско движение, са го предсказали. „Австрийската теория за икономическия цикъл“, която те са развили още преди кризата от 1929, в крайна сметка предвижда същото: в годините на растеж печелят богатите, а в годините на криза плащат бедните. Накрая няма как богатството да не се концентрира, нали?

Същината на тази теория е следната: когато централната власт печата пари и ги блъска в икономиката, се създава впечатлението, че обществото е по-богато, отколкото е всъщност (защото минава известен период от време, докато се разбере, че тези пари са без покритие). Затова всички се юрват да инвестират, убедени, че богатият, растящ пазар ще помогне инвестициите им да се възвърнат. С две думи, надува се балон. Всичко, свързано с инвестиции, увеличава цената си – недвижимо имущество, машини, заплати на финансисти и банкери. А последващата инфлация „подстригва“ доходите на тези, които живеят с една заплата и нямат спестявания.

Когато балонът се пукне, цените падат. Най-много падат отново цените на въпросните капиталови стоки и услуги – тоест тези, които най-много са печелили в периода на растеж, би трябвало да платят най-много във време на криза. Обратно, тежестта върху бедните ще е по-малка, защото те нямат инвестиции; макар и много от тях да губят временно работата си, това донякъде се компенсира от дефлацията и по-ниските цени на потребителските стоки. Работодателят е фалирал, но поне хлябът е по-евтин.

Но само като чуят думата „дефлация“, капиталистите се изприщват. Тук обаче отново се намесва държавата и под благовидния предлог за „запазване на работни места“, спасява задниците на банкерите. Така, чрез многократното повтаряне на схемата – едни лапат, други плащат – държавата предизвиква концентрацията на капитала.

printing-money1[1]

През 2007 американците „подобриха“ тази схема чрез така наречената политика на „количествено улесняване“. Досега новите напечатани пари се „заемаха“ (на практика – подаряваха) основно на правителството, което с тях плаща за държавна администрация, обществени поръчки, социални програми – така, все пак, след всичкото разхищение и корупция, една част от новосъздаденото „богатство“ стига до обикновените хора. Новото „изобретение“ дава тези „напечатани“ пари директно на частни банки и финансови институции, често срещу лихва, близка до 0%.

Разбира се, има и други спомагателни средства, с които държавата „дава едно рамо“ на едрия капитал. Регулацията на различните стопански дейности например е поредния „вълк в овчи дрехи“. Например всички условия, уж в името на народното здраве, необходими за да отвориш една кръчма, действат в полза на големите ресторантьорски вериги – защото те, за да изпълнят изискванията и да прескочат бюрократичните спънки, харчат може би 1% от месечния си оборот, а един дребен кръчмар с кег бира и две маси на тротоара ще трябва да даде… кой знае, дори 50%.

А да не говорим за всички останали закони, които се приемат „по поръчка“ на едрия бизнес, за да улеснят неговата работа и да затруднят тази на всички останали. Законът Lafka“ в една малка България е само върхът на айсберга…

Друг пример е ДДС – един данък, който засяга само потреблението, но не и инвестициите. И можем да продължаваме още и още.

И така, когато Пикети гледа историческите данни и казва „капитализмът е лош“, не е трудно да му се отговори – „капитализмът, който държавата създава и подкрепя, е лош“. Затова „десните“ политици и икономисти не трябва да се плашат от неговата книга, а да я оценят като труд, който разкрива сериозните проблеми в нашето общество. Болестта не е въображаема и трябва да признаем нейното съществуване; вече е въпрос на друг спор дали „лекарството“ се състои в повече или по-малко свобода на пазара.

И като завършек, ето как изглежда за един очевидец „необузданият капитализъм“ в САЩ към края на 19. век, когато държавната намеса в икономиката е нищожна в сравнение със сегашната:

Aleko_konstantinov[1] Аз поменувах по-рано, че във всякой американски град силно впечатление ми правеше това, че всичкото население е облечено добре. Виждаш ли ги из улиците, около пристанищата, низ фабриките, в обществените учреждения или в църквите — навсякъде като че виждаш горе-долу средния европейски клас и чудното е, че по вънкашността им почти не можеш да забележиш да е отразена разликата в общественото им положение. Но тук всъщност и няма туй рязко деление на почетни и непочетни занятия. Всяко занятие (освен, разбира се, престъпните, безнравствените и антирелигиозните) е почетно. И в уплащането на труда няма таквази голяма разлика между тъй наречените свободни професии — с изключение на знаменитостите — и обикновения занаятчийски труд. Един лекар не печели повече от един работник бояджия; на инженера не плащат повече, отколкото на работника часовникар, който взема таквази заплата, каквато и чиновникът. Влез в железница, в параход: наред с губернатора, с милионера седи обущарин, наред с професора седи готвач, и всички почти еднакво облечени, с газети в ръце, с цигари в уста, дигнали си нозете кой както може, и не искат да знаят, че този бил големец, а онзи работник. Самото звание работник е почетно. Или в театъра: седи напр. някоя учителка, до нея ваксаджия, до него някой писател, сетне дърводелец, адвокатин, фаетонджия и всички добре облечени, с афиши и бинокли в ръце. Е, да ги разцелуваш тези американци!…

(Алеко Константинов, „До Чикаго и назад“, 1894)