Skip to main content

Непоръбена рапсодия

Слънцето грееше и птичките пееха на другия край на земното кълбо, а тук, в престолния град на народа с най-големи хуйове на Балканите, някакви дрожди пак бяха пикали в халбата ми с вода.

– Добре бе, ти к’во очакваше бе, копеле?

Вдигнах примирително рамене… Какво пък, свикнал съм вече. А такива неща се случват и в най-добрите английски семейства. Даже, твърдят злите езици, там най-често се случвало.

– Лягай да спиш – измърморих с досада.

Гаврътнах на един дъх около половината от зловонната смес, която поради обстоятелствата се явяваше благоуханна. Все тая.

– Не мога да спя. По определение. Нали съм будната ти съвест!

Неохотно си запалих поредна цигара, за да не отнеса някоя глоба. Кръчмата беше малка и нямаше зала за непушачи, така че трябваше да се съобразявам.

– Определенията не са това, което бяха.
– Напротив, братле. Определенията винаги са си били едни и същи. Само ти си въобразяваш няк’ви неща. Що сега ме караш да работя в събота, да ти давам акъл. Нà, чети и се учи.

Будната ми съвест бръкна в будното си дипломатическо куфарче, откъдето извади подвързан том от „Кратка българска уикипедия”, издание 1990. Една от страниците беше отбелязана с календарче на югославската туристическа агенция „Путник”, с четири години по-старо от самата книга. Съвестта ми я отвори.

– Ето, и снимка има.

Да еба тая съвест, винаги е подготвена за всичко. Погледнах със слаб интерес и си отпих от водичката. От снимката ме гледаха две познати очи.

„Vulva hypnotica simplex”, пишеше отдолу. „Путка заспала проста, демек. Подлежи на опитомяване само с методи, забранени от ООН. С твойте тинтири-минтири не става, братле. Т’ва, че си си пъхнал няколко пъти пишката в нея, не я прави твоя. Ако ѝ засвириш „Стоунс”, тя в най-добрия случай ще ти каже „бегай ми от облака”, но е по-вероятно да възкликне „колко са ти тънки струните”, след което да се изчука с твоя басист. Ако й цитираш Керуак, ще ти отговори да си вървиш по пътя, а ако й посветиш поезия, ще те погледне все едно току-що си ѝ гръмнал планетата, за да построиш космическа магистрала. Изобщо, заеби тая работа.”

– Добрата новина е, че ООН никой не ги бръсне за слива. – отбелязах.
– Е да, ама, ти не беше ли от добрите?
– Виж, такова определение няма. Мога да съм от които си реша бе, мама му да еба!
– И аз – съгласи се будната ми съвест. – Стига да не заспивам. – добави и се прозина.

„Благодарение на Ерих Нойман до нас достига легенда, според която хищна риба обитава пространството зад срамните устни на V.h.s.; герой е онзи, който се опази от зъбите на хищната риба и успее да ги избие с кура си, като по този начин превърне V.h.s. в нормална жена. В някои варианти на легендата, героят оставя един зъб.”

– И все пак, знайш к’во, не си права, и тия дебелаци дето пишат дебелите книги не са прави. По-скоро цялата работа е щото аз съм дебел. – загледах се в барплота замислено. – Но пък и той е дебел…
– Той не е дебел! – отбеляза съвестта.
– Тогава и аз не съм дебел! – заявих категорично.
– Май нещо ти се иска да приличаш на него? – подкачи ме тя.
– Опазил ме Господ Бог! – изревах, заебавайки за момент убедения си атеизъм и гневно затръшнах подвързания том от „Кратка българска уикипедия”, издание 1990. Надигнах поглед от вече празната си халба. Срещу мен стоеше Барманът, Моят Приятел.
– Може ли един витамин B6 – казах. – На вересия.
– Може, как да не може! – ухили се Барманът, Моят Приятел. Той беше добър Приятел и ми имаше доверие. Все пак знаеше, че съм отговорен младеж и стигнех ли до витамин B12, всички щяхме да си идем кротко по домовете да спим. Освен будната ми съвест, разбира се.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.