Skip to main content

Наистина, защо мрънкаме?

Най-нещастното място на света. Графика: The Economist
Съотношение щастие/богатство в света. Графика: The Economist

В последните дни двама мои приятели – Белият зъб и Вая – се опитаха да намерят отговора на един въпрос – защо хората около нас толкова мрънкат, защо им липсват амбиции и оптимизъм, и докога ще е така? Затова опитах и аз да помисля по темата и да си кажа моите две думи.

Не е трудно да забележиш, че българският народ е един от най-мрънкащите в света. Потвърждават го и американски учени. Само дето обективни причини за всичкото ни нещастие и пораженческо мислене няма. По мое мнение досега всеки анализ, който е търсил такива, се е провалял. Ние сме недоволни, но не защото живеем чак толкова зле. Недоволни сме, защото културата ни го изисква.

Ще ви дам един пример. Преди два месеца се разбра, че в Бобошево някой е спечелил почти 5 милиона лева от тотото. И първата реакция на всички – мои близки, познати, както и случайни граждани по телевизията – беше да кажат „по-добре да не се знае кой е, защото иначе ще му се случи нещо лошо, ще му вземат парите“ и тъй нататък. И лошото е, че май са прави. Видяхте ли докъде я докарахме? В нашата страна дори един милионер не може да се похвали публично със своя късмет, защото ще се намери някой да унищожи успеха му.

Затова мрънкаме, приятели. Българското мрънкане е предпазна реакция, самозащита срещу завистта, с която сме се пропили. Мрънкаме не защото сме зле, а за да не вземе някой да разбере, че сме добре. За разлика от други, по-развити общества, у нас всеки умен и съобразителен човек, който е постигнал голям успех в живота си, нарочно стои настрана от светлината на прожекторите и умишлено избягва публичност. Изключение правят някои прости и комплексирани „звезди“, „бизнесмени“, „лидери“ и подобни, които не осъзнават това и се тупат в гърдите колко са велики – но точно затова техният успех не трае дълго.

smile-happy-yellow-face[1]

Това е причината да мисля, че в своя зародиш всичките приказки за нещастие, тежък живот и безизходица са просто една фасада, която има за цел да прикрие и предпази вътрешното удовлетворение и оптимизма у нас. Само че има един проблем: човек не може да носи маска дълго време, защото маската започва да му става неудобна. Затова с времето ние започваме да се срастваме с маските си, започваме сами да си вярваме на историите и ставаме все по-убедени в своето мрънкане, докато не убием собственоръчно амбицията, самочувствието и ценностите у себе си.

Затова моята молба и съвет към вас е: рискувайте! Разбийте фасадата! Покажете на всички своите успехи! Похвалете чуждите и ги използвайте за вдъхновение! Направете нещо, с което да се гордеете! Изровете някоя забравена мечта и започнете да я преследвате! Действайте, ебати! Стига сте мрънкали!

Facebook коментари:

коментара

2 мнения за “Наистина, защо мрънкаме?

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.