Skip to main content

Мудрословейши дзен проблясъци (2)

Imagine there’s no heaven, it’s easy if you try.
No hell below us, above us only sky.
Imagine all the people living for today…
– John Lennon

Авторът на дългия текст по-долу е Брад Уорнър, басист на хардкор пънк група, както и ръкоположен дзен монах. Тук той със свои думи ни разказва накратко това, което е научил след години медитация и четене на стари пожълтели книги на японски; а аз със свои думи го преразказвам в доста свободен превод от английски.

В текста се говори за живота след смъртта (а в същото време изобщо не се говори за това – типичен дзен-парадокс, хехе). Забравете всякакви езотерични глупости, аури, кристали, чакри и мандали, и вижте чистото, просто и красиво послание на философията на далечния Изток.

––

Един човек отишъл при Дзен учител и го попитал: „Има ли живот след смъртта?“ Дзен учителят казал: „Де да знам!“ Човекът учудено попитал: „Е нали си Дзен учител?!“ „Така е“, казал учителят, „но не съм умрял.“

Всички се страхуваме от смъртта и всички искаме някой/нещо да ни увери, че ще живеем вечно. Доста е успокояващо, когато симпатичен старец в черно расо ти каже какво ще стане, след като умреш. Някои старци изкарват добри пари от тая работа.

Когато хората питат за живота след смъртта, те приемат автоматично, че разбират живота преди смъртта. Но дали го разбират? Ти разбираш ли го?

Това всъщност е правилният въпрос, който трябва да се запитаме.

Много се обсъждат и двете страни на въпроса за прераждането, но цитирането на книги, дори да са хубави книги, никога няма да разреши проблема, дори чисто философската му страна. Ако просто цитирах Буда и толкоз, щях да съм като ония типове, дето разправят: „БИБЛИЯТА КАЗВА ТАКА, АЗ ВЯРВАМ, КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА.“ Мразя тези неща и съм сигурен, че и теб не те кефят такива типове.

Въпреки това, ще ти кажа моята приказка за цялата работа с прераждането. Но единственото наистина важно нещо е онова, което видиш и разбереш сам за себе си. А това, което казвам тук, просто е поредното нещо, написано в поредната книга.

И все пак, ето:

Нашият мозък обича да слага етикети на нещата. Това му е работата. В нашето съзнание (в момента използвам думите „мозък“ и „съзнание“ с едно и също значение) има едно нещо, което наричаме „аз“. Нашето „аз“ се състои от всички наши спомени, мечти за бъдещето, неща, които харесваме и не харесваме, идеи и мнения, мисли и възприятия, и така нататък. Имаме си цял каталог от подобни „аз“-неща. Но „аз“ е също така и етикет за нещо неразбираемо, нещо, което не можем да опишем с думи. „Аз“ е име за нещо, което не знаем точно какво е, но приемаме, че го има. Ние не разбираме основата на нито едно от нещата, на които даваме имена. Мога да те нарека „Брънзел“, но „брънзел“ е просто едно име, с което наричам един образ в мозъка си, който свързвам с теб. Това не значи, че имам някаква представа как изглежда светът през твоите очи.

В моменти на равновесие и яснота можем да видим, че онова, което наричаме „аз“, изобщо не ни принадлежи. То принадлежи на вселената. То е вселената. Това нещо, което понякога наричаме „аз“, а понякога наричаме „всичко останало и всички останали“, е едно и също нещо – настоящият момент. Мислим си, че имаме собствено съзнание, но нямаме. Ние участваме в едно съзнание, което включва всички създания. Настоящият момент е вечен. Той винаги е тук. Той не се е раждал и не може да умре. И не се преражда.

Също така той няма мнения и убеждения за или против каквото и да било.

Ти предпочиташ „Бийтълс“ пред „Бекстрийт Бойс“, но вселената не ги предпочита (макар че би трябвало). Тя ги включва и ги обгръща по един и същи начин. И въпреки това ти и вселената сте едно и също нещо.

Ако се поразходим по „Евлоги Георгиев“ и погледаме Перловска река от някое мостче, ще видим много мехурчета по повърхността на водата. Те плуват по водата известно време и после се пукат. Мехурчетата са просто въздух и вода. Водата се връща в реката, въздухът се връща в атмосферата, но точно онова същото мехурче, което сме видели, никога няма да се появи пак.

Ако после минем през близкия секс шоп на Графа и си купим свещ с неприлична форма, запалим я, и след това използваме пламъка, за да запалим втора свещ с още по-неприлична форма, като същевременно угасим първата, тогава пламъкът на втората свещ същият ли е, или е съвсем различен? Къде е първият пламък? Къде беше гласът на Фреди от „Бохемска Рапсодия“, преди ти да го чуеш? А след като го чу, къде отиде?

И все пак ще е грешно и да кажем, че след смъртта се завръщаме във Великата Река на Съществуването. Идеята за „завръщане“ намеква, че сега сме нещо отделно от Великата Река на Съществуването, или от Бог, или от нещо друго. Не сме. Онова мехурче винаги е било част от реката, дори когато е изглеждало като мехурче. Ние не се връщаме при Бог, защото никога не сме го и напускали.

Обаче не се зарибявай много по тези обяснения. Обясненията никога не са пълни.

Когато умрем, умираме. Никога няма да се появим пак. Мъртви! Няма ни!

Но истината е, че умираме постоянно. Всеки ден, всеки миг, умираме. Къде е онази омазана червеникаво-синкава личност, която се плъзна навън от утробата на майка ти и почна да врещи като банши преди толкова години? Това лице ти ли си? Ти не си спомняш онзи ден. Денят е приключил преди много, много време. Къде е човекът, който изгуби твоята девственост? Къде е човекът, който се събуди кисел и уморен вчера сутринта? Къде е човекът, който ще напълни твоя ковчег?

Нашето разбиране за време просто е грешно – и това недоразумение ни кара да вярваме, че бихме могли да се преродим, че бихме могли пак да живеем, след като умрем, че бихме могли да отидем в рая, ада или чистилището. Това недоразумение ни кара да вярваме, че изобщо е възможно да имаме душа. Но всяка от тези представи в крайна сметка е глупава. Те просто губят смисъл веднъж след като разберем какво е наистина времето.

Моментът, когато си се раждал, си ти. моментът, в който ще умреш, си ти. Сегашният момент си ти. Няма разлика между този момент и теб. Ти преживяваш един милион „аз-моменти“ всяка секунда. Твоите моменти прехвърчат толкова бързо, че няма как да ги забележиш. По същия начин филмите създават илюзията за движение, като ти показват серия неподвижни снимки в бърза последователност, а светлината на електрическата крушка всъщност е мигане – включ-изключ, включ-изключ – обаче изглежда като постоянна светлина. Илюзията за времето се създава от твоите моменти, които прехвърчат толкова бързо, че стандартните за киното 24 кадъра в секунда изглеждат бавни като плъзгащ се ледник.

Истинското време всъщност е просто сегашния момент. Това е всичко, което съществува. Няма място за души и прераждания, защото за да имаш душа, трябва да имаш минало, а за да се преродиш, трябва да имаш бъдеще. Но както казвам през цялото време: нямаш. Миналото и бъдещето са просто представи. Там, където няма минало и бъдеще, въпросът за живота след смъртта във всякаква форма, включително прераждане, става напълно незначителен. Когато питали Буда за живота след смъртта, вечното съществуване, произхода на вселената, дали пространството е безкрайно или не, и други такива въпроси, той отговарял: „Въпросът не отговаря на случая.“ Тъй като не съм толкова официален, аз бих могъл да кажа същото нещо по следния начин: „Сбъркал си въпроса бе, тъпак!“

Всички проблеми, които някога съм имал, идват от желанието за „нещо друго“, тоест от нещо, което не ми харесва в живота, който е пред мен точно в настоящия момент. И същото важи и за твоите проблеми. Оправи си разбирането за времето и всичките ти проблеми ще изчезнат. Просто ей-така.

Прераждането е същата работа. Просто се опитваме да се убедим в съществуването на нещо, което не е реално. Опитваме се да запазим онова, което ни кара да пропуснем удоволствието от хубавия слънчев ден на село, мислейки си, че ще ни е много по-хубаво в града. Ние се опитваме с всички сили да запазим онова, което ни прави нещастни. Вкопчваме се здраво в болката, защото си мислим, че болката е истинската ни същност. Определяме се с това, което не харесваме, или се определяме с това, което харесваме. И в двата случая пропускаме истината. Кътаме някакъв необясним страх, че ако започнем да се радваме на всичко в живота, без да подбираме, няма да бъдем вече същите личности и ще спрем да съществуваме.

Да отричаш прераждането може да звучи като нещо ужасно – като обещание, че на края на живота те чака само едно скучно, мрачно нищо. Всъщност не знам какво ни чака на края на живота. Никой не знае. Но бъдещето не е важно. Важно е настоящето. И ако толкова искаш да вярваш в прераждането, погледни го така: мислейки за следващия си живот, ти пропускаш живота, за който си мислил в предишния. Ето това става след смъртта. Огледай се.

Можеш да се пристрастиш към идеите за отвъдното както към наркотик. Трябва да избягваме идеите за живота след смъртта не защото те със сигурност са грешни. Може би не са. Как бих могъл да знам? Само че такива идеи подтикват към мечтателно фантазиране, което ни пречи да видим живота сега.

„Въпросът не отговаря на случая.“

Виж живота си – такъв, какъвто е. И го живей. Сега.

––

Още за дзен и дзън изкуството

Facebook коментари:

коментара

One thought to “Мудрословейши дзен проблясъци (2)”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.