Категория: Общество

КАК СЕ УПРАВЛЯВА ДЪРЖАВА
(ПРАКТИЧЕСКИ НАРЪЧНИК)

Марин Божков
(в. „Седем“)

Масово разпространена заблуда е, че държава се управлява трудно. На тази заблуда се крепят много научни и политически кариери. Изписани са хиляди книги, дадени са милиони интервюта и все с една, едничка цел – да убедят трудещите се маси, колко трудно се управлява държавата. Защото, ако тази заблуда не съществува, изхранващите се от нея ще бъдат принудени да работят. А на тях не им се работи. Ама никак! Ако им се работеше щяха да си изкарват хляба по честен начин, а не да се занимават с държавно управление.

По-долу, без лукаво мъдруване, за първи път са дадени в съкратен вид основните принципи на управление, прилагани у нас. Всяко едно от десетте правила е научно доказано и многократно проверено в практиката. След прочитането им, всеки който желае може да се занимава компетентно с управление на държавата. Ще трябва само да пререди, измами, изблъска, изрита или просто да изяде останалите кандидати.

Първо: Държава се управлява лесно. По-лесно от автомобил. За автомобила се посещават курсове, кара се учебна кола, полага се изпит и се взема специален документ, за съответната категория. При държавата няма никакви формалности. Никой от управляващите не е посещавал курсове, не е управлявал учебна държава и няма документ за правоспособност. Поради липса на специален документ, държава може да се управлява:

– с любителска книжка;
– с комсомолска книжка;
– със жълта книжка;
– с криминална книжка;
– съвсем без книжка.

Освен това, никой няма да те глоби, че си караш държавата в насрещното движение или, че задръстваш развитието на другите държави. За превишена скорост, пък да не говорим. Тя нашата държава и без това едва крета…

Второ: Държавата си има държавен глава, но по Конституция той не управлява. Това показва, че у нас, по силата на Конституцията държавните работи не се управляват откъм главата. Този извод е особено важен. От него следва, че всеки, който се опита да управлява държавата с главата си, нарушава Конституцията.

Трето: Този, който управлява държавата никога, ама никога не е виновен. Виновни са:
– опозицията;
– предишните управляващи;
– тоталитарният режим и Държавна сигурност;
– сушата;
– кишата;
– международното положение;
– неназовани тъмни сили;
– тя, държавата така си беше.

Четвърто: Управляващият, отговаря за съхранението на държавното имущество. Доколкото в българските условия основно място за съхранение е мазето, той трябва да се постарае, за периода на управлението си да пренесе колкото се може по-голяма част от горепосоченото имущество в личното си мазе. (Наличието на дворец и многобройно семейство помага – виж по-долу).

Пето: Основна клетка на обществото е семейството. (Сещам се за министри, които с треперещи крака влизат в клетката при жена си.) Държавата трябва активно да полага грижи за семействата на управниците, защото, ако те сами се погрижат за себе си, последствията ще бъдат по-тежки от тези на ограничен термоядрен конфликт.

Шесто: За да изглежда умен и работлив, държавникът трябва да се заобиколи с хора, на чиито фон да изпъква. Най-сполучлива се оказва формулата “крадец, глупак и смешник”. Така, винаги ще се намери виновен за съответното неблагополучие, а министърът ще прави впечатление на честен, умен и сериозен.

Седмо: Трябва да се полагат грижи за паметниците. Винаги, когато го хванат с откраднатото в ръка, управникът трябва да има по един подходящ паметник за взривяване. Така гърмежът ще отклони вниманието на обществото и краденото ще бъде предадено нататък по стария джебчийски принцип, а разговорите ще протичат приблизително по следния сценарий:

– Що крадеш, бе?
– Ние, тоест АЗ, реших да взривя Мавзолея.
– Не те питам за Мавзолея, а защо крадеш?
– Защото е паметник на тоталитаризма и свободолюбивата ми душа не може да го изтърпи.
– Как не те е срам да крадеш от народа?
– Така ще спася българския народ от остатъците на Комунистическия режим и ще му създам условия за щастлив живот.
– Това, в ръката ти, сега е крадено!
– Благодаря, че питахте за ръката ми. С тази ръка ще натисна бутон, който ще задейства десет заряда под Мавзолея и така ще го разруша веднъж завинаги.
– С коя ръка, като крадеш и с двете…
– Е, ако не стане от първия път ще опитаме пак.
– Само за себе си ли крадеш или и за друг?
– Ние сме демократи …
– И занапред ще продължаваш ли да крадеш?
– Това е мой патриотичен дълг!

След такъв разговор, питащият заминава да си лекува нервите, а държавникът продължава „изпълнението на програмата си“.

Осмо: Винаги трябва да се очаква нещо отвън, което само конкретният управник може да уреди. Ако го махнат, лелеяното щастие ще се провали и българският народ го очакват само беди, мъка, катаклизми, глад, шок и ужас. Историческият опит показва, че няма голямо значение какво се очаква. По важно е да се очаква с трепетно нетърпение. Сред най-силно очакваните в последните години неща са:

– „разграждането на системата“ (ние уж я разгараждаме, ама ТЕ пак си я заградиха);
– Робърт Максуел;
– разкритията на Кочо Тренчев;
– американската царевица на Любен Беров;
– пътят към Европа да мине през Босфора;
– контрадезинформациите на Филип Димитров;
– инвестиционният рай на Румен Гечев;
– ланският сняг;
– падането на визите;
– влизането в НАТО;
– приемането ни в Европейския съюз.

Девето: Дори и по улиците да се води перманентна война с използването на тежко оръжие, социалният мир трабва да не е застрашен от резки смени на правителствата. Под “социален мир” се разбира:

– пенсионерите да си мрат на воля и да не тормозят Здравната каса;
– децата да си висат по дискотеките, да си пушат тревата и да не предявяват претенции;
– синдикатите да си ползват привилегиите и да не забравят кой им ги е дал;
– полицаите да се занимават само с любимите си радари и да не мърдат извън отбивките, че туку виж в тях се блъснал някой айдук;
– работническата класа и трудовото селячество да се отучват от вредните навици за работа;
– даскалите и писарите да си знаят мястото;
– битият бит, останалите, да не мъркат.

Ако тези изисквания се струват на някого прекалени, лесно може да се намери подходящ приятел от чужбина, който да се разходи дотук и да ги изложи ултимативно. Така де, на чужд гръб и сто социални мира са малко.

Десето: Дори и да нарушите всички правила дотук (или да не сте в състояние да ги запомните или да ги прочетете), никога не си признавайте. Помнете, че за управлението на държава не се изисква никаква квалификация и дори грамотност. Ако имате и говорни проблеми, позаучете някоя и друга фраза като:

– Не му е времето;
– Гледайте позитивно (туй, дето да го туриш, все уйдисва);
– Вервайте (Аман!);
– Ама мола ви се! (със строг, но бащински тон);

а пък ако нещата тръгнат съвсем на терсене:
– Че има „Падни! Стани!“;
– Че станеме на кълбета.

Така, вече сте въоръжени с всичко, което трябва за един държавник.
Горе главата и успех на новото поприще.