Skip to main content

Аз съм строител на комунизма!

Communist_Party_by_executor32[1]

Има един лаф, че мъжете, когато са трезвени, си говорят за футбол, коли и цици, а когато пийнат достатъчно, минават на политика, изкуство и култура.

Има нещо вярно в това. И тъй като се старая да се грижа за здравето си, пък алкохолът понижава лошия холестерол (който пие бира, не умира), често ми се случва да обсъждам политиката с приятели.

Сред приятелите ми има немалко социално ангажирани хора. Някои от тях много лесно възприемат моите „крайнодесни” идеи по отношение на икономическата политика (които са простички и могат да се синтезират с изречението „Абе оставете всеки да разполага с живота и собствеността си и да прави каквото си иска!”). Пък има и такива, които виждат в тези идеи отричане на човешката солидарност (веднъж на майтап, или може би не толкова, чух как идеите ми бяха обобщени с друга фраза – „Да го духат бедните!”). Но във всеки случай и едните, и другите, ме възприемат като антикомунист.

И едните, и другите грешат.

Аз смятам, че комунизмът, в истинския смисъл на думата, може да е хубаво нещо. И за разлика от повечето „крайнодесни“ икономически мислители, ще добавя още едно твърдение: комунизмът е приложим на практика. Само че му трябва точно определено време, точно определено място и точно определени хора.

Различните идеологии, които се занимават с разпределението на благата – независимо дали приемат или отричат частната собственост – започват от факта, че тези блага са ограничени. Не може всеки да има имение със 7 спални, басейн, игрище за тенис, няколко луксозни автомобила, прислуга и девойки с екзотичен тен, които да му веят с палмови листа. Затова с ограничените блага трябва или да се разпорежда изключително този, чиято заслуга е произвеждането им, или пък онзи, който първи ги докопа, или съдбата им да се определя от мнозинството, или една част да си остава за човека, който е вложил труда, а друга да се разпределя по някакви критерии за справедливост.

Общото между всички тези идеологии е едно: те приемат, че има конфликт, когато се определя как да бъдат употребени тези блага. Когато хората имат различни цели, желания и стремежи, те не могат да постигнат консенсус за това къде да бъдат вложени техните ресурси. Един вегетарианец ще иска по света да има повече зеленчукови градини и по-малко свинеферми. Християнинът ще иска да се строят църкви, мюсюлманинът – джамии. Шофьорът се радва на новите магистрали, пешеходецът предпочита да се оправят счупените плочки по тротоарите. И в крайна сметка векове наред философи, политици и икономисти си блъскат главите в опити да създадат механизми, които да разрешат този конфликт.

Те обаче забравят, че е възможно понякога този конфликт изобщо да го няма! В една малка, сплотена общност нищо не пречи всички членове на общността, в определен период от време, да имат еднакви цели, интереси и идеи.

Всяка година заедно с една такава общност аз построявам такъв хубав комунизъм, че Карл Маркс би възкликнал въодушевено: „Я, вундаба, майнен глюквунш, прост!“

Когато слънцето запече толкова силно, че отнема всяка работоспособност от претопления ми мозък, хващам определен брой близки приятели, натоварваме се на произволни транспортни средства, прехвърляме се на другия край на татковината, абе накратко – отиваме на море! И там започва пълната упадъчна анархо-комунистическа хипария.

На тези морски приключения някои от нас отиват с 50 лева, други – с 500. Едни идват с кола, други – с влак, трети – на стоп. Но в момента, в който пристигнем, всичко това губи значение. Изчезват понятия като „моите пари“, „твоята кола“, „нейната бира“, „нашата палатка“. Всичко става общо (е, жените все още не ги споделяме, но някой ден – кой знае…) и това се получава именно защото липсва сблъсъкът между целите. Всички се познаваме, мислим кажи-речи еднакво, и сме отишли там с една обща цел: да прекараме добре! Докато не свършат парите и не стане време за връщане в София, разбира се.

Затова, другари и другарки, аз по никакъв начин не се пиша за антикомунист. Е, смятам, че комунистическите идеи са неосъществими на национално или глобално ниво и мразя тоталитарни режими на псевдокомунисти с жажда за власт – обаче в един идеален свят, така както си го представям, не ми пречи да има мънички задружни комуни, където всичко ще бъде общо и където всеки ще е свободен да се присъедини или да напусне по всяко време. Но освен комуни, ще има и много хора извън тях – тези хора сами ще разполагат с плодовете на труда си и заедно ще градят добрата стара пазарна икономика, защото като мен смятат, че пазарът е най-доброто средство, което да кара хората да работят заедно. На планетата има място за всички. И ако хората някой ден бъдат истински свободни, по естествен начин ще се появи общество, основано на чиста толерантност и доброволна взаимопомощ, а не както сега – насилствена „солидарност“ в рамките на някаква уж „социална“ държава, която всъщност се управлява от олигарси, които с чужди пари си купуват власт, с властта си осигуряват още повече пари, а бедните го духат.

И само си викам – дано, дано…

Facebook коментари:

коментара

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.