Skip to main content

Апология на пазарния фундаментализъм

Имаше наскоро една книга с абсурдното заглавие „Как да говорим за книги, които не сме чели“. Много се смях на тази корица, но сега ще си позволя да говоря за една книга, въпреки че съм още на първата страница, защото като българин нямам търпение да си кажа „аз как го знам“, пък и въпросната книга толкова нашумя напоследък, че е пълно със статии и мнения, които успешно я синтезират в няколко странички, така че бих могъл да кажа, че вече съм горе-долу запознат с нейното съдържание.

Става въпрос за „Капиталът в 21. век“ на френския икономист Тома Пикети. Той, за разлика от много светила на икономическата наука, си позволява да изкаже „кощунственото“ мнение, че капитализмът прави богатите по-богати, а бедните по-бедни. Само това просто твърдение, както и всъщност самото заглавие, което ми се струва неприкрита препратка към дядо Маркс, разбуни духовете, предизвика маса овации, и предполагам кара дясно-ориентираните хора да бягат от тази книга като дявол от тамян.

piketty
Тома Пикети

Аз обаче, въпреки че в икономически план съм крайно-десен, същински пазарен фундаменталист, ще си позволя да кажа, че Пикети има много ценни наблюдения, и ако погледнем обективните факти, които той е представил, неговият „Капитал“ лесно би могъл да налее масло в либертарианския огън. Шокиращо, нали?

В тази публикация ще си позволя да използвам прости и понякога не съвсем точни фрази, за да не се напълни с неразбираема математика и финансови термини.

Да започнем оттам: как може някой да забогатее? Има два начина: или като създадеш ново богатство, или като отнемеш от богатството на някой друг. Стандартната „неолиберална“ теория казва, че съвременният капитализъм не бил толкоз лош, защото трупа пари по първия начин. Според Пикети обаче историята не го повърждава. Той изследва данните през годините и ги свежда до следното математическо неравенство:

r > g

Тоест, като сметнем възвръщаемостта на капитала (лихви, печалби и т.н.) през последните стотина години в целия свят, откриваме, че тя надвишава реалния икономически растеж. Тоест, математическото неравенство е пряко свързано със социалното неравенство. Смея да твърдя, че това не е някакво свръх-ново откритие. Всеки с малко познания по финанси например знае, че една балансирана инвестиция на Нюйоркската фондова борса носи средно около 10% на година – в някои години, разбира се, има огромни загуби, но в други пък има огромни печалби – и ако си достатъчно дълголетен и търпелив, че да не продаваш акциите си в продължение на десетилетия, в крайна сметка ще получиш възнаграждение, надвишаващо реалния ръст в икономиката.

В дългосрочен план, това потвърждава, че бабината приказка „пари при пари отиват“ не е просто суеверие. Историята показва, че дори да има периоди, в които ножицата се „събира“ (например десетилетията след войната, когато благосъстоянието на обикновените хора на Запад се подобрява многократно), това се компенсира от периоди, в които тя се „разтваря“ още повече (в последните 30 години доходите на едрите капиталисти се умножават, а тези на средната класа на практика не мърдат).

wage-inequality[1]

Очевидно едрият капитал е като ламя, която не спира да лапа и бавно, но сигурно концентрира богатството в ръцете си. Как може това да се върже с приказките на „пазарните фундаменталисти“? Еми, оказва се, че може. Защото техните „кумири“ Лудвиг фон Мизес и Фридрих Хайек, оказали силно влияние върху развитето на съвременното либерално и либертарианско движение, са го предсказали. „Австрийската теория за икономическия цикъл“, която те са развили още преди кризата от 1929, в крайна сметка предвижда същото: в годините на растеж печелят богатите, а в годините на криза плащат бедните. Накрая няма как богатството да не се концентрира, нали?

Същината на тази теория е следната: когато централната власт печата пари и ги блъска в икономиката, се създава впечатлението, че обществото е по-богато, отколкото е всъщност (защото минава известен период от време, докато се разбере, че тези пари са без покритие). Затова всички се юрват да инвестират, убедени, че богатият, растящ пазар ще помогне инвестициите им да се възвърнат. С две думи, надува се балон. Всичко, свързано с инвестиции, увеличава цената си – недвижимо имущество, машини, заплати на финансисти и банкери. А последващата инфлация „подстригва“ доходите на тези, които живеят с една заплата и нямат спестявания.

Когато балонът се пукне, цените падат. Най-много падат отново цените на въпросните капиталови стоки и услуги – тоест тези, които най-много са печелили в периода на растеж, би трябвало да платят най-много във време на криза. Обратно, тежестта върху бедните ще е по-малка, защото те нямат инвестиции; макар и много от тях да губят временно работата си, това донякъде се компенсира от дефлацията и по-ниските цени на потребителските стоки. Работодателят е фалирал, но поне хлябът е по-евтин.

Но само като чуят думата „дефлация“, капиталистите се изприщват. Тук обаче отново се намесва държавата и под благовидния предлог за „запазване на работни места“, спасява задниците на банкерите. Така, чрез многократното повтаряне на схемата – едни лапат, други плащат – държавата предизвиква концентрацията на капитала.

printing-money1[1]

През 2007 американците „подобриха“ тази схема чрез така наречената политика на „количествено улесняване“. Досега новите напечатани пари се „заемаха“ (на практика – подаряваха) основно на правителството, което с тях плаща за държавна администрация, обществени поръчки, социални програми – така, все пак, след всичкото разхищение и корупция, една част от новосъздаденото „богатство“ стига до обикновените хора. Новото „изобретение“ дава тези „напечатани“ пари директно на частни банки и финансови институции, често срещу лихва, близка до 0%.

Разбира се, има и други спомагателни средства, с които държавата „дава едно рамо“ на едрия капитал. Регулацията на различните стопански дейности например е поредния „вълк в овчи дрехи“. Например всички условия, уж в името на народното здраве, необходими за да отвориш една кръчма, действат в полза на големите ресторантьорски вериги – защото те, за да изпълнят изискванията и да прескочат бюрократичните спънки, харчат може би 1% от месечния си оборот, а един дребен кръчмар с кег бира и две маси на тротоара ще трябва да даде… кой знае, дори 50%.

А да не говорим за всички останали закони, които се приемат „по поръчка“ на едрия бизнес, за да улеснят неговата работа и да затруднят тази на всички останали. Законът Lafka“ в една малка България е само върхът на айсберга…

Друг пример е ДДС – един данък, който засяга само потреблението, но не и инвестициите. И можем да продължаваме още и още.

И така, когато Пикети гледа историческите данни и казва „капитализмът е лош“, не е трудно да му се отговори – „капитализмът, който държавата създава и подкрепя, е лош“. Затова „десните“ политици и икономисти не трябва да се плашат от неговата книга, а да я оценят като труд, който разкрива сериозните проблеми в нашето общество. Болестта не е въображаема и трябва да признаем нейното съществуване; вече е въпрос на друг спор дали „лекарството“ се състои в повече или по-малко свобода на пазара.

И като завършек, ето как изглежда за един очевидец „необузданият капитализъм“ в САЩ към края на 19. век, когато държавната намеса в икономиката е нищожна в сравнение със сегашната:

Aleko_konstantinov[1] Аз поменувах по-рано, че във всякой американски град силно впечатление ми правеше това, че всичкото население е облечено добре. Виждаш ли ги из улиците, около пристанищата, низ фабриките, в обществените учреждения или в църквите — навсякъде като че виждаш горе-долу средния европейски клас и чудното е, че по вънкашността им почти не можеш да забележиш да е отразена разликата в общественото им положение. Но тук всъщност и няма туй рязко деление на почетни и непочетни занятия. Всяко занятие (освен, разбира се, престъпните, безнравствените и антирелигиозните) е почетно. И в уплащането на труда няма таквази голяма разлика между тъй наречените свободни професии — с изключение на знаменитостите — и обикновения занаятчийски труд. Един лекар не печели повече от един работник бояджия; на инженера не плащат повече, отколкото на работника часовникар, който взема таквази заплата, каквато и чиновникът. Влез в железница, в параход: наред с губернатора, с милионера седи обущарин, наред с професора седи готвач, и всички почти еднакво облечени, с газети в ръце, с цигари в уста, дигнали си нозете кой както може, и не искат да знаят, че този бил големец, а онзи работник. Самото звание работник е почетно. Или в театъра: седи напр. някоя учителка, до нея ваксаджия, до него някой писател, сетне дърводелец, адвокатин, фаетонджия и всички добре облечени, с афиши и бинокли в ръце. Е, да ги разцелуваш тези американци!…

(Алеко Константинов, „До Чикаго и назад“, 1894)