Ех, колко стилно ти превръщаш ме в едно
парче безсилно и отпуснато месо.
Стоим безсънни пак, нощта ни няма край
и сред бездънен мрак измисляме си рай.
Така е, просто е. А пък след нас… какво?
Вода под моста и изсъхнало дърво,
тъга, дистанция и празния ми джоб.
Междинна станция по пътя ми на роб.
Дойде бездумие. Разбираш? Не, нали?
Езикът чужд ми е. La vie est faite ainsi!
София, 31.7.12