Категория: Общество

Ние, икономистите, имаме странния навик да слагаме цена на всичко. Примерно колко струва любовта? Аз знам само, че излиза скъпо. Има обаче професори по икономика, които са готови да ви я сметнат до цент. Може да ви звучи като болен материализъм, но според мен е полезно да се опитваме да изразяваме нещата в числа. При физиците върши работа, така че защо да не прилагаме добрата стара математика и в социалните науки?

Прословутият закон за търсенето и предлагането много улеснява определянето на цената на повечето неща. Всяко нещо струва толкова, колкото някой е готов да плати за него – и точка.

Само че най-интересните теории се получават, когато се опитаме да лепнем етикет с цена върху нещо, което не може да се пльосне на сергия на пазара. Нещо, което дори не се знае чия собственост е, и заради това не може да се купи и продаде.

Хубав пример е въздухът. Никой не претендира за собственост върху него, защото той просто си се шматка напред-назад по планетата и няма никакъв начин да различиш твоя въздух от този на съседа. Пък и въздухът е природно благо, никой не може да каже, че е вложил труд в него. Освен това си имаме толкова много въздух, че като цяло всички могат да го ползват без ограничение.

Оттам обаче идват много от проблемите на човечеството. Когато замърсяваме въздуха с автомобили, фабрики, и какво ли още не, ние скапваме качеството му. Е, ако този въздух си имаше собственик, дали щеше да е така? Никой не е толкова прост, че да съсипва безвъзвратно своя собственост. А ако тръгне да съсипва чужда собственост – ще трябва да си плати солено.

Тук традиционното решение не е съвършено, но е „по-добре от нищо“. Просто държавата „определя цена“ на въздуха, като кара замърсителите да плащат данъци (акциз върху горивата), глоби, или дава на всеки ограничено „право на замърсяване“, което може да се купува и продава (така наречените „въглеродни кредити“).

Давам този пример, за да покажа как там, където идеята за собственост и цена е неясна, без намеса на обществото и държавата винаги се стига до разхищение. И смятам, че това има връзка с нашумелия напоследък проблем с презастрояването в някои части на България – тенденцията към безконтролно и безразборно разширяване на туристическите зони из Пирин и морето, а потенциално – и на Витоша, ако не бяхме спрели промените в закона за горите миналата година.

Уникалното в България е, че повечето протести за запазване на природата в тези зони не се провеждат на място, по морето и планините, а в София. Жителите на градовете и селата, където става презастрояването, сякаш не им пука; а някои дори подкрепят грозните многоетажни бетонени строежи. И тук следват няколко въпроса: защо става така? Кои сме ние, софиянците? Имаме ли някакви права върху природата в други региони? Защо в тези региони не ни подкрепят и откъде накъде сме тръгнали да им казваме какво да правят?

По принцип е нормално и справедливо със земята да се разпорежда този, който я пази и облагородява, тоест в повечето случаи по света – местният жител. И затова на пръв поглед наистина е парадоксално това, че в София викаме по улиците и се опитваме да защитим някакви хубави места на другия край на страната.

Обаче този парадокс според мен е следствие от изначално несправедливото разпределение на земята през така наречения „преход“. Да, повечето земи бяха върнати „в реални граници“ на хората, от които бяха отнети след 1944. Но най-ценните и уникални местенца попаднаха във водовъртеж от далавери със заменки, компенсаторки, търгове и сделки под масата. Цеко не искаше да купи земите на Витоша на пазарната им цена, и чак след това да строи писти. Той просто искаше директно да получи право на строеж в държавни гори. И почти го получи.

В едни нормални пазарни условия собственикът на един имот има реална оценка за стойността му. Само че при изкривени модели на собственост като българския, ценните ресурси биват разхищавани и унищожавани за сметка на някаква временна, недомислена печалба. Както казах по-горе, когато получиш нещо на безценица, ти не осъзнаваш колко е ценно всъщност и не го пазиш както трябва. Затова тези господа не пазят земята, и затова се стигна до това необичайно разпределение на позициите. От едната страна по улиците на столицата стоят хора като нас, които физически са далеч от проблема, но имат силна нетърпимост към несправедливостите. От другата страна са провинциалните феодали. Зад тях седят и ги подкрепят техните крепостни селяни, които би трябвало да са истинските собственици на селата си, но реално не притежават нищо и затова нямат друг друг избор, освен да се подчиняват на шефа, който им „дава хляб“.

Това е положението – липсата на честни правила и нормален пазар съсипват природата и обществото. Единственото окончателно решение би било да се разплете цялата мрежа от нечестно натрупани капитали, присвоени пари и земи, която за тези 20 години няколко мутри и псевдо-бизнесмени успяха да заплетат. За съжаление става все по-трудно това да се получи, а и на никого не му се занимава.

В последните дни двама мои приятели – Белият зъб и Вая – се опитаха да намерят отговора на един въпрос – защо хората около нас толкова мрънкат, защо им липсват амбиции и оптимизъм, и докога ще е така? Затова опитах и аз да помисля по темата и да си кажа моите две думи.

Не е трудно да забележиш, че българският народ е един от най-мрънкащите в света. Потвърждават го и американски учени. Само дето обективни причини за всичкото ни нещастие и пораженческо мислене няма. По мое мнение досега всеки анализ, който е търсил такива, се е провалял. Ние сме недоволни, но не защото живеем чак толкова зле. Недоволни сме, защото културата ни го изисква.

Ще ви дам един пример. Преди два месеца се разбра, че в Бобошево някой е спечелил почти 5 милиона лева от тотото. И първата реакция на всички – мои близки, познати, както и случайни граждани по телевизията – беше да кажат „по-добре да не се знае кой е, защото иначе ще му се случи нещо лошо, ще му вземат парите“ и тъй нататък. И лошото е, че май са прави. Видяхте ли докъде я докарахме? В нашата страна дори един милионер не може да се похвали публично със своя късмет, защото ще се намери някой да унищожи успеха му.

Затова мрънкаме, приятели. Българското мрънкане е предпазна реакция, самозащита срещу завистта, с която сме се пропили. Мрънкаме не защото сме зле, а за да не вземе някой да разбере, че сме добре. За разлика от други, по-развити общества, у нас всеки умен и съобразителен човек, който е постигнал голям успех в живота си, нарочно стои настрана от светлината на прожекторите и умишлено избягва публичност. Изключение правят някои прости и комплексирани „звезди“, „бизнесмени“, „лидери“ и подобни, които не осъзнават това и се тупат в гърдите колко са велики – но точно затова техният успех не трае дълго.

Това е причината да мисля, че в своя зародиш всичките приказки за нещастие, тежък живот и безизходица са просто една фасада, която има за цел да прикрие и предпази вътрешното удовлетворение и оптимизма у нас. Само че има един проблем: човек не може да носи маска дълго време, защото маската започва да му става неудобна. Затова с времето ние започваме да се срастваме с маските си, започваме сами да си вярваме на историите и ставаме все по-убедени в своето мрънкане, докато не убием собственоръчно амбицията, самочувствието и ценностите у себе си.

Затова моята молба и съвет към вас е: рискувайте! Разбийте фасадата! Покажете на всички своите успехи! Похвалете чуждите и ги използвайте за вдъхновение! Направете нещо, с което да се гордеете! Изровете някоя забравена мечта и започнете да я преследвате! Действайте, ебати! Стига сте мрънкали!