Категория: Общество

Често хората разправят как с годините животът ни става все по-забързан и стресиращ, как все повече се отчуждаваме един от друг, как ставаме все по-големи консуматори на неща, от които нямаме нужда. И най-често обвиняват за това технологиите, глобализацията, научния и стопански прогрес. А конкретно у нас обвиняват и „демокрацията“. При Тато си беше по-хубаво, нали? Хем няма безработица, хем никой не работи, хем плановете преизпълнени.

Но както нашето разбиране за „демокрация“ е далеч от истинската демокрация, така и световното разбиране за „прогрес“ е далеч от истинския прогрес. Пак ще ви препратя към една моя любима статия на Economist за щастието и богатството, озаглавена „The rich, the poor and Bulgaria„. Там се обсъжда съмнителната връзка между основния международно приет индикатор за успех на един народ – неговия брутен вътрешен продукт, и субективното усещане на хората от този народ за удовлетворение от живота.

Твърдението „ако произвеждаш повече, значи си по-щастлив“ често се приема за даденост и често бива отхвърляно от хора с по-алтернативни разбирания. Както виждаме от по-новите изследвания, истината е някъде по средата. Народите, които произвеждат повече, често са по-доволни от живота, но връзката не е еднозначна и има и изключения. Въпросът е – какво да правим? Да зарежем индустрията и да се върнем на село, където да гледаме кокошки и домати? Колкото и примамливо и идилично да звучи, не мисля, че това е решението, както и не мисля, че проблемът е в индустриалната революция сама по себе си.

Ще започна с очевидния факт, че има два начина да увеличиш произведеното: или да работиш повече, или да работиш по-ефективно. Ако се разшетам за 10 минути с метлата, ще изчистя определена част от стаята, а ако шетам 20 минути може да се очаква, че ще изчистя двойно повече. Но може и да си взема прахосмукачка-робот и тя да ми шета, а аз да си клатя краката.

Като сравним техническите средства, които имаме сега, с тези, които сме имали преди 100 години, логично е човек да си помисли, че би трябвало в 21-ви век по цял ден да си клатим краката. И да работим примерно по 2-3 часа на ден, така яваш-яваш, за да произведем каквото ни е нужно, а след това да си караме кефа.

Само че не става така. Хората бачкат колкото едно време, ако не и повече. Продължителността на работния ден се ограничава от законови регулации, а не от естествени технически и стопански фактори. И въпреки тези законови регулации, все още в някои човешки дейности 12-часовите смени не са останали в миналото.

Логичният въпрос е: кой ни бие по главата да се бъхтим толкова много, при положение че с работата си често произвеждаме никому ненужни неща? Отговорът е банален: нашите управници. Сега ще ви кажа защо.

Мерилото на труда и производството са парите. Когато имам в джоба си една банкнота, тя е нещо като документ, доказващ, че аз съм свършил една работа за обществото и то ми е обещало в замяна да свърши нещо друго за мен. И когато си реша, аз мога да заменя този документ срещу някаква стока или услуга. Работата е там, че парите не са някаква природна даденост – те се „произвеждат“ и контролират от централните банки на различните държави под надзора на техните правителства. По този начин, чрез контрола върху парите, хората могат до известна степен психологически да бъдат „накарани“ да работят повече или по-малко.

Ще ви дам безкрайно опростен пример. Представете си измисленото село Стърчипатка в Балкана, на много километри от всякаква цивилизация. Това село е напълно изолирано от останалата част на страната и е вече толкова обезлюдено, че са останали само две къщи, обитавани от старците бай Пенчо и бай Генчо.

Да вкараме разделението на труда: Бай Пенчо е силен и може да копа. Бай Генчо не е толкова добър в копането, но умее да меси и да пече чуден мек топъл хляб. Затова един ден двамата съседи, по взаимно съгласие, се разбират да извършат прост икономически обмен: Пенчо ще прекопае целия двор на съседа си, а Генчо ще му изпече двайсет хляба.

Ако в историята влязат и парите, можем да си представим, че Пенчо прекопава двора, а Генчо му дава лист хартия, на който пише: „Аз, Генчо, се задължавам да опека 20 хляба на приносителя на този документ“.

Дотук всичко е идилично. Всеки прави това, което умее най-добре, и получава всичко, което му е нужно. Но представете си сега нещо друго, че на листа хартия най-отдолу пише: „Този документ е валиден в следващите 24 часа“.

Ако Пенчо не си поиска 20-те хляба в рамките на деня, правото му да ги получи изгаря. Макар Пенчо да не се нуждае от 20 хляба наведнъж (те ще се развалят, преди той да успее да ги изяде), той със сигурност ще си ги поиска всичките, просто за да не се мине.

По този начин резултатът е ненужен труд и мухлясал хляб. А след няколко дни все пак на Пенчо ще му трябва още хляб, затова ще предложи да прекопае пак двора (който изобщо няма нужда от повторно прекопаване).

Нещо подобно става и на макроикономическо ниво. Парите, които ползваме, разбира се, нямат срок на годност, но при тях имаме контролирано обезценяване. Ако в началото на месеца получите заплата 1000 лева, в края на месеца те ще „струват“ колкото 995 лева, защото световно възприетата доктрина поддържа икономическа, валутна и данъчна политика, която води до умерено, почти неусетно увеличаване на цените, просто защото системата постоянно се захранва с допълнителни пари и така относителната стойност на 1 лев пада бавно, но сигурно. Ако обезценяването е много бързо и осезаемо, хората губят доверие в парите – когато инфлацията в България беше трицифрена, всички сделки се извършваха в марки и долари. Но ако обезценяването се държи под определена психологическа граница, хората запазват доверието си в парите и ги ползват без да се замислят.

Хората, които получават минимална заплата, нямат особен избор дали да я изхарчат или да я спестят. Но тези, които притежават милиони и милиарди капитал са наясно с това бавно и сигурно обезценяване. Затова те, макар да нямат никаква нужда от това, „харчат“ всичките си пари – или като си купуват ненужни неща, които наричат „инвестиции“, или като ги дават назаем срещу лихва, която да компенсира обезценяването. Въпросът е, че когато имаш милиони, няма значение дали ще си купиш нещо с тях или ще ги вложиш в банка – глобалният ефект върху икономиката е същият. Защото когато вложиш парите си в банка, тя веднага ги дава на някой друг под формата на кредит, тоест те пак влизат в обращение. В крайна сметка все пак някой харчи тези пари, а когато един човек харчи пари, това означава, че друг човек работи за тях.

Единственият начин да не се въртят тези пари и да не се върши работа, е те да останат под дюшека или в сейф. Но никой не го прави, защото не е луд да държи активи с падаща стойност.

Освен ако не е някоя патка.

Непрестанният натиск върху хората с пари да се освободят от тях колкото може по-бързо, като поискат стоките и услугите, които обществото им е „обещало“, кара същото това общество да работи на максимални обороти, за да произвежда, произвежда, произвежда. И се получава както в историята на Пенчо и Генчо. Статистиката регистрира растеж, но той е форсиран, насилствен растеж. От време на време форсираната машина не може повече, по някой балон се пуква и всички се чудят „откъде дойде тая криза?“. Докато не запретнем ръкави, не се хванем да пак да бачкаме на макс, за да излезем от кризата – без да усещаме, че по този начин се запътваме към следващата.

Решението според мен е по някакъв начин да се осигури постоянна стойност на парите, така че паричният поток да не нараства дори с половин процент повече, отколкото естествените пазарни закони диктуват. Да, това ще намали темпа на прогреса. Но и ще ни спаси от всичките му нежелани спътници – стрес, отчуждаване, несигурност, кризи. Как може да стане това? Това е допълнителна тема за дълги умувания, но със сигурност няма начин да се получи при сегашния централизиран контрол върху паричния поток.