Skip to main content

Кога дъмпингът става социален?

От новините разбрахме, че лятната разходка на бай ви Еманюел Макрон в Източна Европа има една-едничка цел – да си пробута идеите в подкрепа за нови мерки против „социалния дъмпинг“. Дотук добре, но никой обаче не ни обяснява какво точно е това „социален дъмпинг“? Говори се, че едни хора били командировани на едни места, плащали им прекалено малко (според някой си), и това било много лошо. Сега ще се опитам аз да запълня този вакуум и много накратко да разкажа какво е дъмпинг и кога той става социален.

„Дъмпинг“ е лесно да ви разкажа какво е, защото терминът е точно определен в правилата на Световната търговска организация. Най-просто казано, дъмпинг има, когато на чуждестранен пазар дадена стока се продава под пазарната цена в страната-износител. Примерно, ако в България продавам брашно от смърчови иглички за левче килото, а в Гърция го изнасям за по 10 евроцента, това е дъмпинг.

Словосъчетанието „социален дъмпинг“ обаче не е така ясно определено и може да означава всичко – според това кой го употребява и как му е изгодно. Фразата се използва от медии, профсъюзи, НПО-та и политици в Западна Европа. За „социален дъмпинг“ се говори, когато работодатели предпочитат да наемат работници със същата квалификация, но на по-ниска заплата. Навремето на това му викахме просто „пазар на труда“, но какво да правиш, Новговор.

Хайде обаче да опитаме да го определим това животно, социалния дъмпинг. За да има някакъв смисъл употребата на думата „дъмпинг“, трябва да направим някаква аналогия с дъмпинга на стоки. По тази логика, за „социален дъмпинг“ ще може да се говори, ако държавата по някакъв начин субсидира „износа“ на работници в чужбина при по-ниски разходи от тези „у дома“.

Например преди години в българското законодателство дневните пари за командировки не влизаха в осигурителния доход – тоест, фирмите можеха да пращат служители в чужбина и да не начисляват осигуровки върху всичко, което им плащат. Какво се получава – у нас плащаш, в командировка не плащаш. Ето това съвсем основателно може да се тълкува като дъмпинг и съвсем основателно тази практика беше спряна през 2012.

Когато обаче работници от Източна Европа биват временно изпращани например във Франция, с по-висока заплата от тази, която биха получили в родната си страна, с редовни здравни и пенсионни осигуровки вкъщи (т.е. без по никакъв начин да тежат на френската социална система), няма логика да се ползва думата „дъмпинг“ само защото някой така е решил. Истинският дъмпинг представлява агресивно ценообразуване, при което често износителят продава на загуба – или за да се освободи от излишни количества, или да завземе пазарен дял и да пребори местната конкуренция. При т.нар. „социален дъмпинг“ такива загуби няма. Печели работникът, печели и работодателят му.

Ето защо в практиката за командироване на служители в други страни от ЕС далеч няма такава драма, каквато се изкарва. Затова най-добрият отговор, който можем да дадем на ходатайстването на бай ви Еманюел Макрон би бил същият, който той ни дава за Шенген – „Добра идея, много готино, браво. Може би един ден ще стане, кой знае… Беше ни приятно и ви желаем успех!“.

Дунав Мост FTW

schengen Обезшенгениха ни набързо. Ако досега само холандското правителство открито се противопоставяше на присъединяването на България към зоната без граничен контрол, сега Финландия и Германия се присъединиха към хора на несъгласните, а ако въпросът продължава да се раздува, вероятно бързо-бързо от раклата ще излязат още противници.

Защо става така? Официалната версия я знаем: България изпълнява техническите изисквания, но проблемите с организираната престъпност, правосъдието, корупцията – те пречат.

Няма какво да си кривим душата, няма нито една лъжа в това твърдение. Наистина имаме проблем с организираната престъпност, правосъдието, корупцията. Наистина българската организирана престъпност прониква и в обществата на други държави от ЕС. Но въпреки това, инатливият отказ на нашите европейски приятели да ни приемат в безграничния клуб си е чисто и просто прилагане на двоен стандарт. И за да се аргументирам, ми е достатъчен един-единствен пример:

Ако наистина критериите за участие в Шенгенското пространство са такива, значи например Италия не би трябвало да е вътре.

В Италия мафията все още е свързана с управлението на държавата. Връзки с мафията, макар и недоказани, има във всички големи политически партии, включително и на високи ръководни постове в законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Затова през територията на Италия минават огромни количества наркотици, а полицията залавя непропорционално малка част от тях в сравнение с други стратегически „морски” държави като Испания, Холандия и Белгия. В пристанището на Неапол влизат тонове кокаин от Америка, които после без проблем се разпространяват по цяла Европа, щото нали Италия е стара европейска демокрация и си е заслужила мястото в Шенген.

Силвио Берлускони

Същевременно заради географското разположение на страната, там постоянно прииждат нелегални имигранти от Африка, които са толкова много, че италианската администрация няма нужния капацитет, за да се справи с всички тях. И тъй като все пак сме в Европа, човешките права трябва да се спазват, и не можеш безкрайно да лишаваш човек от свобода без съд и присъда, при изтичането на определен срок италианците просто пускат въпросните нелегални имигранти да си се шматкат на воля без документи из цялата шенгенска зона. По тази причина съм забелязал, че например швейцарските и френските власти винаги проверяват документите на пътниците по влаковете, влизащи от Италия. Нищо че в шенгенските страни това би трябвало да се прави само в извънредни случаи.

Вероятно подобни примери могат да се дадат и за Гърция и други страни, които не са „отличници”, но пък са част от пространството за свободно пътуване. Споменах Италия просто защото съм живял там и съм по-запознат със ситуацията. Във всеки случай дори един пример е достатъчен, за да се докаже наличието на двоен стандарт.

Фред Тееван, вътрешен министър на Холандия
„Моят свят не е твоя…“

И какво да правим тогава? Бихме могли да се размрънкаме „моля другарко, дискриминират ни”, но това е глупаво, защото само създава напрежение и няма да доведе до никакви реални ползи. Вместо това нека видим защо се отнасят така с България.

Решението за Шенген зависи от европейските министри на вътрешните работи, и разбира се – от техните шефове. А те са преди всичко политици. Като политици, разбира се, те се стараят всякак да демонстрират, че са загрижени за своите съграждани и избиратели – дори тази загриженост да е по-скоро на думи и да води до престараване.

Ходи един луд по улицата и удря с пръчка по тенекия. Излизат хората да го питат – защо го вдига тоя шум. Той им отговаря: „Ами гоня крокодилите“. „Абе ти си луд бе, тука няма крокодили“. „Няма, защото ги гоня!“. Та такава е и борбата с корумпираната България и Румъния. Нима мислите, че контролът по границите е това, което спира нашата мафия да навлезе на Запад? Ами че те всичките ни престъпници отдавна имат там имоти, банкови сметки, бизнес контакти. Какво ги боли тях за Шенген? Но обикновеният холандец, като си прочете вестника, ще си каже „Ааа, браво. Нашето правителство добре гони крокодилите.”

krokodil
Западна Европа се страхува от български крокодили.

Според мен решението засега би било просто да спрем да раздуваме проблема. Нека българската дипломация тактично замълчи за известно време и изобщо спре да споменава темата. Всяко чудо за три дни – ако няма през месец изявления на тема „България и Шенген”, историята ще се измести от други, по-важни теми на деня. Холандецът вече няма да чете във вестника за българските крокодили и няма да може с тях да се прави политическа агитация. Тогава едва ли ще има проблем след година-две решението да мине тихомълком.

А междувременно имаме алтернатива, която можем да използваме веднага. България и Румъния от години се подготвят за отпадането на границите. Може да се каже, че и двете страни са технически напълно готови – закони, наредби, гранични служби, инфраструктура, всичко е в съответствие. Щом се вземе формално решение за отваряне на границите, въпрос на дни е то да се приведе в действие.

Щом така и така сме готови, защо просто не отворим българско-румънската граница с двустранно споразумение? Нещо като мини-Шенген. Няма никаква пречка това да стане. Такова споразумение имат например Великобритания и Ирландия – те не са в шенгенската зона, а вместо това си имат свободна граница помежду си. Такова споразумение са имали и скандинавските държави, преди да се присъединят към шенгенската зона. Освен, че това ще даде нагледен урок по добросъседски отношения, европейско партньорство и други такива модни евро-словосъчетания, то би било полезно и за икономиката – по-бърз транспорт, повече потребители от двете страни на границата и т.н. Заедно с новия мост, едно такова решение би помогнало на горкия стар северозападен регион на България да живне малко. А при положение, че както България, така и Румъния имат по две граници с държави членки на ЕС, то отпадането на едната от двете по силата на такова двустранно споразумение си е равностойно на половин Шенген.