Skip to main content

4 държави, 10 дни и 7 изрода: Home, sweet home

Заглавието на тази серия пращулки е подвеждащо, драги читатели, защото противно на оптимистичните ни планове, навлязохме в 11-ия ден от нашето пътешествие. Доколкото помня, вече беше след полунощ, когато стигнахме границата на Република Македония. На опашката две красиви македонски девойчета се опитаха да ни пробутат SIM карти на T Mobile. Ние им обясняваме на български, че само минаваме, те се правят на неразбрали и отговарят на английски. Типично.

Виж, митничарите не ни занимаваха с английски, ами на чист древен македонски хубаво си ни разпитаха какви сме ги вършили в Албания. Е, някак си ги убедихме, че не сме наркотрафиканти, а обикновени отпускари и се прибираме от Црна Гора, а през Албания само минаваме транзитно – вероятно за пръв и последен път в живота си.

Аз търпеливо си чаках SMS-а „добре дошли в люлката на цивилизацията“, който познати разправяха, че са получавали при влизане в македонски роуминг, но така и не дойде. Явно кампанията е приключила. За съжаление времето беше много напреднало, някои от компанията трябваше да се връщат на работа в София и нямаше как да правим повече спирки, макар че имахме желание да се отбием за по час-два да видим първо Охридското езеро, а после Велико-античките паметници в Скопие. Какво пък, ще се върнем друг път.

Така около Охрид направихме само кратка почивка, за да се заредим с бензин, кофеин или никотин – според нуждите. Там вече езиковата бариера изчезна – момчетата от нощната смяна на бензиностанцията се оказаха много услужливи и дружелюбни, разменихме си няколко приказки и се разбирахме така добре, все едно си говоря с някой от София. Оказва се, че колкото и да е малка страната, македонските говори са доста разнообразни и някои са по-близки до нашите, други не толкова. Книжовният македонски език, по разбираеми политически причини, се базира на тези, които са най-далече от езиковата норма в България. Като добавим малко заемки от сръбския, се получава нещо наистина слабо разбираемо за повечето българи. Около Охрид и Битоля обаче – както научих по-късно – диалектите били някак по-традиционни и по-слабо сърбизирани; личният ни опит от тази малка бензиностанция го потвърди.

Както по-голямата част от балканското ни пътуване, преминаването през Македония също беше белязано основно от красиви планини и живописни пътища, лъкатушещи из тях. В такива късни часове трафик няма и въпреки умората, пътуването е приятно.

Поредната (и за щастие – последна) неприятна случка от транспортен характер се случи точно преди Скопие. След една от патарините спряхме, за да се изчакаме и да се поразтъпчем, и хоп – изненада – този път Реното реши да не пали. Стартерът залепи и обяви почивка. Веднага дойде местният кибик да люпи семки и да дава акъл. Човекът беше от македонците с не толкова разбираем говор, но стана ясно, че според него проблемът е в акумулатора. Стори ми се странно, защото с това Рено имам стара и бурна връзка, така че познавам добре симптомите, когато акумулаторът е тръгнал да заминава, и те просто липсваха. Все пак от опит глава не боли, вързахме два кабела да подадем ток от Шкодата и… пак нищо. В крайна сметка благодарихме на „експерта“ и го оставихме да си люпи семките, а колата просто запалихме с бутане. Малко комична картинка беше цялата голяма компания да бута напред-назад количка, която е толкова малка и лека, че без проблем мога да си я избутам сам, но какво да правиш, отборен дух, всички искат да помагат.

В крайна сметка не посмяхме да загасим двигателя чааак до българската граница, а после стартерът магически се върна към живот и до днес не е проявявал повече своеволия. Но с всичкото зяпане под капака, връзване на кабели, бутане и умуване, изгубихме още поне половин час. Докато стигнем до Кюстендил, слънцето вече беше изгряло, а тримата шофьори – каталясали. След последната пауза за закуска, кафе и винетки просто беше задължително да дремнем по 15 минути в колите, за да не почнем да виждаме розови слонове. И въпреки всичко, колкото и да си уморен, чувството да се върнеш на родна земя е страхотно. В България улиците ми се струват уютни сякаш съм на дивана в собствения си хол, а след това пътешествие дори Кюстендил ми се стори като връх на цивилизацията – просто защото си е у нас.

В крайна сметка, когато след 24-часото пътуване цъфнахме в добрата стара София с богат товар от сувенири и спомени (франкофоните ще прощават за тавтологията), и накацахме по леглата – за пръв път от толкова много време поотделно, всеки в своя дом – насън продължихме да виждаме вълшебната лъкатушеща асфалтова серпентина, която може да те отведе къде ли не, и съм сигурен, че всички си мислехме едно и също – Балканският полуостров е уникално място…

4 държави, 10 дни и 7 изрода. Ден 10: към дома

За съжаление всяко хубаво нещо си има край и без да се усетим, дойде време да си ходим. Така една сутрин закусихме с поредните филии, върнахме ключа на нашата хазяйка Наталия, натъпкахме всичките багажи и собствениците им по колите (действие, което може да бъде свършено само от хора, които са играли повечко Тетрис като малки) и се отправихме към татковината.

Най-прекият път от Будва до София минава през Косово, но там не пускат с лична карта. За сметка на това в Албания пускат, затова избрахме маршрут през Тирана към Охридското езеро, макар и със 100 км по-дълъг.

Пътят в Черна Гора е тесен и криволичещ, но приятен и живописен. Шофирането из красивите планини е преживяване, носещо удоволствие… Именно това удоволствие притъпи нашата осторожност и обстановката отвъд границата ни свари неподготвени. Преминаването през Албания не го препоръчвам на никого. Всичко е дупки, джигити и цигания покрай пътя. Ще кажете, че това си го имаме и в България. Така е, но далеч не в такива количества! Най-забавното със сигурност е движението по пътищата. До началото на 90-те режимът в Албания забранява частните автомобили. В цялата страна е имало няколко хиляди коли, всичките – служебни – на разни предприятия, администрации, и на Партията. Изведнъж забраната пада и всеки си намира евтини, но здрави стари коли. Марката Мерцедес е въздигната в култ. Като резултат, и днес албанските пътища са пълни с 30-годишни мерцедеси и с хора, които все още не са свикнали с мисълта, че не са сами на пътя.

Очаквах с нетърпение да стигнем до столицата, където да видим малко повече цивилизация. Представях си Тирана като слънчев и зелен град, леко екзотичен и приветлив. Къде ти! Видяхме още от същия хаос. Западнали сгради, наследени от соца или настроени безразборно през 90-те. Е, войната с дупките изглежда почти спечелена – много от основните пътища в Тирана имат нова асфалтова настилка. Жалко само, че хорицата са спрели до настилката и не са сметнали за нужно да добавят глезотии като маркировка или знаци. Въображаемите европейски лигавщини, които наричаме „лента за движение“ и „предимство“, също доказано не съществуват – всеки си кара там, където звездите му говорят. Половината кръстовища са украсени с неработещи светофари, а пешеходците пресичат където и когато решат. Е, по пътя си все пак срещнахме два светофара, които бачкаха. Почти всички спират на червено, но има и такива, за които то е просто пожелателно.

Интересното е, че в този хаос движението все пак някак си върви, и то без никаква агресия. Пълното незачитане на правилата означава, че всеки си отваря очите на четири и ако например го засечеш изневиделица, няма да му направи впечатление; ще те пусне спокойно да минеш и няма да отправи дори ей-тъй, за спорта, едно профилактично пожелание към майка ти. Клаксоните се използват постоянно, но отново без агресия, а просто за информация. Според случая бибипането може да значи „тръгвам“, „спирам“, „завивам“, „минавам“ или просто „тук съм“. Хаотичното движение не се променя дори когато наоколо има катаджии – просто си гледат и никого не спират въпреки многобройните нарушения. То и няма как да глобят цялото население на града.

Как да е, някак си сателитната навигация успя да ни изведе от този лунапарк. На излизане от града спряхме за гориво и се запознахме с още българи, които се прибираха от EXIT, бяха изпитали същия културен шок и някъде по пътя се лепнали зад нас с надеждата да им покажем пътя към изхода. Полафихме си с момчетата и ги изпратихме, а ние останахме да хапнем по някой сандвич, преди да напуснем окончателно града.

Секунди преди лелеяното напускане на града обаче единият от автомобилите реши да обяви стачка и упорито да гасне в движение. Само това ни липсваше, да закъсаме в Албания!

Тук вече стигнахме и до първия досег с местните. Оказа се, че макар и да имат отчайващо неподредена държава, албанците са изключително добри и услужливи хора. На няколко метра от мястото, където закъсахме, си киснеше някакъв таксиджия. Разбира се, виждайки трима мъже, надвесени над отворен капак, дойде да погледне и той. Не разбра нищо и не говореше никакъв чужд език, но веднага звънна по телефона на свой познат – явно разбирач – който след минути дойде със своята кола; той също знаеше само албански, но се надвеси да зяпа заедно с нас. В крайна сметка, въпреки липсата на вербална комуникация, стана ясно, че общите ни подозрения са насочени или към ремъка на алтернатора, или към свещите, но добрата новина беше, че само на 200-300 имаше нещо като сервиз, до който можехме да докараме изстрадалата шкода бавничко и с повечко газ. (В този момент чухме и първата разбираема фраза: „яваш-яваш“).

След не повече от час, шкодичката си имаше нови свещи, залепен капак на въздушния филтър и направи пробно кръгче за потвърждение, а хората ни взеха съвсем скромна сума за цялата услуга – нищо общо с отношението, което повечето наши „майстори“ биха проявили към закъсал чужденец… С радост им платихме това, което искаха (плюс десетина евро отгоре), стиснахме си ръцете и се разделихме по живо, по здраво.

До следващия контролен пункт от маршрута – град Елбасан – има чисто нова магистрала. Толкова нова, че на нашите карти я нямаше, а и ясни табели към нея също не съществуваха. Затова, въпреки че видяхме, че всички влизат в някакъв тунел, ние решихме да послушаме GPS-а и да свием надясно, за да изкачим планината отгоре.

Всеки път се убеждавам, че е голяма грешка да слушаш GPS. Загубихме поне половин час по стария път, който си е страшничък с острите завои и невероятно стръмните пропасти около него. За щастие беше ремонтиран и напълно празен (всички ползват магистралата, разбира се). Само преди година-две същият този път е бил един от най-опасните – лошо поддържан, с липсващи мантинели, пълен с камиони и коли, шофирани от албански джигити. Днес обаче пътят далеч не е толкова страшен (поне през лятото) и позволява да си покараш на спокойствие, наслаждавайки се на красивата гледка.

IMG_6894

Самият Елбасан е обикновен провинциален град, където впечатление прави единствено огромният неработещ металургичен комбинат. Преминахме го все направо, без да спираме. Оттам на изток пейзажът става все по-близък до българския. Селцата са по-рядко населени, пейзажът е по-зелен, шофьорите – по-нормални. Така някъде около полунощ най-после достигнахме границата на Македония и вече всички се чувствахме, сякаш тежкото пътуване е свършило, макар че до София оставаха още около 6 часа път…

4 държави, 10 дни и 7 изрода. Дни 8-9: и пак море

Всички знаем как протича една почивка на море, така че няма да се разпростирам. За да не съм многословен, ето набързо какво научих на 16 и 17 юли:

  • Да си пиеш биричка на терасата е висше удоволствие, достойно за боговете на Олимп;
  • Dixit е баси яката игра, честно;
  • В крайна сметка българките са си най-убави. Като ходиш на почивка в чужбина, най-сигурно е да си носиш мацки оттук 🙂
  • Черногорците всичките се познават (малка държава, все братовчеди) и се поздравяват с клаксони за „здрасти“, така че на по-натоварените улица по цял ден се чува само „бип бибип“;
  • Европейските младежки маси кълват на „тупца тупца тупца тупца тупца тупца тупца тупца“. Ако си по-чувствителен, може да те заболи главата по тия курорти;
  • Мързелът е сила голяма. От 7 души само един (естествено, не бях аз) имаше сили да се качи на колата и да се разходи до красивия залив Котор и до мавзолея на Петър II (на снимките);
  • Черна Гора е твърде интересна територия. Разбираемо, поради терена, населението винаги е било малко диво. Макар формално да покоряват тези земи, турците никога не успяват да ги управляват реално. Всеки път като опитат, ядат бой. Чак до XIX век обществото работи на родово-племенен принцип, а единствената обединяваща държавническа фигура е тази на владиката, който реално управлява като княз;
  • Имат и хубаво вино тези хора! И плодове, и зеленчуци.

IMG_6730

IMG_6748

IMG_6749

IMG_6750

IMG_6751

IMG_6756

IMG_6757

IMG_6762

IMG_6763

IMG_6768

IMG_6785

IMG_6805

IMG_6813

IMG_6815

IMG_6818

IMG_6828

IMG_6829

IMG_6832

IMG_6833

IMG_6835

IMG_6837

IMG_6838

IMG_6841

IMG_6849

IMG_6851

2014-07-17-1180

4 държави, 10 дни и 7 изрода. Ден 7: ах, морето

Хъркането след дългия път продължи до обяд, а може би дори малко повече. Не знам дали има нещо по-хубаво от това да се наспиш и изкъпеш след 12-часов път.

Разбира се, веднага след събуждането и кафето, следващите ни цели бяха стария град, пристанището и плажа. Разглеждахме, разхождахме се, поплацикахме се и в морето, макар да беше вече малко късно за плажуване (заради стръмните планини слънцето се скрива рано).

Вместо да обяснявам надълго и нашироко, ето едно бързо сравнение на черногорските и българските курорти, гарнирано с малко снимки от Будва:

прилики:
– красивата природа
– застрояването (както вече казах)
– руснаците (и тях ги споменах)

разлики:
– плажовете: повече каменисти, по-малко пясъчни
– водата: кристално чиста, без водорасли и доста по-солена, отколкото сме свикнали (Черно Море е едно от най-„сладките“)

IMG_6707a

IMG_6721a

IMG_6722a

IMG_6723a

IMG_6698a

IMG_6699a

Вечерята се състоя от разни вкусни неща от супермаркет близо до квартирата. Едно местно сирене обра всички точки – прилича на нашето, но по-зряло, нещо като липсващото звено между сиренето и кашкавала. Изобщо като цяло хранителните продукти в Черна Гора са някак истински. Млякото е мляко, месото е месо, няма такава надпревара да се блъскат боклуци във всичката храна, само и само да се свали цената. Не че тук си нямаме хубава храна, но е почти невъзможно да попаднеш на нея, ако просто отидеш в произволен магазин и вземеш нещо от произволен рафт, без да познаваш марките и без да четеш дребния шрифт на етикета.

Поели достатъчна доза почивка, слънце, ядене и пиене, късно вечерта вече бяхме готови да се ориентираме към oсновното нещо, за което бяхме там. В конкретния случай – фестивала, и в още по-конкретния случай – Jamiroquai.

Първото препятствие беше стигането до плажа Яз, който се намира на десетина километра от курорта. Е, както е казал народът – „с търсене в Гугъл и до Цариград се стига“. На уебсайта организаторите бяха обещали безплатен автобус, макар и без да уточняват разписанието му. След малко въртене из центъра намерихме мястото, където трябваше да спира този автобус – главният ни ориентир беше огромната тълпа хора, които изглеждаха така, сякаш или са решили да покиснат на тротоара без причина, или чакат автобус за фестивал.

Хубаво де, но автобусът не идва и не идва, и никой не знае кога ще дойде. След половин час чакане осъзнахме, че рискуваме да изпуснем началото на концерта и започнахме да преговаряме с удобно разположилите се наоколо орди от бакшиши. Успяхме да договорим нещо с един и половината компания се натовари при него, а другата половина продължи да обикаля по колите и да се пазари. След като пет-десет минути все не успявахме нищо да спазарим, автобусът взе, че дойде.

Така, средностатистически погледнато, се добрахме до фестивала на приемлива цена. Казвам средностатистически, защото докато някои се домъкнахме с безплатния автобус, при другарите с таксито обещаната тарифа от 5-6 евро изневиделица нарастна до 15-20. Като цяло, Черна Гора е доста осезаемо балканска страна и е лесно да се почувстваш все едно си в наш курорт (за разлика от неочаквано високото ниво на ред и цивилизованост, което видяхме в Белград и Нови Сад).

На самия фестивал имаше доволно количество хора, макар и по-малко, отколкото на основния EXIT. Малко кофти беше, че главната сцена не се намираше баш на плажа, всъщност от нея дори не се виждаше морето, но нямаше как – това е единственото възможно място, където да се съберат повече хора. Явно Spirit of Burgas ме е разглезил в това отношение 🙂 Иначе Jamiroquai разцепиха мрака със звук и визия, и напълниха цялото това пространство с щастливи, танцуващи хора, закачили усмивките си зад ушите.

На самия морски бряг имаше по-малки сцени и безбожно скъпи барчета. Когато няма странен валутен курс и не ти се налага да плащаш хиляди за един сандвич, някак си е по-лесно да усетиш колко е скъпо всичко около теб. Черна Гора, мисля, е единствената държава извън ЕС, която ползва еврото като официална валута. Вече не помня точния фиксинг на бирата, но май беше от порядъка на 4 евро, така че повече от две бири не пихме.

След основния концерт въртенето по другите сцени не ни впечатли – всички звуци бяха някакви електронни неща от онзи тип, дето са непоносими за нашите уши. Въпрос на вкус, казахме си, и тръгнахме да си вървим.

На връщане към квартирата не ни се наложи да чакаме митичния безплатен автобус, защото намерихме платен – някакъв градски транспорт с билетчета на съвсем прилични цени. Така поредният ден от приключението завърши – както всички останали – с блажен сън доста след полунощ.