Skip to main content

Стига сте били себе си, бе!

Aburrido Слушах си аз тази зима полемиката за учебните планове по литература (която, разбира се, приключи за три дни и бе забравена, ама нейсе), слушах си и си мислех за нещата от живота…
Това, разбира се, беше поредната раздухана „новина“, все едно е голяма драма някое произведение, което досега се е изучавало в пети клас, да мине в шести.

Направи ми впечатление обаче, че на фона на всеобщото възмущение срещу „грубите посегателства върху българщината“, някои хора отидоха в другата крайност – решиха да се покажат колко са широко скроени и направо предложиха да изхвърлим всичко, дето било старо, за учениците било скучно и не създавало желание за четене. Само съвременна литература, и ако може – по избор на ученика.

Е да, ама не може все да е интересно.

Има една истина, която през вековете преоткриваме под различни форми, а ако понякога позабравим, тя ни се набива в главите с гръм: тази истина се състои във факта, че успехът на човека минава през израстването на личността, а израстването на личността минава през борбата с егото. Да надвиеш себе си и да владееш инстинкта си е най-голямата и най-сладката победа.

Това, под една или друга форма, го казват древногръцките философи, будистките монаси, християнските проповедници и реално до това познание е достигнала може би всяка велика цивилизация в историята. Дори Епикур е проповядвал въздържаност в удоволствията, ебати.

А пък надвиването на егото не става изведнъж. То започва с малки стъпки. И една от тези малки стъпки е да се насилиш да прочетеш нещо, дето не ти е интересно, но по някакъв начин е полезно за теб. Бих изхвърлил в кофата клишираните и зазубрени литературни анализи, но самите произведения трябва да останат, колкото и „скучни“ да им се струват на модерните широко скроени космополити.

А училището е един от най-хубавите периоди в живота на човека, но е напълно в реда на нещата на моменти да си е „мъчилище“. Само така то може да създаде истински Хора. И дори ако забравиш 90% от наученото, самият факт, че си усвоил процеса на учене, вече те е изстрелял едни гърди пред ленивата тълпа. Пък като устискаш тия ученически години, вече можеш да правиш каквото ти душа иска.

Днес обаче ни заливат отвсякъде с едни съвети, които по същество са прекрасни, но биват преекспонирани и тълкувани крайно, като например:

  • запази детето в теб (бъди инфантилен и безотговорен!)
  • бъди себе си (така си си добре – никакво самоусъвършенстване, никаква промяна!)
  • следвай мечтите си (на всяка цена! ако нещо не те кефи, не го правиш. „дълг“ е безмислено понятие)
  • веднъж се живее (животът е само купон, тарикатлък и нищо друго! трудът е сталинистка глупост, дисциплината – хитлеристка!)
  • всички сме красиви, всички сме специални (и заслужаваме наготово уважението и възхищението на другите)

И така все повече се превръщаме в самодоволни, самозаблуждаващи се, неподвижни мързеливци. Дотам, че едно стихотворение не искаме да се насилим да прочетем.

Ся, знам, че „Дядо Йоцо гледа“ не е толкова увличащо произведение за един тийнейджър, колкото „Хари Потър“ примерно. Бил съм и аз тийнейджър неотдавна, чел съм и аз работи, дето не ме влекат. Но именно тези нетийнейджъроувличащи произведения са издържали проверката на времето и са особено важни, за да разбереш откъде идваш, да осмислиш света около теб днес, да проумееш как се е развивало обществото, изкуството и културата, и как сме стигнали дотук, където сме сега.

Ако нещо е добро и полезно в дългосрочен план, то трябва да се изтърпи, дори да е неприятно, защото триумфът след това надвишава всяко моментно удоволствие.

Facebook коментари:

коментара