Skip to main content

По-полека с чудоманията

Експедиция в Африка попаднала на племе канибали. Обградили ги отвсякъде – ще ги варят в казана! Чудели се какво да правят, един от членовете решил да пробва да уплаши диваците, извадил запалка и щракнал.

Всички мигом паднали на колене:
– О, чудо, чудо! Това е истинско чудо! Запалка да пали от първия път!

Исках да пиша по темата за чудесата още напролет, когато отбелязвахме Възкресение Христово. Е, пиша сега, през август. Когато мъж каже, че ще направи нещо, той го прави – не е нужно да му се напомня всеки месец. 🙂

Та и тази пролет, както всеки път, очаквахме известния в православния свят „благодатен огън“. Много православни християни вярват в свръхестествения произход на този огън, който се запалвал на Божи Гроб всяка година. Твърди се, че той „слизал“ от небето, запалвал се сам, в първите минути не бил горещ и не изгарял вярващите, които се докоснат до него. Това е невероятно силно твърдение, защото рядко срещаме разкази за чудеса, които стават редовно, и то в предварително определен ден и час.

Интересно е, че въпреки това легендата почти не се обсъжда, защото вярващите православни или не се съмняват в нея (все пак в сравнение с Възкресението, някакъв си огън дори не е чак толкова голямо чудо, така че не е трудно да вярваш в него), или се съмняват, но не изказват съмнението си на глас. А пък според инославни християни, друговерци и атеисти твърдението за вълшебния огън е толкова абсурдно, че дори не си заслужава да се говори за него.

Всъщност огънят си е напълно обикновен

Намерих едно-единствено задълбочено проучване, което ползва многобройни гръцки богословски източници и стига до интересно заключение: Вселенският патриарх никога не е твърдял, че огънят слиза от небесата! Текстът на молитвата, която произнася патриархът на Божи Гроб, е публично достояние. От него става ясно, че това си е съвсем обикновен огън. Този огън става свещен единствено благодарение на измолената от Бог благословия. Това, че патриархът сваля одеждите си, преди да влезе, е символичен израз на смирение, а не демонстрация, че няма скрити запалки. Твърдението, че предварително се гасят всички свещи и кандила около св. Гроб също не е вярно – то не идва от Църквата, а от обикновени слухове.

Така че историята със свръхестествения огън е мит, тръгнал от простолюдието, който по-късно очевидно се е разпространил дори сред духовенството. В новата история обаче няма лични свидетелства от самите патриарси за самозапалване на огъня, а по-старите такива са със съмнителен произход и вероятно са изфабрикувани. Просто висшите гръцки духовници по византийски са решили да мълчат по темата и да оставят народа да си вярва в каквото си иска, без да потвърждават или да опровергават легендата.

И все пак това проблем ли е?

Оттук следва друг въпрос – ако тези факти за Благодатния огън станат широко известни, това ще опорочи ли символиката на ритуала? Трябва ли само заради това да се откажем да следваме Христос? Та нима „обикновеният“ огън, който запалваме с подръчни средства, не е също дар от Бога? Общуването с Него чрез молитва, в която този огън е само символично помощно средство, не помага ли за спасението на душите ни?

За какво са ни чудеса изобщо?

Самият Исус добронамерено скастря последователите си: „ако не видите личби и чудеса, няма да повярвате“. Така Той разкрива слабостта на хората, неспособни да видят божественото във всекидневните неща, сякаш цялото творение и всички малки, всекидневни чудни неща в света не са им достатъчни, защото са „обикновени“, а вместо тях искат непременно да им бъдат поднесени необичайни, зрелищни и необясними явления, за да приемат и обикнат Бог.

Библията на Джеферсън

Томас Джеферсън, един от първите американски президенти (днес най-известен като муцуната върху банкнотата от $2) създава за свое лично ползване труд, озаглавен „Животът и поуките на Исус от Назарет“. Т.нар. „Библия на Джеферсън“ е създадена изцяло чрез рязане и лепене на текстове от Новия Завет. Включените текстове отразяват неговото виждане за християнството – Джеферсън изрязва всички свидетелства за чудеса и свръхестествени явления, свързани с Исус, като оставя само биографични събития, морал и поучения.

Същественото в случая е, че пропуснатите в текста чудеса не осакатяват посланието на евангелията. „Цензурата“ на Джеферсън не е нападение срещу достоверността на описаните събития в Светото Писание; тя не цели да се разпали спор дали Исус е вършил чудеса или пък не. Вместо това тя поставя изгарящия реторичен въпрос: „това ли е най-важното?“

По думите на самия Джеферсън: „По-красив или скъпоценен залък етика никога не съм виждал; това е документ, доказващ, че съм истински християнин, т.е. последовател на ученията на Исус“.

Ако нещо безмерно красиво и полезно става всеки ден, ние спираме да го оценяваме.

Ето например едно чудо, което ни е дадено от Господ, от Майката Природа, от Времепространствения Континуум, от Летящото Спагетено Чудовище или както там решите да го наречете: огнено кълбо, което доставя до нашата планета милиарди мегаватове енергия, която е нужна, за да ни поддържа живи, а същевременно е на точното разстояние от нас, че нито да изгорим, нито да замръзнем. Само дето това огнено кълбо (слава Богу) се появява всяка сутрин на хоризонта, затова не ни прави особено впечатление.

Благодарение на таланта и разума, които са ни дадени пак от Господ/Майката Природа/Времепространствения Континуум/Летящото Спагетено Чудовище, стават други чудеса: например говорим си с човек на другия край на света, сякаш е в стаята с нас. Лекуваме болести, които доскоро са били нелечими. Присаждаме на хората нови сърца, бъбреци, черни дробове. Няма вече едра шарка. Ухапването от бясно куче не е вече смъртна присъда. Само дето това не предизвиква особено вълнение в душите на хората, защото е постигнато посредством „скучната“ стандартна наука, а не е плод на някакво парфюмирано екзотично учение от далечния Изток, примерно.

А всъщност какво по-ярко свидетелство за всемогъществото на Бог от това, че Той е сътворил природни закони, които работят неизменно и не Му се налага да ги нарушава, за да изпълни плана Си?

Ето това е моето скромно мнение по въпроса: аз знам, че немалко свидетелства за „чудеса“ са плод на нечия развинтена фантазия. Знам и че други са истина. Вярвам, че тези необяснени случки са част от вселенската хармония и са целенасочено направлявани от сложната и необятна система, която никога няма да разберем напълно, но която със сигурност има разум, личност, и крайна цел, и която наричаме Бог. Убеден съм и че всяко от тях в крайна сметка е съвсем естествено явление, което се различава от неща като слънчевия изгрев и морските вълни единствено по това, че не можем да го наблюдаваме когато си поискаме и все още не можем да разберем как става. Но кой знае, някой ден може и да разберем! Много от „чудесата“ в историята вече сме си ги обяснили по рационален и научен път толкова отдавна, че дори вече не ги възприемаме като чудеса. За други все още не сме натрупали достатъчно знания, а трети вероятно винаги ще надхвърлят възможностите на пихтията в черепа, с която мислим.

Виното на Франклин

За бай ви Том Джеферсън вече говорихме. Друга изтъкната личност от историята на САЩ e Бенджамин Франклин. Той е дотолкова пич, че физиономията му също е на банкнота, ама на най-голямата (100 долара). Освен това обича вино и описва тезата за „всекидневното“ чудо много по-кратко и ясно от моята скромна личност:

„Слушали сме за чудото с превръщането на водата във вино на сватбата в Кана. Обаче това превръщане по Божия благодат всеки ден се случва пред очите ни. Вижте дъжда, който слиза от небето върху нашите лозя и който се поема от гроздето, за да се превърне във вино; постоянно доказателство, че Бог ни обича и иска да ни види щастливи.“

Не оставяйте бушоните на душата да изгорят

За добро или зло, човешката душа е създадена така – тя обръгва на рутината. Умът ни винаги отделя повече внимание на новото, интересното, необяснимото. Това е в човешката природа и често е хубаво – то ни помага да вървим напред и да се усъвършенстваме като личности и като общество.

Понякога обаче тази наша особеност може и да ни пречи. Например на чисто физическо ниво – помислете си за наркомана, който има нужда от все по-високи и по-високи дози, за да се чувства добре – докато не ритне топа от свръхдоза. А пък на душевно ниво сме склонни да изпаднем в цинизъм и равнодушие към света, който ни заобикаля, когато не можем да поддържаме глада си за безкрайна градация на емоционалните стимули. Тогава започваме да се увличаме по друг тип „чудеса“ – интересни, но съмнителни, недоказани, необясними или направо измислени събития като посещения от извънземни, гадания на врачки, теории на конспирацията… а забравяме, че всеки слънчев изгрев и залез е също толкова чуден, ако не и повече, и като бонус можем да ги наблюдаваме безплатно по 365 дни в годината.

Това исках да ви кажа, хора. Чудесата са навсякъде! Обаче за да ги видите, обръщайте повече внимание на естествените неща около вас и не си губете времето с глупости. Всяко вино е чудо, защото някога е било вода. И бирата е чудо, и ракията, и уискито, и водката, и ромът. Дори и чистата вода е чудо, но не споменавайте пред д-р Радева, че съм го казал! 🙂

Хранителна ксенофобия: зло ли е палмовото масло?

Oil palm fruits ripening.
Плодове от маслена палма. Снимка: CIFOR

От известно време се налага мнението, че продуктите, съдържащи палмово масло са нещо вредно, гадно и трябва да се избягват. Само дето не съм чул нито един от хората, които папагалски повтарят тази мантра, да си направи труда да обясни защо.

Заради това реших да напиша два реда и да обясня какво е палмовото масло и защо го ядем.

Палмовото масло е растителна мазнина, която се добива от плодовете и ядките на африканската маслена палма (Elaeis guineensis). Дървото идва от Западна Африка и е пренесено успешно в други места от тропичния климатичен пояс, като днес най-много плантации има в Малайзия и Индонезия.

В последните години палмовото масло се използва извънредно успешно в хранителната промишленост, защото е един от малкото естествени (и евтини) растителни продукти, които са стегнати и твърди при стайна температура, поради което могат да заместят кравето масло в печени тестени изделия и други храни.

Преди възхода на палмовото масло, за тази цел са се използвали основно други растителни мазнини, които са в течно състояние и трябва да минат през химична обработка, за да се втвърдят. Така се получават частично хидрогенираните растителни масла, които не съществуват в природата и човешкият организъм не е пригоден да ги усвои правилно. Те са доказано вредни, увеличават риска от сърдечно-съдови заболявания и в САЩ вече е приет закон, който от 2018 ще ги забрани напълно.

При палмовото масло обаче такава химическа обработка не е нужна – то си е естествено гъсто.

Блокче био палмово масло.
Блокче „био“ палмово масло.

Разбира се, както всяко вкусно нещо, в прекомерни количества палмовото масло е вредно за здравето. Съдържа наситени мазнини, високоенергийно е, от него се дебелее и запушва артериите. В това отношение обаче то е напълно равностойно на обикновеното краве масло.

Тогава защо природен продукт бива демонизиран и обявяван за изкуствен и вреден? Това според мен е проява на нещо, което наричам „хранителна ксенофобия“. Когато нещо чуждо започне да измества местното и традиционното, психологическата реакция на обикновените хора е да отвърнат със страх и омраза. Най-ярко се вижда тази реакция, когато някъде масово се заселят хора, които говорят неразбираем език, имат по-различен нюанс на кожата, славят Господ по друг начин, или – в случая с Великобритания – просто в 5 следобед пият кафе вместо чай.

food_snob_thing_tshirt Далеч по-малко очевидна е ксенофобията, насочена към храните, защото тя не се смята за проява на лошо възпитание – все пак не можеш да нараниш чувствата на кутия с вафли. Въпреки това, механизмът е подобен. Например Кока-Кола е чужда и много вредна, а нашата боза си е хубава. И двете са калорични бомби, но в народното съзнание от бозата растат циците (супер), а от колата расте шкембето (кофти). Всъщност с каквато и подсладена напитка да се наливаш, ще пораснеш на ширина – захарта няма националност.

Жертви на подобна хранителна ксенофобия стават всякакви чуждестранни хранителни продукти, стига да станат достатъчно масови и евтини, че да изместят местните. Френските сирена засега са извън опасност, но ако почнат да се продават за 50 стотинки килото и тръгнат да изместват родния кашкавал, да видите какъв вой ще се вдигне!

Друга известна жертва на хранителната ксенофобия е натриевият глутамат, но за него – друг път.

Некои съображения относно тлъстите евробюрократи

Жан-Клод Юнкер, "баш бюрократът" на ЕС Тъй като въпросът е актуален в светлината на новите събития, бих искал да ви напиша няколко реда, в които да обърна внимание на това как работи прословутата европейска бюрокрация.

По света и у нас се шири мнението, че администрацията на ЕС се състои от дебили, които взимат космически заплати, за да умуват върху големината на зелките, кривината на краставиците и щастието на кокошките, а след това ни налагат тези техни идиотски правила, без да се съобразяват с нашето мнение. Но дали наистина е така?

Действително европейските регламенти определят стандарти за почти всеки продукт, който можем да си представим, и тези стандарти са на пръв поглед изпълнени с безсмислени подробности. Логичният въпрос е…

Защо ЕС регулира толкова много?

eu-bendy-banana-law Ето защо: всяка държава, разбира се, се стреми да извлече максимални ползи от членството си в ЕС, но да сведе отрицателните последствия до минимум. На всеки му харесва неограничения достъп до огромния европейски пазар, който договорите за ЕС му гарантират. После обаче осъзнава, че същите договори го излагат и на огромна конкуренция от страна на цяла Европа. Вече видяхме как наши земеделски производители пищят заради по-евтината (и според тях некачествена) продукция на огромни, добре механизирани западноевропейски ферми.

Но как една държава да се защити от чуждата конкуренция, без да си реже сладкия достъп до европейските пазари? Чрез повече регулации и по-строги стандарти!

„Истинските макарони се правят от твърда пшеница, шваби смотани!“ – ще каже италианецът. – „Вие произвеждате боклуци от други сортове пшеница, които се разкашкват при варене, и затова няма да допускаме нашествието на немски макарони по рафтовете на нашите магазини!“

Немците, на свой ред, могат да се сопнат на белгийците: „Чистата бира се прави само от вода, малц и хмел! Никакви други съставки! Какви са тези глупости, които слагате в бирата! Германският потребител заслужава да бъде защитен от тези нискокачествени белгийски бири!“

А пък всеки нормален българин би казал: „Киселото мляко трябва да е кисело! Тази ваша безвкусна западна бълвоч с нисък процент лактобацилус булгарикус не заслужава да бъде наричана кисело мляко и смятаме да я забраним, връщайки БДС като задължителен стандарт!“

Ако това бъде позволено, свободната търговия е ЕС за кратко време ще отиде по дяволите. Затова самият ЕС приема общи правила, които да действат като спирачка и да не позволяват на отделните държави да приемат свои собствени. Те често са прекалени и ненужни, но отговорността за това в крайна сметка е на местните политици и тяхното хитруване, а не на Европейския съюз.

А нас някой пита ли ни?

eu-vote Чиновниците от Европейската комисия са назначени без преки избори, но те по правило единствено предлагат директиви и регламенти. Огромната част от европейското законодателство се приема съвместно от Европейския парламент и от Съвета на Европейския съюз. Тези два органа са съставени изцяло от политици на държавите членки.

Депутатите в Европейския парламент се избират директно от всички нас, т.е. абсурдно е да се смята, че неговите решения са „спуснати от чиновници“.

А пък в така наречения „Съвет“ участват ресорните министри на всички държави членки. Тоест, ако някой европейски регламент засяга примерно финансите, той задължително е взет с участието на министъра на финансите на България. Ако засяга реда и сигурността, значи го е гласувал и нашият министър на вътрешните работи. И тъй нататък, и тъй нататък…

Защо тогава толкова разпространено схващането, че правилата са „спуснати от Брюксел“? Защото на нашите политици е удобно да го представят така. Най-лесният начин да пробуташ непопулярни мерки е да заявиш „ЕС така каза“. Като удобно пропуснеш факта, че ти самият си взел участие в решението на ЕС… Това явление винаги го е имало във всяка държава от ЕС и с годините, капка по капка, създава толкова неприязън към ЕС, че в някои страни на континента „евроскептиците“ вече са мнозинство. А всъщност вината е на мазните политици, които искат да се представят като чисти и невинни.

Привилегиите на еврократите

cash Бюджетът на ЕС представлява около 1% от брутния вътрешен продукт на ЕС (за сравнение, в държавите-членки, държавните бюджети са 30% до 50% от БВП – или дори повече в някои страни).

От този 1%, около 6% се изразходват за работата на европейските институции. Тези разходи се контролират строго и като цяло не са променяни в продължение на десетилетия. Заплатите и пенсиите на европейските служители се падат малко повече от половината от тези 6%.

Тоест:
Разходи за администрация на ЕС: около 0.03% от БВП
Разходи за държавна администрация на България: около 5% от БВП (166 пъти повече!)

Както се вижда, на фона на огромната икономика, за която европейските служители отговарят, техните заплати и привилегии, с които европейските институции се опитват да привлекат способни и опитни специалисти, са капка в морето.

„ЕСССР“, „бюрократи“, „тунеядци“… когато нещо се повтаря достатъчно често, то неизменно се загнездва в общественото съзнание. Късопаметните маси обаче лесно забравят колко повече бюрокрация имахме само преди десетина години без тези европейски договори: колко митнически и данъчни формуляри се попълваха, за да си купиш компютър от друга европейска държава; на какви опашки се чакаше, за да получиш виза за екскурзията; с какви разправии беше свързано признаването на дипломата от училище, и какво ли още не…

Накратко, не слушайте радетелите за свобода и суверенитет, които искат да заменят европейската бюрокрация с родна патриотична такава. Фирма „Евроскептици“ са турци – лъжат ви!

Стига сте били себе си, бе!

Aburrido Слушах си аз тази зима полемиката за учебните планове по литература (която, разбира се, приключи за три дни и бе забравена, ама нейсе), слушах си и си мислех за нещата от живота…
Това, разбира се, беше поредната раздухана „новина“, все едно е голяма драма някое произведение, което досега се е изучавало в пети клас, да мине в шести.

Направи ми впечатление обаче, че на фона на всеобщото възмущение срещу „грубите посегателства върху българщината“, някои хора отидоха в другата крайност – решиха да се покажат колко са широко скроени и направо предложиха да изхвърлим всичко, дето било старо, за учениците било скучно и не създавало желание за четене. Само съвременна литература, и ако може – по избор на ученика.

Е да, ама не може все да е интересно.

Има една истина, която през вековете преоткриваме под различни форми, а ако понякога позабравим, тя ни се набива в главите с гръм: тази истина се състои във факта, че успехът на човека минава през израстването на личността, а израстването на личността минава през борбата с егото. Да надвиеш себе си и да владееш инстинкта си е най-голямата и най-сладката победа.

Това, под една или друга форма, го казват древногръцките философи, будистките монаси, християнските проповедници и реално до това познание е достигнала може би всяка велика цивилизация в историята. Дори Епикур е проповядвал въздържаност в удоволствията, ебати.

А пък надвиването на егото не става изведнъж. То започва с малки стъпки. И една от тези малки стъпки е да се насилиш да прочетеш нещо, дето не ти е интересно, но по някакъв начин е полезно за теб. Бих изхвърлил в кофата клишираните и зазубрени литературни анализи, но самите произведения трябва да останат, колкото и „скучни“ да им се струват на модерните широко скроени космополити.

А училището е един от най-хубавите периоди в живота на човека, но е напълно в реда на нещата на моменти да си е „мъчилище“. Само така то може да създаде истински Хора. И дори ако забравиш 90% от наученото, самият факт, че си усвоил процеса на учене, вече те е изстрелял едни гърди пред ленивата тълпа. Пък като устискаш тия ученически години, вече можеш да правиш каквото ти душа иска.

Днес обаче ни заливат отвсякъде с едни съвети, които по същество са прекрасни, но биват преекспонирани и тълкувани крайно, като например:

  • запази детето в теб (бъди инфантилен и безотговорен!)
  • бъди себе си (така си си добре – никакво самоусъвършенстване, никаква промяна!)
  • следвай мечтите си (на всяка цена! ако нещо не те кефи, не го правиш. „дълг“ е безмислено понятие)
  • веднъж се живее (животът е само купон, тарикатлък и нищо друго! трудът е сталинистка глупост, дисциплината – хитлеристка!)
  • всички сме красиви, всички сме специални (и заслужаваме наготово уважението и възхищението на другите)

И така все повече се превръщаме в самодоволни, самозаблуждаващи се, неподвижни мързеливци. Дотам, че едно стихотворение не искаме да се насилим да прочетем.

Ся, знам, че „Дядо Йоцо гледа“ не е толкова увличащо произведение за един тийнейджър, колкото „Хари Потър“ примерно. Бил съм и аз тийнейджър неотдавна, чел съм и аз работи, дето не ме влекат. Но именно тези нетийнейджъроувличащи произведения са издържали проверката на времето и са особено важни, за да разбереш откъде идваш, да осмислиш света около теб днес, да проумееш как се е развивало обществото, изкуството и културата, и как сме стигнали дотук, където сме сега.

Ако нещо е добро и полезно в дългосрочен план, то трябва да се изтърпи, дори да е неприятно, защото триумфът след това надвишава всяко моментно удоволствие.